Саша Гулд
Ледено сърце (28)

28

Тълпата ме изблъсква и аз се озовавам пред временната дървена платформа, издигната на площад „Сан Марко“. Върховете на пръстите ми се впиват в ръба й, лицето ми е на едно ниво с грубо издяланите дъски. Заобиколена съм от мъже и жени, които не са спали половин нощ в очакване на днешните събития. Във въздуха се носи миризма на пот, но небето над главите ни е ясно и синьо. Базиликата „Сан Марко“ се издига в източната част на площада. Часовниковата кула се извисява над платформата, отмервайки всяка секунда до момента, в който ще зърна лицето на Роберто. От трите страни ни заобикалят арки и колони с височина колкото три етажа.

Снощи, докато се опитвах да заспя, в главата ми се въртеше една мисъл. Възможно ли е да съм сгрешила по отношение на Роберто? Загубвам равновесие дори само като си помисля за подобна възможност.

Някакъв мъж се смее зад гърба ми. Дъхът му вони на бира. Независимо от ранния час, от ръката му виси дамаджана.

— Надявам се, че ще видим червата му да се влачат по земята! — казва той, преди да се оригне шумно.

Затварям очи и се опитвам да си придам безстрастно изражение. Не мога да рискувам тези хора да забележат отвращението ми; трябва да вярват, че съм една от тях. Венецианските благородници наблюдават отвисоко, от сградите, заобикалящи площада. Никоя дама не би паднала толкова ниско, че да застане в предните редици на грубата, жадна за спектакъл тълпа. Наложи се да взема назаем някои от дрехите на Бианка, за да скрия статуса си. Платът на роклята е боядисан в най-обикновено тъмносиньо. Къдриците ми са опънати силно назад, а на главата ми се мъдри боне с широка периферия, което скрива лицето ми.

— Няма да видиш червата му — казва една жена и сръгва пияния мъж в ребрата. Посочва с брадичка платформата. — Твърде добър е за подобно нещо. — Изплюва се жлъчно на земята и аз едва успявам да дръпна полата си навреме. — Синът на един дож? Ще получи хубава скромна екзекуция. Не е редно, ако ме питаш. Би трябвало…

Следващите й думи потъват във внезапния жесток рев на тълпата. Повдигам се на пръсти, за да виждам. Роберто! Един страж го извежда на платформата. Изглежда много по-добре от последния път, слава на Бога. Облечен е в чисти дрехи, косата му е измита, а синините му са почти изчезнали. Но е слаб — вените изпъкват по ръцете му, а когато ходи, леко накланя тялото си на една страна, сякаш се пази да не засили болката от някаква скрита рана. Ръцете му са оковани отпред.

— Любов моя — прошепвам.

Когато годеникът ми минава по ръба на платформата, посягам с треперещи пръсти напред.

— Няма да има монети за теб! — хили се мъжът зад гърба ми. — Независимо дали е син на дож, или не.

Дръпвам ръката си, но не и преди да чуя възклицанието на Роберто, когато ме забелязва. Очите му се разширяват от изненада и той забавя крачка. Един страж го блъсва грубо в гърба. Годеникът ми залита напред, а очите му за последно отскачат към мен. После отминава към центъра на платформата.

Върху дървените дъски се качват трима мъже. Съдиите, трима висши членове на Съвета. Облечени са в церемониални роби и се настаняват на високите столове в дъното на платформата. Погледите им се реят над зяпачите. Лицата им са като издялани от камък, изражението им е непроницаемо.

Няма следа от дожа или жена му. Вероятно се крият зад някой от стотиците прозорци на двореца, издигащ се зад нас. Роберто е толкова безнадеждно сам, че сърцето ми се свива от болка.

На сцената излиза фигура в наметало и удря с дървен жезъл по дъските.

— Тишина! — вика мъжът. Гласът му се разнася с лекота над площада и хората наоколо ми прекратяват клюките, очите им се насочват към платформата.

Втора фигура излиза напред: Фарук. Прегърбените му рамене са скрити под разкошна роба, лицето му е гладко избръснато. Поканен е от един от членовете на Съвета да изложи обвинението и сега обръща лице към тълпата с тържествуваща усмивка. Кръвта ми се смразява.

— Венецианци, Османската империя ви изпраща своите благодарности за това, че ни позволихте да изложим нашия случай днес. Моите сънародници са слушали много за вашата справедлива и ерудирана съдебна система и ние сме привилегировани да бъдем част от нея…

Претърпял е пълна трансформация за днешното си представление — дори и аз съм удивена. Говори на безупречен италиански, докато кръстосва с уверена крачка по платформата.

— … но не може да се отрече, че османското царство е пострадало жестоко от един син на Венеция. — При тези думи ръката му се отмята към Роберто.

Годеникът ми не отмества поглед от краката си, лицето му е скрито от тълпата. През мен преминава вълна на раздразнение. Не разбира ли, че като стои така безучастно, вече изглежда победен? Дори виновен?

— Случаят е пределно ясен. Принцеса Айсим е открита мъртва в стаята на това чудовище. Имаме свидетели, които ще се закълнат в това. Мотивът за убийството? Ярост от страст! Нашата мъртва принцеса не се е подчинила на желанията му и затова той брутално я е убил. — Фарук отвратено поклаща глава. — Искате ли това петно върху вашето общество?

— Не! — викат в хор хората около мен. — Никога! — Като лаещи кучета са. Как е възможно да позволяват да ги подвеждат толкова лесно?

Фарук кимва сериозно, сякаш потвърждава колко са мъдри, после се оттегля в дъното на сцената.

— А сега — защитата — обявява мъжът с жезъла. Чуват се нетърпеливи викове и Роберто е отведен в предната част на платформата за една верига.

Очите му обхождат тълпата, но забелязвам, че ме отбягват. Не бива да се чувствам засегната; той прави каквото може, за да преживее следващите няколко минути.

— Горд съм, че съм син на Венеция — започва любимият ми с дрезгав глас, изправяйки рамене. — По-скоро бих умрял, отколкото да погазя честта на този град.

— Тогава умри, куче! — вика някой от задната част на тълпата и ушите ми се изпълват с грозен смях. Роберто чака обидите да отшумят. Лицето му е гордо и силно; това не е мъж, който ще прояви страх пред тях. В сърцето ми трепва надежда. Най-сетне се възцарява тишина.

— Мога да ви кажа следното: никога не съм срещал онази жена, Айсим. В нощта, в която беше така жестоко убита, бях упоен и стаите ми бяха разхвърляни така, че да наподобяват сцена на убийство. Нямам представа кой е извършил това престъпление, но не съм аз.

Зяпачите засъскват неодобрително.

— Невинен съм — завършва Роберто и отново навежда глава.

Позволява да го отведат до центъра на платформата и аз свивам юмруци отстрани.

— Това ли е всичко, което има да казва? — Думите излизат от устата ми, преди да съм се усетила.

— Аз лично бих се справил по-добре — отбелязва мъжът зад мен, отпивайки голяма глътка от бирата си.

Всеки би се справил по-добре. Роберто е решил съдбата си с няколко незначителни думи и история, на която не би повярвало дори малко дете. Иде ми да падна на колене и да заплача. Каква надежда ни остава?

Халим се качва на платформата. Красивият, могъщ Халим. Косата му е прясно намазана с масла, робите му светят от чистота. Изглежда царствено — до последния сантиметър. Говори тихо със съдиите; предполагам, че иска разрешение да вземе думата. После се обръща с лице към тълпата.

— Надявах се, че синът на дожа ще постъпи, както повелява благородният му произход, и ще признае вината си, но това, изглежда, няма да стане. Така че съм принуден да предприема следващата стъпка. — Погледът ми отскача към Роберто. Кръвта се отдръпва от лицето на годеника ми, докато напрегнато гледа Халим. — Бедната ми сестра беше изключително добродетелна жена. Когато изчезна — продължава принцът, — животът ни се срина. Не знаехме дали е отвлечена, или нещо по-лошо. Навсякъде търсихме улики, които да ни помогнат да я открием. — Халим измъква пергаментов свитък от пояса си. — После открихме това писмо.

Принцът бавно развива пергамента, върху който се вижда счупен херцогски печат. Въпреки че отдалеч не може да се види какво пише в писмото, тълпата се полюшва напред като един човек. Забелязвам, че ръката на Халим леко трепери. Той поглежда към небето.

— Прости ми, сестро — промълвява. — Издавам тайната ти, за да спася честта ти.

Свежда лице обратно към пергамента и започва да чете:

— Скъпа моя, откакто се срещнахме в Константинопол миналия месец, не мога да те изтръгна от мислите си. Дори когато затворя очи, лицето ти не ме напуска. Оттогава всеки изминал ден ми се струва дълъг като година. Онази нощ ти ми посочи сто причини, поради които не бива да сме заедно, но моята единствена обезсмисля всичките твои. Обичам те и не мога да живея без теб. Ела веднага във Венеция и ти обещавам, че съвместният ни живот ще бъде рай. Мисля за теб, независимо дали слънцето, или луната владеят небето.

Гласът на Халим трепери, докато произнася думите, после принцът вдига писмото нагоре, за да го видят всички.

— Моля ви да обърнете внимание на подписа: „Роберто“.

Тълпата дюдюка и съска гневно. Халим подава писмото на годеника ми и грозният звук престава.

— Отричаш ли, че този почерк е твой? — Сякаш изплюва последната дума.

Роберто дълго гледа писмото. Лицето му пребледнява и челото му се сбръчква от… какво?

— Не разбирам — казва той. — Почеркът е мой, но писмото не е.

Халим поклаща глава.

— Дори в този момент се опетняваш с лъжи. Очаквах по-достойно поведение. — Той хвърля пергамента на масата пред съдиите.

Зрението ми се замъглява, докато очите ми се наливат със сълзи.

— Добре ли си? — пита ме жената до мен, като ме подхваща за лакътя и ме поддържа изправена.

Успявам да кимна:

— Да. Съжалявам. От жегата е.

Горе на платформата съдиите си подават писмото един на друг.

— Имаш ли да кажеш още нещо? — обръща се един от тях към Роберто. — Когато беше малък, те учих да четеш и да пишеш. Бих познал почерка ти навсякъде.

Любимият ми е съкрушен.

— Казах ви истината.

— Бил ли си в Константинопол? — пита друг съдия със замръзнало от гняв лице.

Роберто кима:

— Знаете, че съм бил. Само преди два месеца бях част от търговската ни делегация там.

Тълпата изригва във викове и съдиите се споглеждат. Дори няма нужда да разговарят помежду си; вече знаят какво ще кажат.

— Не! — крещя аз.

— Ш-шт, дете — успокоява ме жената. — Не се вълнувай.

Сега Роберто гледа към мен. Очите ми не се отделят от неговите, неспособни да прекратят взаимния ни поглед над ширналата се между нас платформа. Толкова е близо и въпреки това — напълно недосегаем. По страните ми се стичат сълзи. Роберто поклаща глава и по движението на устните му разгадавам думите, които отправя към мен:

— Съжалявам.

Мъжът с наметалото отново пристъпва напред. Ударът на жезъла му изкънтява по пода на сцената.

— Съдиите взеха решение — обявява той. Из тълпата се разнася нисък шепот, но очите на мъжа са обърнати към балконите в дъното на площада. — Тишина!

Гласовете заглъхват и един от съдиите става с покашляне от мястото си. Забивам нокти в дланите си.

— Обявяваме затворника за виновен за извършването на чудовищно убийство — заявява съдията. — Ще бъде екзекутиран утре, един час след изгрев-слънце.

Жадната за кръв тълпа избухва във вой.

Обръщам се и започвам да си пробивам път сред хората. Едва дишам.

— Пуснете ме да изляза, пуснете ме да изляза!

Всички крещят, а аз не спирам да тичам, разблъсквайки хората настрани. Бонето полита от главата ми, но не се навеждам да го вдигна. В ушите ми кънти един глас, който се носи над главите на тълпата. Не мога да го сбъркам. Роберто.

— Лаура!

Но аз не спирам и не му отговарям. Спускам се по една тясна уличка встрани от площада, докато не се озовавам съвсем сама в някакъв двор. Всички са на процеса, чувам далечните им неодобрителни крясъци. Спирам за момент и се облягам на една стена, за да си поема дъх. Слънцето сипе безмилостните си лъчи по главата ми, пред очите ми танцуват бели звезди. Надеждите, молитвите и убедеността, които ме подкрепяха, са се сринали като при някакъв евтин сценичен трик. Присъдата е произнесена. Не мога да сторя нищо. Сегретата — също. Нито дожът. Вината на Роберто е подписана от собствената му ръка. Ще го екзекутират утре, при изгрев-слънце. Последната дума има законът.

Успявам да продължа напред. Дори думите от писмото звучаха като излезли от неговата уста. Същите са като онези, с които се е обръщал към мен.

Зад гърба си долавям бързи стъпки. Когато се извивам назад, преди още очите ми да са успели да видят каквото и да било, на главата ми е надянат конопен чувал. Залитам и започвам да пищя. Задушавам се. Единственото, което виждам, са дребните квадратчета светлина, проникващи през зеблото на чувала. Чувам звука на тътрещите се по дърво стъпки, някой ме издърпва през една врата. Ритам, но напразно. Ръцете, които ме държат, са силни и единственото, което мога да направя, е да стоя изправена. Придвижваме се напред в тъмно и хладно място. Друг чифт ръце, мърморещ глас, който не мога да различа добре. После ме ритат през краката и задникът ми се приземява върху дървена седалка.

Завързват ръцете ми зад гърба, усещам въжета около китките си. Някакво тяло се навежда над мен с тежко пухтене.

— Кои сте вие? Какво искате? — питам.

Нищо, освен нисък кикот. Груби пръсти ме стисват за китките, стягат болезнено въжетата. Стъпките се отдалечават, отслабват, после се чува затръшване на врата.

Сама ли съм? Гърдите ми се повдигат и спускат, докато се опитвам да си поемам въздух през грубия плат. Паниката ми расте. Усещам, че се задушавам.

После някъде отляво се разнася тих звук. Шум от кожени подметки, плъзгащи се по дърво. В стаята има човек, приближава към мен.

Искам да изкрещя: Кой си ти? Но от гърлото ми излиза единствено задавено ридание.

Изведнъж усещам топлината на друго тяло от едната ми страна. Много, много близо. Паниката ме завладява напълно. Чакам да усетя хладен метал върху шията си.

— Здравей, Лаура. — Никакво острие, само глас. Но глас, който познавам твърде добре, въпреки завалянето на думите.

Един дух от миналото ми се е завърнал.

— Карина? — произнасям без дъх.