Саша Гулд
Ледено сърце (25)

25

— Доказателство? — мълвя, докато се лутам из улиците. Не ме е грижа, че хората ме слушат. Кой е той, че да говори за доказателство? Какво знае?

Завивам зад ъгъла и осъзнавам, че се намирам пред официалния вход на Пиомби. Зад тази врата, нагоре по почти безкрайните стълби и коридори, над главите на семейството си, върху мократа слама, поръсена по пода на килията му, лежи Роберто. Дали стражите отново са го били? Не смея да си помисля. Дишам накъсано и повърхностно, облягам се на затоплените от слънцето тухли на стената. Един минаващ търговец на плодове се спира и ми хвърля загрижен поглед, преди да се отдалечи.

Извивам глава назад, за да видя стрелкащите се в небето лястовички. Мисълта, която като червей си беше проправила път в съзнанието ми, продължава да го разяжда. Излъгал ли ме е Роберто? Извръщам се и удрям с длан по стената. Не може да бъде.

Опитвам се да разсъждавам логично, да свържа едно събитие с друго. Не би трябвало Айсим да е в стаята на Роберто. Планът й беше да се срещне със Сегретата. Ускорявам крачка, вдигнала краищата на полите си нагоре. Някакъв уличен актьор ми подхвърля шега и публиката се смее, че една благородна дама е засрамена по този начин. Не ме е грижа. Нуждая се от отговори.

Един слуга ме придружава до частните покои на Алегреза и обявява пристигането ми. Наставницата ми стои до позлатен бюфет, върху който е поставена Стойка за птички, на чиито пръчки гукат два гълъба. Алегреза ми прави знак да седна и аз се отпускам върху Дамаската.

— Косата ти се е разрошила — отбелязва тя. Ръцете ми се стрелват към слепоочията ми, затъкват измъкнатите къдрици обратно на мястото им. — Появата без покана не бива да ти се превръща в навик. Но по една случайност този път се радвам да те видя. Имам новина за теб.

О, слава на Бога! Ще помогне ли на Роберто?

Алегреза посяга към копринените гънки на корсета си и изважда оттам един ключ. Обляга се на маса, върху която лежи празна чиния, и отключва едно чекмедже. Пъха ръка вътре, изважда свитък пергамент и го прочита.

— Не позволявай на този мъж да владее мислите ти — предупреждава ме тя.

Усещам как лицето ми се сгърчва.

— Сгодена съм и ще се женя за този мъж, който гние в най-отвратителния затвор на града!

Алегреза поклаща глава:

— Ако искаш да помогнеш на Роберто, трябва да се научиш на търпение и дипломатичност. В момента не проявяваш нито едно от двете.

Стомахът ми се свива.

— Моля ви, кажете ми какво знаете.

Тя внимателно се вглежда в лицето ми.

— Трябва да действаш внимателно, Лаура. Налага се всички да го правим. Това са важни дела и последствията от тях ще засегнат целия град. На нищо ли не съм те научила?

— Научили сте ме! Научили сте ме!

Чертите на Алегреза омекват.

— Добре тогава. — Тя дочита последните редове от пергамента, изписани с ъгловат издължен почерк, после го връща в чекмеджето. С едно завъртане на ключа свитъкът отново е заключен. Алегреза пъхва ключа обратно в деколтето си. — Преди три нощи…

— Нощта, в която Айсим е била убита — прошепвам.

Алегреза кимва.

— Преди три нощи, в ранните часове на деня, едно тъмнокожо момиче е отишло в манастира „Санта Сусана“ да моли монахините за милостиня. — Забелязва как погледът ми се стрелва към заключеното чекмедже. — Кореспондентката ми ме уведомява, че момичето почти не е продумало по време на престоя си там, но вчера помолило да го преместят. Сега е в твоя бивш манастир.

— „Домът на Мария и Ангелите“?

Устните на Алегреза трепват.

— Може да е съвпадение.

— Но може и да не е.

Очите на по-възрастната жена отскачат към моите.

— Знам какво си мислиш, Лаура, но ти го забранявам. Няма да доближаваш до бившия си манастир.

Нима не разбира? Разполагам с идеалното алиби!

— Но аз познавам едно момиче там, казва се Аналена. Мога да я посетя — да отида и да разбера повече. — Не мога да повярвам, че Алегреза изобщо си е помислила да ме спре.

— Казах не! — твърдо отвръща тя. — Какво е станало с теб, Лаура? Къде е уравновесеното момиче, което срещнах за първи път на остров Сан Микеле?

Променила съм се ужасно много от онази нощ, в която бях посветена в Сегретата. Сега съм по-силна и не чак толкова невинна. Но все още съм като хваната в капан. Някога бях затворничка в манастирската килия, сега съм ограничена от правилата на същото това общество, което ме беше освободило.

— Както желаете — прошепвам и отпускам глава в знак на уважение — а също и за да скрия блесналите в очите ми сълзи. Ако Алегреза не ми позволи да посетя някогашния си дом с благословията на Сегретата, ще отида на своя глава.

Наставницата ми слага длан върху моята.

— Благодаря ти, Лаура.

Поглеждам към скута си, където лежат сплетените ни пръсти. Кожата на Алегреза е поръсена с кафяви петна и тънки бръчици; моите ръце са все още младежки. Какво знае тази жена за любовта? Всяко решение, което взема, е ход в една по-голяма игра, размяна на позиции в името на по-голямо добро. Би рискувала пешка, за да спаси царица, защото целта оправдава средствата.

— Ще направя всичко, което ми кажете — обещавам.

Никога не съм вярвала, че лъжите ще се откъснат от устните ми с подобна лекота. Не и пред Алегреза. Но времената са отчаяни.

Няма да позволя Роберто да бъде пешка. Няма да се подчинявам на заповеди, които сърцето ми подсказва, че са погрешни.

 

 

В манастира, през годините на моя затвор и моите мъки, ме бяха наричали Ла Мута — Нямата. Докато стоя и оглеждам стените му, си спомням решетките, игуменката Лукреция и моята помощничка и приятелка Аналена. Дали се е променила? Знам, че аз самата съм друга — вече не съм срамежливото момиче, приседнало в градината и плетящо дантела с наведена глава. Какво ли би казала игуменката, ако ме видеше да се дуелирам с Роберто — един мъж пред острието на сабята ми?

Изкачвам стъпалото към осеяната с метални гвоздеи тежка врата, стиснала подарък за Аналена — кутия захаросани бадеми, завързана с розова копринена панделка. Според манастирските стандарти — греховен лукс, но от друга страна съм сигурна, че ми е позволено да нося подаръци на приятелката си. Почуквам с кокалчетата на ръката си по старото дърво и малкото прозорче, изрязано във вратата, се отваря. Обрамчените от качулка очи на една жена се разширяват от почуда.

— Лаура се върна! — вика тя на някого. Погледът й се спуска надолу, към червената ми рокля, после капачето на малкото прозорче се захлопва. Миг по-късно вратата се открехва със скърцане и една ръка ми прави знак да вляза. Поглеждам назад през рамо, поколебавам се. После пристъпвам в мрака.

Аналена стои в края на закритата алея. Изобщо не се е променила и за момент в погледа й усещам хладина. Знае ли коя съм? После, сякаш за да разпръсне страховете ми, старата ми приятелка се спуска радостно към мен и се озовава в прегръдките ми.

— Лаура, Лаура! Знаех, че един ден ще се върнеш. О, сърчице мое, да не си дошла тук да си кажеш молитвите? — Смее се развълнувано. Но и двете знаем, че никога не бих пристъпила обратно през този праг, ако нямах много основателна причина. Аз съм една от късметлийките — измъкнала съм се. Останалите тук нежелани втори дъщери на венецианското благородническо съсловие ще прекарат дните си, гледайки как животът им си отива, полегнали на тесните нарове, с броениците и сутрешните молитви като единствена компания. Семействата им не са искали да им плащат зестра, затова са ги обрекли за невести на Христа.

Аналена ме дръпва към една от множеството каменни пейки, на които някога седях и изучавах Светото писание. Всичко ми изглежда по-малко, отколкото го помнех.

— За теб — казвам. Подавам й кутията със захаросаните бадеми и тя радостно възкликва, преди бързо да скрие подаръка под грубото си расо.

— Виж се само! — ахва тя. Прокарва ръка по набраната ми пола, после докосва обецата, висяща от едното ми ухо, наслаждавайки се на скъпоценните камъни. — Сапфири ли са? — пита ме тя. Кимам усмихнала. Аналена поклаща удивено глава. — Виж се само! — повтаря. — Сега приличаш на истинска дама. — Засмива се отново. — Какви ги говоря? Ти си дама! — Усмивката й внезапно помръква и приятелката ми взима ръката ми в своята. — Но чух… знаеш как клюките стигат до нас от онези, които приемаме и приютяваме… Вярно ли е онова, което се говори?

Въздъхвам.

— Не обръщай внимание на венецианските клюки, Аналена. Такава добра сестра като теб би трябвало да е наясно с това!

Страните на приятелката ми пламват от срам.

— Не съм толкова добра — тихо възразява тя.

Милото момиче. Има ли някаква представа за корупцията, която се шири зад стените на този манастир? Но времето ме притиска.

— Аналена, можеш ли да ме заведеш при игуменката?

Тя ме поглежда изненадано.

— Ако искаш — отвръща и се изправя. Аз също ставам и двете пресичаме розовите градини на път за покоите на игуменката.

Винаги съм се ужасявала от този маршрут и част от някогашния ми страх отново се връща. Но аз изправям рамене и го отхвърлям. Онази жена вече няма власт над мен. По всяко време мога да изляза обратно на дневна светлина.

Игуменката седи на обичайното си място, сякаш не е помръдвала през всичките месеци, последвали деня на освобождаването ми. Над главата й виси картина на лъв — гербът на семейство Аглиарди Вертова. Ето и Библията й с позлатените букви. Прочиствам гърло и възрастната жена вдига поглед. Очаквам да чуя някоя от обичайните й критики, но вместо това чертите на лицето й омекват в топла усмивка. Колко объркващо.

— Лаура — казва игуменката и става, за да заобиколи бюрото си. — Каква приятна изненада.

Кисело стиснатите й устни предполагат всичко друго, само не и това.

— Игуменке.

— Променила си се — отбелязва тя, докато очите й обхождат навитите на гореща маша къдрици, подредени около слепоочията ми. Челото й се сбръчква неодобрително.

— Вие не сте — отвръщам. Думите ми се изплъзват, преди да съм успяла да ги спра, и за момент двете се споглеждаме шокирани. После игуменката проявява добрината да се засмее.

— Не се притеснявай — успокоява ме. — Знам какво имаш предвид. В „Домът на Мария и ангелите“ времето се движи по-бавно. Така, какво мога да направя за една сестра?

Усмихва се, а на мен ми трябват няколко секунди, за да разбера значението на думите й. Защото, докато съм живяла тук, никога не съм я възприемала като една от нас. Може да има предвид някакъв друг вид връзка помежду ни.

— И вие ли? — питам я. По някакъв начин — дори сега — ме кара да се чувствам незначителна и глупава.

— Точно така, Лаура. Станах член на Сегретата дълго преди ти дори да узнаеш за съществуването й.

— Редиците на обществото се простират нашироко — отбелязвам. — Просто досега не бях разбрала колко нашироко.

— Хайде, хайде — казва игуменката, отправяйки се към вратата. — Предполагам, че искаш да видиш момичето.

Преди да съм отвърнала, тя вече е излязла от стаята. Стъпките й отекват по каменния под на коридора.

Стигаме до вратата на една малка килия. Трябва да се наведа, за да вляза вътре. На ръба на леглото седи момиче. Когато влизаме, то вдига поглед — очите му се белеят като две неземни езера в мрака.

— Повикай ме, ако имаш нужда от нещо — прошепва ми игуменката. После излиза, затваряйки вратата зад себе си, с което почти напълно лишава стаята от светлина.

Момичето се покатерва обратно на леглото и притиска колене към брадичката си. Косата му виси на мазни кичури, по ръцете му личат синини. Някой си е послужил със сила. Прилича на подплашено животно, готово да избяга или да нападне. Не отмества поглед от лицето ми.

Пристъпвам навътре и от гърдите му се откъсва уплашен стон.

— Моля те, не се страхувай — успокоявам я. Никакъв отговор. Тъмните й очи и кожа издават, че не е венецианка. Но не съм ли виждала същите тези очи и преди?

— Разбираш ли ме? — питам я кротко. Никакъв отговор. Опитвам отново на различни езици — на френски, който съм започнала да изучавам след излизането си от манастира, на латински, който така добре бях усвоила вътре. Питам момичето откъде е. Нищо. Крайниците му треперят. Какво да направя? Не мога да си тръгна, без да съм получила информация. Рискувам всичките си връзки със Сегретата дори заради самия факт, че стоя тук в този момент.

— Знаеш ли нещо за една жена на име Айсим? — минавам направо към въпроса.

Изведнъж забелязвам реакция. Очите на девойката пламват и тя скача. Изправя се в леглото, ръцете й се свиват в юмруци, докато гледа надолу към мен. Изглежда разгневена, горда и напълно решена да не ми каже нито една от тайните си.

Продължавам:

— Принц Халим, братът на Айсим, е съкрушен. Неговата сестра… — Поколебавам се, после задавам въпроса, който ме преследва от мига, в който съм пристъпила в тази килия, и който може да се окаже достатъчен, за да накара това момиче да проговори. — Познавам те, нали? Виждала съм те и преди — през онази нощ в Мурано, в стъкларската работилница. Ти беше, нали?

Нещо в девойката сякаш се пречупва. Коленете й се огъват и тя се свлича на леглото. Спускам се и се надвесвам над нея. Диша накъсано, а когато отваря уста, проговаря на френски.

— Вода? — пита ме накъсано. — Моля?

— Разбира се.

Излизам в коридора и отивам до една маса, върху която са оставени кана с вода и купчина дървени чаши. Пълня една от чашите и я занасям на девойката в килията.

— Ето — казвам и й подавам чашата, като навеждам глава, за да мина през вратата. Но думите ми се връщат обратно към мен през празната стая. Спускам се към отворените капаци на прозореца, но девойката вече е на приземния етаж, десет стъпки под мен, и с куцукане се отдалечава по улицата.

— Върни се! — викам й.

Тя дори не се обръща.