Саша Гулд
Ледено сърце (23)

23

Събуждам се на следващата сутрин и гледам как топлият бриз развява муселинените пердета. Маскираната фигура бе обсебила съня ми, възползваше се от всеки миг, в който затварях очи, за да ме завладее. Не за първи път се питам: Мога ли да вярвам на Сегретата?

Нямам енергия да стана от леглото си и да се облека. Погребението на Николо и омразата, с която бях залята на улицата, бяха изцедили силите ми.

Чувам как Фаустина удря мокри чаршафи по дъската за пране на двора. После се разнася глас, който ме кара рязко да седна в кревата.

— Тя вкъщи ли е? — пита задъхано малко момче. Същият пратеник, който ми беше донесъл бележките от Грация. Бях го подкупила с изобилно количество храна от кухнята, за да ме уведомява за всичко интересно. В крайна сметка, щом ще помагам на Роберто да преживее скандала, в който е замесен, трябва да знам какво се шепне наоколо.

— Да — отвръща Фаустина с тежко пуфтене. Чувам скрибуцането на дървените ролки на пресата, когато старата ми дойка завърта дръжката, за да изцеди водата от прането. — Ще те заведа при нея.

Скачам от леглото, навличам един пеньоар, бързо го завързвам на кръста си и хуквам надолу по главното стълбище. Боса и с разпусната коса, стигам до главния коридор в мига, в който Фаустина, с почервенели от горещата вода ръце, въвежда момчето вътре. Двамата ме гледат изненадано.

— Още ли не си се облякла? — вдига вежди Фаустина и избърсва сапунената пяна от ръцете си в престилката. — А аз бъхтя от ранни зори!

Момчето гледа втренчено към отвореното деколте на пеньоара ми и аз бързо се загръщам.

— Да нямаш съобщение за мен? — питам. Момчето кимва, устата му продължава да зее. Хвърлям поглед към Фаустина, която е скръстила ръце на гърдите си и ме гледа многозначително с присвити очи. — Можеш да ни оставиш — казвам й официално.

Тя понечва да възрази, но после размисля, завърта се на пети и се връща обратно към дървеното корито, подпряно на тухли в двора.

— Е? — питам.

Момчето мъчително преглъща.

— На пристанището спря кораб — казва то.

Усещам как кожата ми настръхва от предчувствие.

— Чий кораб?

— На онзи турски принц — Халим. — Лицето на момчето се изчервява. — Онзи, с когото се бихте със саби.

— А ти откъде знаеш? — питам остро.

— Всички говорят за това.

Усещам как лицето ми се изопва.

— Не мога да изляза от собствения си дом. Разчитам на теб да ми съобщаваш какво се случва във Венеция — нали не си забравил? — Малкият вестоносец изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Гласът ми омеква. — Благодаря ти за съобщението. — Отивам до увесената ми на дървена закачалка кесия и бъркам в нея. Когато монетите падат в отворената длан на момчето, му възлагам една последна поръчка:

— Кажи на нашия кочияш да приготви конете.

— Къде да му кажа, че ще ходите?

Поглеждам през отворените врати на вилата. В далечината виждам блясъка на вода.

— Къде е отседнал Халим?

— Това го знам! — с гордост отвръща момчето. — Поразпитах наоколо, преди да дойда тук. Наел е апартамент до пристанището, в „Албанеси“.

— Много добре — усмихвам се. Пускам допълнителна монета в дланта му.

Значи там ще отида, казвам си.

Когато излизам от стаята си, готова за пътуването, заварвам Лизандър и Емилия в коридора. Облечени са за разходка.

— Няма ли да дойдеш с нас? — усмихва ми се Емилия. Поклащам отрицателно глава, зървайки кочияша, който търпеливо ме чака отпред. Брат ми поглежда през рамо, проследява погледа ми.

— Сама ли ще излизаш? — пита ме той.

— Защо не? — отвръщам. — Няма да стоя като затворник тук.

Но когато правя стъпка към отворената врата, Лизандър ме сграбчва за ръката.

— Сигурна ли си, че всичко ще е наред? — дръпва ме на една страна той. — Спомни си какво стана преди погребението.

— Все трябва да изляза от тази къща един ден.

В очите на Лизандър прозира болка, гласът му се снижава:

— Чух слухове, Лаура… по адрес на Роберто.

— О, така ли?

— Запитай се всъщност колко добре познаваш този човек. Живял е под прикритие в продължение на дълги години, бил е свободен от всякакви ограничения…

— Просто кажи какво имаш предвид.

— Трябва ли? — поглежда ме той. — Знам какви са младите мъже, сестричке.

— Нима? Но не познаваш Роберто. Той е добър. Усещам го с цялото си същество.

— Всички влюбени жени твърдят същото за възлюбените си, но и двамата с теб знаем, че някои грешат — възразява брат ми. — Моля те, вслушай се в моя съвет…

Освобождавам се от ръката му, но не желая да разигравам сцени пред Емилия.

— Аз също чух въпросните слухове. Но ако вярвах на всяка клюка във Венеция, щях да съм истинска глупачка. Роберто?! Наистина, братко?! — Насилвам се да изобразя усмивка върху лицето си. Не искам Лизандър да ме пита къде отивам.

Брат ми се обръща към чакащия кочияш и му крещи:

— Грижи се за нея!

Мъжът кимва. Бързо излизам навън и се качвам в каретата. Когато кочияшът затръшва вратичката зад мен, лицето на Емилия цъфва на прозорчето. Снаха ми посяга и хваща ръката ми.

— Пази се — заръчва ми. — Знаеш, че те обичаме.

— Нищо няма да ми се случи — уверявам я, чудейки се дали и тя е чула въпросната нова клюка за милия ми Роберто.

Емилия се отдръпва назад, разнася се плясък на камшик. После каретата рязко потегля напред към пристанището. Към човека, който може да промени всичко.

Нареждам на кочияша да ме свали няколко пресечки преди улицата, на която се намира апартаментът на Халим. Не мога да рискувам семейството ми да разбере къде съм ходила. Спускам се надолу по алеите, опитвам да се крия в сенките. Вероятно поради тайнствената природа на посещението ми, често се обръщам и хвърлям поглед назад, но онова маскирано лице е все пред очите ми. Докато завивам зад един ъгъл, забелязвам как крайчеца на някаква пурпурна пола се мярка за миг пред погледа ми. Може да е всеки, но след още три завоя забелязвам полата отново — този път се скрива зад една сергия. Виждам дървена пейка и спирам до нея, преструвайки се, че се опитвам да се ориентирам. Сетивата ми са напрегнати, но повече не виждам роклята.

В Кале деи Албанеси зървам двама тъмнокожи стражи, застанали до една врата. Мъжете са облечени в къси червени сака, издутите им шалвари са напъхани в кожени ботуши. Главите им са увити в зелени чалми, в кожения колан на всеки се вижда затъкнат къс меч. Гъстите бради скриват непроницаемите им лица.

— Тук съм, за да се видя с Халим — информирам ги.

Единият от мъжете се засмива.

— Никой не може да се вижда с принца без разрешение — отвръща на италиански той. — А и Негово величество не е споменавал да очаква посещение от венецианска куртизанка.

Запазвам изражението си непроменено. Наясно съм, че тези мъже не са агресивни разбойници. Слушала съм за османската армия и за образователните и социални привилегии, на които се радват войниците в нея. Това, че ме наричат куртизанка, не е грешка, а добре премерен ход. Другият страж се присъединява към подигравателния смях. Кимва към „Сан Поло“, където живеят и работят повечето венециански проститутки.

— Отдалечила си се от дома си — казва ми той. — По-добре тичай обратно при клиентите.

Навеждам скромно глава.

— Трябва да има някаква грешка — произнасям. — Баща ми е член на Великия съвет на дожа. Сигурна съм, че Халим ще ме приеме, ако разбере, че съм тук. Кажете му… кажете му, че Лаура дела Скала иска да го види.

Мъжете се споглеждат колебливо и започват да си говорят нещо на своя език.

— Точно така — разнася се един глас откъм коридора. Принцът се появява от сенките и застава в колоната от слънчева светлина, която се процежда през отворената врата. — Точно за нея ви говорих.

— Милорд — казвам и правя нисък реверанс.

От вътрешността на апартамента изниква още една фигура и застава до Халим. Фарук.

Гологлавият започва да говори нервно на господаря си, като ме гледа с едва прикрито отвращение.

Принцът махва с ръка.

— Хартията и мастилото могат да почакат — казва, без да откъсва поглед от мен. — Влез, Лаура.

Стражите отстъпват встрани.

Поемам протегнатата към мен ръка на Халим, усещам как пръстите му обвиват моите.

— Благодаря — казвам. Няма представа колко искрена е благодарността ми в този момент.

После ме повежда към скритата тъмнина на покоите си.