Саша Гулд
Ледено сърце (21)

21

Оставяме Бела Дона и тръгваме да се срещнем с останалите членки на Сегретата, като следваме най-подходящия маршрут, за да избегнем градските нощни стражи. Определеното място е склад за зърно в закътана част от Венеция, близо до северния бряг. Сградата е на четири етажа, с островръх покрив. Издига се край един канал, където провизиите могат да бъдат доставяни с лодка. Влизам вътре след останалите и носът ми улавя успокояващия мирис на пшеница. Платнени чували, върху които е отпечатан знакът на снабдителя, са струпани в прави редици по дървените полици. Подминаваме ги и се изкачваме по стълбите върху една дървена платформа, разположена под стрехите на сградата. Дали венецианските търговци някога ще разберат какви тайни крият техните складове?

Другите жени ни чакат, осветени единствено от лунните лъчи, процеждащи се през капандура на покрива. Липсва само един човек — Паулина. Едва ли е изненада. Изпратих съболезнователна бележка до дома й, но в подобни моменти думите никога не са достатъчни. Ще ми се да можех да я видя и да се опитам да й предложа истинска утеха.

Алегреза пристъпва в центъра на кръга и се завърта, обхождайки с поглед лицата на всяка от нас. Успехът със Силвио избледнява в съзнанието ми и аз си спомням защо всъщност сме се събрали тук — защото нашият град и моята любов са в криза.

— Това е време на изпитание — започва Алегреза. Останалите поклащат глави в знак на съгласие. — Но Сегретата е била подлагана на тестове и преди. Айсим ни се довери и ние я подведохме. Няма как да избягаме от този факт. — Тя млъква и усещам как вниманието на жените се задържа върху мен, въпреки че очите им са насочени в друга посока. — Нещо повече — продължава Алегреза, — тя отнесе тайните си в гроба. Онова, което ме притеснява повече, е следното: защо момичето умря именно в този момент? Кой друг е знаел, че ще идва?

Спомням си думите, които Алегреза беше отправила към мен по време на посещението ми в къщата й. Предател в Сегретата. Другите също схващат намека й. Не отместваме поглед от нашата водачка, не се осмеляваме да се погледнем една друга, в случай че погледите ни бъдат изтълкувани погрешно като обвинение или доказателство за вина. Въпреки това страните ми пламтят. Дали някой тук вярва, че може аз да съм човекът, издаващ тайните ни?

— Сега ви казвам — продължава Алегреза. — Бъдете винаги нащрек. Ако видите или чуете нещо — каквото и да е! — което да ви се стори подозрително, ваш дълг е да ми го съобщите. Разбирате ли?

Разнася се шум в знак на съгласие. Очите на Алегреза се спират върху мен и аз бързо кимвам.

— Отлично. А сега си вървете по домовете. Запомнете всичко, което ви казах.

Останалите жени започват да се разотиват, но аз стоя като замръзнала на мястото си. Не е възможно срещата ни да е приключила, нали? Не беше казано нищо нито за злощастието на годеника ми, нито за смъртта на брат му. Не чух една дума на съчувствие и разбиране за положението на Паулина. Но най-много ме притеснява дилемата на моя любим.

— Ще помогнете ли на Роберто? — Думите се откъсват от устните ми, преди да съм успяла да ги спра.

Жените спират и се споглеждат объркано. Лицето на Алегреза става строго.

— Какво мислиш, че можем да сторим, Лаура? — пита ме тя.

— Или да го измъкнете от Венеция, или да упражните влиянието на Сегретата по време на процеса. Той е невинен — не заслужава онова, което му се случва.

Алегреза тръгва из стаята, дъските скърцат под краката й. Сянката й се движи заедно с нея, черна на фона на млечната светлина на луната.

— Трябва да използваме властта си много внимателно — казва тя. — Един нож, който се използва прекалено често, скоро затъпява.

Твърде много е, за да го понеса. Алегреза ми каза — обеща ми! — че когато настъпи подходящият момент, Сегретата ще се заеме със случая на Роберто. А сега говори за предпазливост! Не мога да се сдържа; пристъпвам към нея, гласът ми прозвучава високо в притихналото помещение:

— Уредихте да изпратят онова чудовище Винченцо в изгнание, защо да не можете да помогнете на Роберто?

— Винченцо беше виновен, шпионираше за херцога на Милано. Имахме основателни причини да го отстраним.

— А Роберто е невинен! Това не е ли достатъчно добра причина да му помогнем?

Изчаквам да чуя викове на съгласие, но между мен и Алегреза се простира единствено мълчанието. Оглеждам се наоколо и виждам, че никоя от останалите жени не помръдва и не продумва. Когато се опитвам да срещна погледа на младата София, моята съучастничка отпреди малко, тя го отмества настрани.

Постепенно разбирам.

— Не вярвате в невинността му, нали? — Тръгвам от жена към жена, гледам ги дръзко в лицата. — Нали? — Спирам пред Алегреза. Дишам учестено.

Тя поклаща глава:

— Успокой се, Лаура. Една жена е застигната от несправедлива съдба. Трябва да го помним пред всичко останало.

— Но не по вина на моя годеник!

Грация застава до Алегреза.

— Държиш се непочтено, Лаура — отбелязва тя.

Отстъпвам назад, опитвам се да укротя ударите на сърцето си.

Алегреза въздъхва:

— Разбираме твоята болка, Лаура. Защо да не подложим въпроса на анонимно гласуване? Да помогнем на Роберто или да не се намесваме в случая? Ще помогнем само ако болшинството от гласовете са „за“.

В душата ми трепва надежда. Една от жените накъсва на парчета страницата на стара книга и всички даваме гласа си. Може да се гласува за или против идеята да се помогне на Роберто. Всяка от нас слага листчето си върху пода, с отговора надолу, и една представителка на Сегретата минава и ги събира. Оттегля се в ъгъла на стаята и започва да сортира гласовете в две купчинки.

Внезапно по дървените стъпала се разнася звукът от стъпки. Сегретата се пръсва, жените се изгубват в сенките или приклякат зад чувалите. Притискам се към един от тъмните ъгли.

Появява се фигура, облечена в черно.

— Паулина! — вика една от жените, изправя се на крака и се втурва да я посрещне. Но Паулина я подминава, оглеждайки се из стаята. Една по една излизаме от скривалищата си. Очите на Паулина се спират върху лицето ми.

— Много съжалявам — казвам на приятелката си и протягам ръце към нея.

— Ти! — спуска се младата вдовица отгоре ми, ноктите й разкъсват въздуха. Сграбчва ме за ръката и ме придърпва към себе си. — Николо е мъртъв. Всичко стана заради теб!

Лицето й е близо до моето, усещам слюнката й върху страните си. Пръстите й се впиват в косата ми.

— Престани! — викам. — Моля те!

— Ти си виновна! Кръвта, която изцапа пода на двореца, трябваше да е на Роберто. Вместо това, вместо това… — от гърдите й се откъсва ридание. — Любимият ми е мъртъв! И с него — моето бъдеще!

С внезапен вой на поражение, тя се отдръпва от мен.

— Роберто е невинен — произнасям тихо.

Паулина подигравателно изсумтява:

— Просто нямаш представа, нали? Какво си мислиш, че е правил, докато си била в манастира? Казвал си е молитвите ли? Не ме карай да се смея! Знаеше пътя до всеки бордей във Венеция.

— Стига вече — протестира една от жените. Но не защото изречените думи са я засегнали лично — усещам, че се опитва да ме защити.

— За какво говориш? — питам.

— За голямата ти любов! — отвръща Паулина. — За мъжа с неопетнен характер! О, моля те! Само казвам онова, което всички знаем.

Лицето на приятелката ми е зачервено от гняв, но докато последните й думи затихват, забелязвам и сянката на вина в изражението й. Знае, че е отишла прекадено далеч. Всички очи са вперени в мен, ще ми се да потъна вдън земя.

— Разбирам — казвам вдървено. — Благодаря, че ме осветли.

Грация протяга ръка към Паулина, но приятелката ми се извръща настрани, съкрушена и ридаеща.

— Оставете ме на мира! — проплаква тя и изтичва навън.

— Да отида ли след нея? — пита София.

Грация поклаща глава:

— В момента не можем да сторим нищо за нея.

Защо приятелката ми ми наговори такива ужасни неща? Внезапно се чувствам много млада. Наивна и невинна, както в деня, в който напуснах манастира. Дали думите на Паулина бяха провокирани само от гнева и скръбта, или изричаха гласно тайни, които са били крити от мен? Преглъщам надигащата се в гърлото ми паника. Роберто не ходи по проститутки. Той не е способен на подобно нещо.

Алегреза ме наблюдава отсреща. В ръцете си държи листчетата хартия с вота ни.

— Решението е взето — обявява тя. — Сегретата каза думата си.

— И? — питам.

Алегреза ме поглежда, но не мога да разгадая изражението й. Съчувствие, може би, или жал.

— Мисля, че за теб ще е най-добре да не узнаеш резултата от вота — казва тя.

Поразена съм. Да не ми кажат? Но защо?

Алегреза кимва:

— Прекалено свързана си с този случай, Лаура. Твърде емоционално обвързана.

— Но аз трябва да знам — възкликвам. — Ще му помогнете ли?

Алегреза поклаща глава.

— Срещата приключи.