Саша Гулд
Ледено сърце (19)

19

Халим с изръмжаване измъква острието на ятагана си. Николо се накланя напред и се свлича по лице върху мрамора, а кръвта му бързо образува пурпурна локва. Османският принц го гледа втренчено, изражението на лицето му е шокирано. Халим вдига очи към Фарук, сякаш търси съвет. Но по-възрастният мъж не издава никаква емоция. Той затваря очи и отпуска глава надолу, устните му беззвучно зашепват. Молитва, предполагам.

Първата ми мисъл е за Паулина. Приятелката ми е твърде млада, за да остане вдовица. Това ще я убие.

Роберто минава покрай нас, коленичи до Николо и нежно поставя ръка под главата на брат си. Някаква жена се хвърля на пода до него, мъчи се да го успокои. Разпознавам в нея една от най-близките прислужнички на херцогинята. Херцогинята! Откъде ще намери сили да понесе това?

Сега хората се събират наоколо и аз оставам извън кръга.

— Отстъпете назад! Дайте му въздух да диша — гласът на Роберто прокънтява сред писъците.

— Оставете ни! — крещи дожът.

Придворните бавно отстъпват назад, хвърляйки ужасени погледи, докато се оттеглят. Роберто обръща Николо по гръб и главата на брат му клюмва неестествено на една страна. По устните му избива кървава пяна. Чувам рязко поемане на дъх. Николо не откъсва поглед от брат си, поглъща образа му. Роберто отметва влажен кичур коса от очите му.

— Моят храбър брат — тихо произнася годеникът ми.

Николо прави опит да се усмихне, но усмивката му бързо изчезва в гримаса от болка. Една жена потиска риданието си и се извръща настрани, за да зарови лице в рамото на застаналия до нея мъж. Устните на Николо се мъчат да оформят дума. Роберто се навежда още по-ниско над него.

— Паулина — прошепва Николо. После главата му се отпуска назад.

Роберто внимателно полага тялото на брат си върху пода. Затваря с длан очите му. Слугинята на херцогинята вдига разпятието от шията си и целува миниатюрната фигурка на Исус върху него, после зашепва молитва.

Халим продължава да гледа. Сега ятаганът му е на пода, до краката му. Не спира да поклаща глава, но не казва нито дума. Когато най-после вдига поглед нагоре, очите му срещат моите. Не съм сигурна какво съзирам в тях. Враждебност? Съжаление? Страх? Принцът рязко се извръща и излиза от стаята. Останалите турци забързват след него. Само Фарук хвърля поглед през рамо на излизане.

Скоро стаята се опразва. В нея оставаме само аз, Роберто и дожът. Един скорец пее пред прозореца и песента му нарушава тишината.

— А сега какво? — питам.

— Сега ще арестуваме принц Халим! — разнася се глас откъм вратата.

Обръщаме се. На прага стои Юлиус, бащата на Карина и низвергнатият съпруг на Грация. Колко ли трябва да е наранена гордостта му, като гледа обленият в кърви повален на пода син на дожа.

Но дожът поклаща отрицателно глава:

— Не можем.

— Той уби сина ти.

— Венецианският закон защитава посланиците — отвръща Роберто, като се навежда да оправи туниката на брат си. — Дори в този момент дипломацията трябва да надделее. — Той поглежда към баща си и дожът кимва в знак на съгласие.

— Но със сигурност при подобни обстоятелства… — протестира Юлиус. — Лаура, кажи им! — Трябва да е много отчаян, за да се обърне към мен за подкрепа.

Не мога да гледам към тялото на Николо — вече съм видяла прекалено много трупове през краткия си живот.

— Трябва да се съобразим с желанието на дожа — отвръщам тихо.

Слугите започват да се връщат. Дожът говори, без да поглежда към тях:

— Изнесете сина ми от това място. Трябва да приготвим тялото му за поклонение.

Слугите се струпват по-близо, несигурни как ще е най-добре да процедират. Налага се Роберто да ги организира.

— Ти, най-отпред. Ела тук и поеми тежестта на торса. По един човек при ръцете и краката. — По знак на Роберто тялото на Николо е вдигнато. То тежко увисва — тази лека младост, превърната в купчина безжизнено месо. Кожата му вече побелява, а когато го повдигат, забелязваме лепкавата кръв, насъбрала се върху мрамора под него. Гледката е прекалено тежка.

Дожът стои до мен с непроницаемо лице. Очите на Роберто гледат празно, докато слугите изнасят тялото през вратата. Стоим в трите ъгъла на невидим триъгълник. После се случва неизбежното. Агонизиращият писък на херцогинята.

Тази сутрин тя празнуваше частичното освобождение на по-големия си син. А сега оплаква смъртта на по-малкия. Очите ми остават сухи, докато плачът й изпълва двореца. Забивам пръсти в дланите, за да спра сълзите си, и насочвам мислите си към нещо друго.

Къде е бедната Паулина?

След доста време се отправям към къщи. Сторих всичко по силите си, за да успокоя херцогинята, но думите ми звучаха празно дори в собствените ми уши. Оставих я на грижите на прислужницата й, която й подаваше успокояваща отвара, докато нещастната майка лежеше върху мокрите от сълзи възглавници. Изтощена съм — както телом, така и духом.

Фаустина влиза в стаята без обичайната си енергичност. Бианка я следва по петите, стиснала купчина пране.

— Обявиха вечерен час след залез-слънце — прошепва Фаустина. — За целия град. — Сяда до мен на каменния парапет на прозореца и двете отправяме поглед към Венеция. Дойката ми поставя топлата си длан върху моята и потиска риданието си. — Като си помисли човек, че се стигна до тук! Николо, убит от ръката на чужденец, на един дявол. Знаех си, че не биваше да ги посрещаме в града. — Старата жена горчиво поклаща глава.

— Не бива да обвиняваме принц Халим — казвам. Бианка сгъва дрехите до леглото, но при тези мои думи спира по средата на работата си.

— Не това се говори из улиците на града — информира ме тя. — Днес следобед е изгоряла една сергия за килими — и собственикът дори не бил турчин! Доволна съм, че трябва да си стоим вкъщи. Навън е опасно. — Прислужницата вдига един дантелен шал и Фаустина го взема от нея, за да го наметне на раменете ми.

— Защо защитаваш принца? — пита ме старицата. — Той се опита да убие Роберто, а после закла Николо. С какво е заслужил опрощението ти?

— Бях там. Видях скръбта по лицето му. Той не разсъждаваше… — Придърпвам шала още по-плътно около раменете си. — Може да се каже, че всичко се случи по твоя вина. Ако не бях се намесила в дуела, Николо нямаше да се изправи в моя защита!

Двете прислужници ме гледат с разширени очи. Бианка изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Стига, стига — смъмря ме Фаустина. — Достатъчно. Не си виновна ти, че някакви разярени мъже са се хванали за мечовете.

Знам, че е права, разбира се. Но от това не ми става по-леко.

— Чух, че Халим е избягал от Венеция — казва Бианка. Сега седи на пода в краката ми.

— И аз чух същото — добавя Фаустина. — Отнесъл е тялото на сестра си на континента, за да го погребе. Прав му път, бих казала!

Скачам от пейката.

— Престанете! — възкликвам. — Бедният човек скърби за сестра си. Всички знаем какво е, нали? — Очите ми фиксират двете ми прислужнички, предизвикват ги да си спомнят за ковчега на Беатриче.

Лицето на Бианка почервенява, но Фаустина упорито удържа погледа ми.

— Само казвам… — мърмори тя, приглажда надолу престилката си и се преструва на обидена.

Чува се звънецът и Бианка се надвесва през прозореца, за да надникне към предните стъпала на вилата.

— Пратеник — осведомява ни тя през рамо. — Ще сляза.

Фаустина продължава да се цупи, докато слушаме приглушените гласове отдолу. После се разнасят стъпки и Бианка се връща в стаята. Подава ми някаква бележка. Счупвам печата и чета, давайки си сметка за погледите на двете прислужнички върху мен.

Имаме нужда от теб по-късно тази вечер. Ела при нас.

Разпознавам почерка на Грация. Сегретата ме вика. Добре — сега повече от всякога се нуждая от отговори.

Навивам обратно бележката на руло и я поднасям към пламъка на една свещ. Огънят я подхваща и скоро хартията се превръща в горящи сажди, сипещи се върху чинийката отдолу. Горчивият мирис на дим изпълва стаята.

— Можете да ме оставите — обръщам се към Фаустина и Бианка. Когато ги поглеждам, по лицата им съзирам множество въпроси. Въпроси, на които няма да отговоря. Слизам надолу по стълбите и виждам, че пратеникът още чака на прага.

— Ще върнете ли отговор? — пита момчето с надеждата да изкара няколко допълнителни монети.

Поклащам отрицателно глава.

— Не.

Ще отида лично при Сегретата. В момент като този трябва да съм сред жени като мен — жени, които бродират гоблена от тайни на Венеция.

Ако искаме проливането на кръв да престане, ще трябва да разплетем конците.