Саша Гулд
Ледено сърце (17)

17

Когато се връщаме при гондолата, хората на Халим мистериозно са се появили. Как е възможно да им е изпратил вест? Но принцът не им обръща внимание и се навежда да изчисти засъхващата кръв по предната част на ръката си. Този път не ми подава длан, за да ми помогне, и аз се спускам в гондолата, подкрепяна от един от стражите. Халим се е настанил на кадифената седалка, опрял брадичка на ръката си. Потънал е в мисли, очите му са вперени невиждащо в ширналите се напред води на Венеция. Сядам тихо до него.

Но когато гондолата потегля по канала, принцът казва:

— Онези щастливи времена, за които ми разказа по-рано. В тях присъства ли и някой ухажор?

Изненадана съм от този въпрос, който идва толкова скоро след като едва сме спасили живота си.

— Искате да говорим за любов и романтика в момент като този? — Въпросът изскача от устните ми, преди да съм успяла да го спра.

— Разбира се! — възкликва Халим и махва с ръка към околния пейзаж. — Как бихме могли да не го правим в такъв красив град?

Извивам очи нагоре.

— Оставете тази поза. И двамата можем да престанем да се преструваме, че сме на туристическа обиколка. Онези хора се опитаха да ни убият!

Турският принц скръства ръце на гърдите си, тафтата на ръкава му проблясва.

— Това не е съвсем вярно, Лаура. Онези мъже се опитаха да убият мен. Ти просто се оказа на пътя им.

Дали целта на тази забележка не е да ме накара да се почувствам маловажна? Незначителна? Нима е толкова преизпълнен от чувството за собствената си значимост, че…

— Откъде знаете? — питам го, засрамена от факта, че гласът ми звучи високо и пискливо.

Халим позволява на очите си да се плъзнат по тялото ми. Усещам ги като изгаряща светкавица и ръцете ми отбранително се увиват около талията ми.

— Нима някой би могъл да убие такова красиво създание като теб? — произнася тихо той. — А сега те моля да отговориш на въпроса ми. Любовници? Обожатели? Бъдещи съпрузи? Ще ми стигнат ли пръстите на едната ръка, за да ги преброя? — Халим протяга ръка напред, преструва се, че е готов да започне да отмята обектите на романтичните ми интереси.

Поклащам глава, по-раздразнена, отколкото би трябвало.

— Никой. Няма никой — отвръщам, докато минаваме под един мост. Слава богу, че сянката скрива лицето ми. Страните ми пламват от срам заради собствената ми лъжа. Защо отричам съществуването на Роберто? Защо не призная на Халим за единствената си истинска любов? Потъвам в мълчание и започвам да се оправдавам пред себе си: Халим не заслужава да узнае тайните на сърцето ми. Освен това не желая да споделям настоящата болка на Роберто с никого, най-малкото с красив принц, който си въобразява, че може да очарова дори птичките по клоните на дърветата. Онова, което двамата с Роберто споделяме… струва много повече.

Отпускам се назад на възглавницата. Днес Роберто излиза от затвора — дори може би точно в този момент измива мръсотията от кожата си със сапун и парфюмирана с ароматни масла вода, а свежите хавлии го очакват.

Скъпи мой, мисля си и после се чудя дали не съм произнесла тези думи на глас, защото Халим ме гледа втренчено.

— Мисля, че може би има някой — кимва леко той.

За щастие гондолата навлиза в пристанището, Фарук чака на брега, неподвижен като статуя. Докато слизаме от лодката, погледът на гологлавия не се откъсва от Халим. Прави знак на принца да отиде на една страна и бързо му прошепва нещо. Наблизо, забил поглед в земята, стои един емисар от Великия съвет, облечен в официална роба и с плоска шапка на главата.

Халим идва при мен, езикът на тялото му е напълно променен. Усмивките и топлотата са изчезнали.

— Трябва да вървя — осведомява ме той. — Благодаря за отделеното време.

Правя нисък реверанс, удивена от пренебрежителния му тон.

— Просто изпълнявах дълга си — отвръщам на обидата му. Но Халим вече се е извърнал от мен, увлечен в разговор с емисаря. Докато говори, жестикулира. Не чувам какво си казват и стоя сама, изоставена както от принца, така и от стражите.

Поне каретата ми ме чака. Влизам вътре, когато един църковен часовник известява часа.

— Към двореца — викам на кочияша.

Дори не поглеждам обратно към Халим, когато каретата потегля.

Любимият ми ме чака.

Облечени в ливреи слуги ме отвеждат в частните покои на семейството. Коридорите и галериите ми се струват безкрайни, но най-накрая пристигам пред вратите на апартамента на годеника ми. Отвън стоят на пост двама стражи, всеки въоръжен с военна сабя. Приближавам, опънала рамене назад.

— Роберто тук ли е?

Мъжете се споглеждат.

— Може ли да го видя?

— Кой е там? — чувам вика на Роберто, приглушен от вратите.

Сърцето ми ускорява ритъма си.

— Аз съм — Лаура!

Единият от войниците въздъхва:

— Влизайте тогава.

Втурвам се между пазачите и отварям вратите. Усмивката ми веднага помръква. Роберто седи на края на леглото си, гол до кръста. Ребрата му са покрити със синини. Белегът на лицето му е избледнял до мръсно жълто.

— Каква гледка съм само, а? — Приближавам и той вдървено се изправя, за да ме прегърне. — Внимавай! — казва.

— Не могат да се отнасят така с теб — възкликвам. — Ти си син на дожа!

— Правилата в Пиомби са различни — отвръща дрезгаво Роберто. — Направих грешката да противореча.

Любимият ми притиска лицето си към гънките на роклята ми. Чакам, заровила пръсти в къдриците му. Усещам как гърдите му се изпълват с едва сдържана емоция. След миг той се дръпва назад и се усмихва.

— Чух, че си играла ролята на екскурзовод.

Неизвестно защо силно се изчервявам.

— Беше досадно. Мислех само за теб.

Роберто ме целува по устните и в тези няколко кратки секунди всичко е забравено.

— Чух също, че баща ми се прави на дипломат — продължава Роберто, когато се отделяме един от друг.

Поклащам глава.

— Няма значение. Сега вече си вън от онова адско място. Скоро ще успеем да докажем невинността ти.

Усмивката на Роберто изчезва. Извръща се настрана, за да си облече една риза.

— Така ли мислиш? — пита ме. Личи, че внимателно очаква отговора ми.

— Разбира се! — възкликвам. — След време цяла Венеция ще научи истината.

Искам да му кажа, че вероятно в същия този момент Сегретата се събира, че има хора, които ще помогнат. Вместо това го придърпвам към себе си и притискам устни към шията му. Той изтрива с целувка сълзите от очите ми. С най-голямо удоволствие бих останала тук завинаги, затворена заедно с него в нашата малка стаичка.

Някакъв далечен вик нарушава интимността ни. По коридорите се носи остър гневен глас:

— Къде е той?

Роберто се дръпва назад и ме поглежда.

— Какво е това?

Преди да съм успяла да отвърна, той вече върви към вратите. Виковете приближават.

— Не можете да влизате в тези стаи! — протестира един от стражите.

— Махнете се от пътя ми!

Притискам ръце към гърдите си. Обзема ме страх. Познавам този глас.

— Халим — прошепвам. — Защо е тук?

— Кой? — пита ме Роберто и се обръща да ме погледне. Не знам какво да отвърна. А и не е необходимо. Вратите се отварят с трясък, удрят Роберто и той залита назад. В стаята се втурва една фигура. Тъмна кожа, още по-тъмни очи, длани, свити в юмруци, лице, изкривено от такава ярост, каквато никога не бих си представила.

— Ще си платиш! — крещи Халим на годеника ми. Вените на шията му се напрягат до скъсване, докато единият от стражите се опитва да го удържи. — Ръцете ти са изцапани с кръвта на сестра ми!