Метаданни
Данни
- Серия
- Прекоси сърцето ми (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heart of Glass, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Чайлд, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- aisle(2015)
Издание:
Автор: Саша Гулд
Заглавие: Ледено сърце
Преводач: Мария Чайлд
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Shutterstock; Анна Георгиева
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-619-164-074-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3666
История
- —Добавяне
13
Стоя на входа на двореца на дожа, заобиколена от смеещи се млади жени. Всички сме облечени като слугини на римски банкет, независимо от факта, че повечето от нас произхождат от най-богатите семейства във Венеция, Фаустина се е справила добре с тоалета ми. Един чаршаф от шкафа за спално бельо, бял като лебедови пера, е надиплен по дължина и прихванат на едното ми рамо. Ръцете ми са голи. В този маскарад има нещо неприятно. Нима включването на венецианските благороднички в тази унизителна игра е с цел печелене на политически точки? Да не би Великият съвет да иска да заблуди османците, като ги накара да си мислят, че всички във Венеция са глупави и повърхностни?
Оглеждам се наоколо и забелязвам, че останалите жени се забавляват от този маскарад, дори са понесли кошници с плодове или кани с вино. Аз самата добре знам какво е наистина да бъдеш сервилен, след като някога съм прислужвала на игуменката на нашия манастир, търкала съм пода й и съм бродирала украси за олтара, докато пръстите ми не прокървят. Няма нищо привлекателно в това да тичаш да изпълняваш заповедите на някого. Въпреки това трябва да изобразя усмивка върху лицето си и да се преструвам, че и аз като всички останали си прекарвам чудесно.
Опипвам главата си, за да се уверя, че розовите пъпки са все още здраво закрепени сред къдриците ми — Емилия донесе цветята от градината, докато Фаустина ме приготвяше. Единствената украса към простия ми костюм.
Паулина се присъединява към групичката момичета и среща погледа ми. Оглежда дрехата ми и тежката купа с пасти, покрити със захаросани розови листенца, която нося.
— От теб ще излезе добра слугиня — отбелязва приятелката ми. Не мога да преценя дали лекичко ме подкача, или в тона й се прокрадва по-груба нотка.
— Същото ми казваше и игуменката — отвръщам. Усмивката на Паулина угасва.
— Съжалявам за Роберто — казва тя. Този път в гласа й не долавям никаква жестокост.
— Елате, елате, дами! — вика една малко по-възрастна жена, определена за наша ръководителка. Разпознавам в нея Агнесина, жената на един от членовете на Великия съвет, но доколкото знам, тя не принадлежи към Сегретата. — Не забравяйте да обикаляте наоколо и да се погрижите да има ядене за мъжете. Ако забележите някого без партньор, ваше задължение е да отидете при него и да му правите компания.
Агнесина щраква с пръсти и рязко се обръща към вратата, водеща към трапезарията. После тръгва по мраморния коридор. Разменяйки си тайнствени погледи и последни прошепнати коментари, останалите момичета поемат след нея. Аз съм последна на опашката.
Когато влизаме в трапезарията, дори аз потръпвам от вълнение. Никога преди не съм попадала в тази част от двореца. Рисуваният таван се извисява над главите ни, залата е хладна въпреки венецианската жега от другата страна на прозорците. Стените са украсени с маслени картини в позлатени рамки, по пода са пръснати дебели килими.
Но за римската тема са положени допълнителни усилия. Залата е изпълнена с лежанки. Върху възглавниците на всяка от тях се е отпуснал по един мъж, облечен в подобие на римска тога. Мъжете се пресягат над страничните облегалки, за да си пълнят взаимно бокалите. От полилеите висят тежки чепки грозде, между картините по стените се извиват гирлянди от свежи цветя. В един ъгъл седи момче и подръпва струните на малка арфа. Но най-изключителна от всичко е ледената скулптура на римска богиня (Афродита, струва ми се), поставена в центъра на залата. Ледът се топи в сребърен басейн, в който плуват запалени свещи. В студената вода се охлаждат бутилки с лимонов ликьор.
— Виждала ли си някога нещо подобно? — прошепва ми едно момиче. Още не е забелязала, че мъжът встрани от нас жадно я поглъща с поглед. Той силно се покашля и девойката подскача, после се втурва да напълни чашата, която е протегнал към нея. Докато се навежда над бокала, очите на мъжа проследяват движението на гърдите й.
Агнесина ме гледа строго. Аз съм единственото момиче, което не се е залепило до някого. Свеждам очи и намествам тежката купа, която държа. Но преценявам баланса погрешно и товарът започва да се изплъзва от ръцете ми, заплашвайки да поръси разкошните килими със захаросани розови листенца. Понечвам да извикам, но почти веднага усещам как едни пръсти ме хващат за китката и една загоряла от слънцето ръка се плъзва под купата, за да я подхване. Когато се съвземам, установявам, че съм вперила поглед в очите не на кого да е, а на самия принц Халим.
— Ето. Позволете ми да я взема — казва той. Очите му наистина са забележителни — като дълбоки езера, почти черни на тази светлина. Все едно да гледаш в кладенец нощно време. Преди да съм възразила, купата е оставена на една ниска масичка и мъжете я наобикалят, за да се почерпят с пасти. Двамата с принц Халим ги наблюдаваме за момент; после усещам как ръката му се отпуска зад талията ми и осъзнавам, че ме насочва към един от отворените прозорци с развети от лекия вятър муселинени завеси, осигуряващ моментно уединение и рядка гледка към частните градини на дожа. Докато се оттегляме към прозореца, забелязвам одобрителното кимване на Агнесина.
— Доста е красиво, нали? — пита принц Халим. Покорно поглеждам през прозореца, но после отново връщам очи към него. Виждам, че изобщо не гледа към градините. Втренчен е право в мен. В погледа му няма нищо агресивно или хищно. Изнервя ме, защото е тъкмо обратното — спокоен, търпелив и енигматичен. Какво ли си мисли? Повече от очевидно е, че ме харесва, но възхищението му от красотата ми е твърде искрено, за да се почувствам засегната от него.
— Благодаря за помощта, Ваше Височество — казвам му. — За малко да се изложа.
Принц Халим се усмихва нежно.
— Половината мъже в тази зала се влюбиха в мига, в който се спънахте. И моля ви, наричайте ме просто Халим.
Започвам да отстъпвам назад, поклащайки глава, но принцът ясно осъзнава, че комплиментът му е бил прекадено екстравагантен, защото вдига ръка.
— Простете ми — казва и навежда глава. — Засрамих ви. Не владея езика ви много добре и думите ми са зле подбрани. — Поглежда обратно към мен. Слънцето се е показало иззад един облак и когато лъчите му проникват през прозореца, забелязвам променящите се цветове в очите на принца. От черни стават тъмнокестеняви, после заприличват на лъскав махагон — и всичко това само за секунда.
— Хей, момиче! — вика ми един от гостите, дебел мъж с петно от вино в предната част на костюма си. — Тези пасти няма да тръгнат да се разнасят сами из стаята!
Останалите гости избухват в смях. Издуващата се завеса е скрила Халим от погледа им и те не разбират, че са прекъснали разговора ни. Въпреки това принцът ми кимва, сякаш ми дава разрешение да се отдалеча от него, после се показва откъм прозореца. Дебелакът задъхано започва да ръси извинения, но Халим махва нехайно с ръка и отива да седне с кръстосани крака върху един килим. Останалите момичета си разменят несигурни погледи.
Вдигам купата и правя обиколка из залата. Внимавам да не установявам зрителен контакт с никой от мъжете и да пристъпвам внимателно между тях. Баща ми ме наблюдава, голите му ръце стърчат от нелепата му тога като някакви смешни бледи клони от плуващи във водата дънери. Дожът се е излегнал върху една от лежанките в другия край на залата, облечен, за разлика от всички останали, в пурпурна тога, за да подчертае властта си — сигурна съм в това. Усмихва се и бъбри с лекота със заобикалящите го. Никой не би допуснал, че синът му гние в килия. Образец на истински политик.
Тъкмо се каня да отида в кухнята, за да напълня отново купата, когато една ръка посяга към едната от двете останали пасти. По пода се посипват маслени трохи, докато един венециански благородник напъхва деликатеса в устата си. Срещу него седи мъжът с голата глава, когото забелязах на пристанището. Устните му са изкривени неодобрително, докато наблюдава как другият яде. Предлагам му последната паста, но той се отдръпва отвратено назад.
— Съ… съжалявам — заеквам. — Да не би да съм ви обидила с нещо?
И отново — топлото притискане на кръста ми. Бързо изправям рамене. Принц Халим. Промъкнал се е зад гърба ми тихо като котка.
— Простете му — казва той и се усмихва към гологлавия, който сега се е извърнал на мястото си с гръб към мен. — Фарук пости — това е лично решение за лишение в името на неговата религия. Някои твърдят, че е по-стриктен от самия Мохамед! — Халим тихо се смее на собствената си шега, но Фарук само свива рамене, подобно на лешояд. Измърморва нещо на своя език и с вдървено накуцване се измъква от стаята.
Посочвам купата си.
— Трябва да отида да я напълня.
— Позволете ми да ви придружа — казва принц Халим. Не съм в позиция да протестирам и той тръгва заедно с мен към отворените врати на банкетната зала. Докато я прекосяваме, усещам погледите на мъжете вперени в нас — любопитни, дори завистливи. Давам си болезнена сметка за голите си ръце и шия, за лакираните в червено нокти на краката и за леката материя, която се залепва за тялото ми. Сякаш ни отнема цяла вечност да стигнем до изхода.
— Знам пътя нататък — казвам бързо.
— Разбира се — кимва принцът.
— Благодаря ви. — Излизам заднишком от залата. Сърцето ми бие лудо по неизвестна причина. Сигурна съм, че лицето ми е силно зачервено. Обръщам се и почти хуквам. Едва виждам накъде се движа, главата ми бучи.
Когато пристигам в кухнята, зървам огромния огън, стъкнат под димящ казан. Стените са украсени с лъскави медни форми за желе, от тавана виси връзка фазани. На една мраморна поставка лежи агнешко бутче, до него се вижда сребърна вилица за сервиране. Покрай една огромна дървена маса стоят двама от персонала с лъснали лица и пълнят стъклени чаши с рубинена напитка. Въздухът е наситен с аромат на карамфил.
— За почерпка ли сте дошли? — пита ме една жена, приглаждайки престилката си. Изглежда, че ръководи цялата работа тук. После очите й се разширяват и тя се навежда в нисък поклон. Поглеждам назад през рамо и виждам херцогинята.
— Лаура! — възкликва тя, докато оставям купата на кухненската маса. — Чаках те!
Кухненската прислужница започва да пълни купата с маслени бисквити, а херцогинята ме отвежда на една страна. Влизаме в хладния килер, където под парчета муселин лежат фруктиери със смокини и сушени кайсии. Тя стисва ръцете ми така силно, че ме заболяват.
— Молбите ми бяха чути! Утре ще пуснат Роберто от Пиомби.
Очите й се разширяват, докато наблюдава как лицето ми се преобразява от радостно вълнение. След миг по страните ми рукват сълзи.
— Значи отново ще е свободен? Мога ли да дойда да го видя?
— Скоро — нежно ми обещава херцогинята. Усмивката й помръква. — Трябва да му дадем време. Да се изкъпе, да се нахрани, да се преоблече в чисти дрехи — и тогава ще заприлича отново на себе си. Можеш ли да почакаш? Знам колко силно го обичаш, но аз съм му майка. Искам да се уверя, че не е страдал прекалено много.
Вдигам дланите на херцогинята към лицето си и ги целувам.
— Разбирам — прошепвам. — Просто съм ужасно благодарна.
Излизам обратно в кухнята, вземам купата и тръгвам към банкетната зала. Не спирам да се усмихвам и сега вече няма нужда да се преструвам на доволна. Никой поглед, задържал се прекалено дълго върху мен, не може да разруши щастието ми. Роберто ме чака. Скоро ще го прегърна отново.