Саша Гулд
Ледено сърце (12)

12

Скъпа Лаура,

Откакто говорихме с теб, захвърлих всяка предпазливост на вятъра. Няма да позволя момчето ми да изкрее в онзи затвор! Поисках домашен арест за Роберто. Ще те уведомя в мига, в който бъде освободен от онзи жесток оловен затвор. Знам, че го обичаш толкова силно, колкото и аз.

Набързо,

херцогиня Бесина

Намерих бележката при връщането ни във вилата. Бързо счупих восъчния печат в уединението на новата ни зимна градина. Сега гледам почерка на херцогинята и се надявам, че импулсивността й няма да изиграе лоша услуга на Роберто, вместо да му помогне. Никоя друга жена не би могла да му издейства подобно облекчение, дори да е от Сегретата.

— Лаура? — вика ме Фаустина. — Лаура!

Бързо пъхвам бележката в джоба си и излизам навън. Старата ми дойка ме вижда и се спуска към мен, понесла голяма ленена покривка в ръце.

— Пикник! — вика. — Ела да помогнеш.

Двете с Емилия се качваме в стаите си и бързо се преобличаме в широки муселинени рокли, за да можем след хранене да поработим в градината. Не преставам да мисля за бележката и за онова, което тя би могла да означава за Роберто, но засега трябва да се държа така, сякаш всичко е нормално. Бързо пъхвам роклята си заедно с бележката в една ракла за одеяла и тръгвам след Емилия към кухнята.

Рядко ме допускат тук — това не е място за една благородна дама, — но днес следобед Фаустина е повече от щастлива да ми позволи да разнасям купи с маслини и да нарежа шунката на тънки парчета. Емилия изнася навън панер с хляб и дъска с подбрани сирена и скоро всички се настаняваме под маслиненото дърво, за да се насладим на пикник за трима. Лизандър е на гости на един свой приятел от детинство.

Докато слънцето се издига високо в небето, се наслаждаваме на свежите вкусове, късаме зрънца от грозде и хапки хляб, които потапяме в блестящ зехтин. Заради Емилия полагам усилия да съм весела и съм изненадана от апетита си. Говорим за Болоня, където е израсла снаха ми, за красотата на тосканските хълмове и за семейството й. И двете избухваме в смях, когато Фаустина посяга към трето парче торта.

— Бие, момичета, трябва да последвате примера ми и да сложите малко месце върху кокалите си! — Старата дойка хвърля безсрамен поглед към корема на Емилия. — Кой знае, скоро може да ядете за двама. — Страните на снаха ми пламват, а аз укорително възкликвам, после твърдо поклащам глава към Фаустина. Тя свива рамене. — Само казвам…

След като привършваме с яденето, Емилия става и отива да вземе градинската кошница и ножиците от мястото им до пълзящата роза, която танцува по решетката, закрепена за стената.

— Чакай да ти помогна! — викам и скачам да отида при нея. Фаустина мърмори, докато разчиства остатъците от пикника.

— Не й обръщай внимание — казвам на Емилия, докато избирам едно розово клонче, което се нуждае от подрязване.

— Няма значение — отвръща тя.

— Не бива да се притесняваш да кажеш на Фаустина да престане с подкачанията си — обяснявам й. — Сега си част от семейството.

Докато работим една до друга, помежду ни се възцарява приятелско мълчание. Опитвам се да се концентрирам върху отстраняването на изсъхналите розови цветове, но продължавам да мисля за бележката. Позволявам на искрица надежда да пламне в гърдите ми, но няма да допусна тя да се развихри във фантазия. Това няма да е краят на кошмара, но все пак е облекчение на ситуацията и може да се окаже първата значима стъпка към очистването на името на Роберто.

Движа се бавно из градината, търся цветове, чието най-хубаво време е отминало. Коленича до една решетка, покрита с пълзящи растения. Посягам край едно маслинено дръвче и напрягам сили да откъсна стрък от дива роза, прекършен в основата. Ръката ми докосва нещо гладко и хладно и когато поглеждам надолу, откривам кама.

Острието й е забито в стъблото на дървото. Настръхвам от страх, защото разпознавам гравираната със седеф дръжка от полиран палисандър, позлатената извивка на предпазителя. Пръстите ми се свиват около камата и я изтеглят от дървото. Острието проблясва на слънчевата светлина.

Това е оръжието на моя враг. С тази кама Карина се беше опитала да ме прободе в сърцето през онази нощ на лодката. Сигурна съм.

— Какво намери? — Фаустина се е озовала зад мен.

— Дамска кама — отвръщам.

Старата жена вика Бианка и момичето пристига тичешком. Хвърлям поглед към Емилия, но тя е погълната от работата си в другия край на градината и не забелязва суматохата.

— Какво е това, глупачке? — пита Фаустина, сочейки към камата. — Да не е твоя или на някой от слугите? Майтап ли сте си правили?

Бианка поклаща глава.

— Нямаме пари за подобни вещи — отвръща тя. — Освен това мразя остриетата. — Тя ме поглежда с широко отворени очи. — Да не би в градината да са влизали непознати? — прошепва.

Усмихвам й се успокояващо.

— Не ставай глупава. Трябва да я е изпуснал някой от приятелите на баща ми. — Пъхам камата в една кошница с градинарски инструменти. — Ще разбера на кого е и ще му я върна. Връщай се на работа!

Бианка се покланя и хуква обратно към къщата, Фаустина не откъсва очи от лицето ми.

— Как ще разбереш на кого е? — пита ме тя.

— Откъде да знам? — отвръщам нетърпеливо. — Да забравим за това.

Старата жена свива рамене и тръгва да отнесе съдовете от пикника в кухнята. Емилия й помага, като прибира остатъците от храна в празното панерче за хляб. Но аз оставам нащрек. Не мога да изтрия думите на Бианка от съзнанието си. Дали в градината не са влизали непознати? Или духове? Има само един човек, който би могъл да остави тази кама тук. Карина, жената, която се опита да ме убие. Но тя е мъртва, представлява единствено фигура от кошмарите ми. Никой не би могъл да избяга от онази потъваща горяща лодка.

Тръсвам глава и тръгвам след Фаустина и Емилия. В рамката на отворената врата се мярка силуетът на слуга със зачервено от напрежение лице.

— Какво има? — питам го.

— Баща ви — обяснява задъхано момчето. — Иска да отидете в двореца на дожа. Веднага!

Двете с Емилия се споглеждаме озадачено.

— Защо? — хвърля строг поглед към момчето Фаустина.

То се поколебава, после изправя рамене, решено да предаде посланието докрай.

— Принц Халим лично е поискал да бъдете сред момичетата, които сервират на масата. Синьор Дела Скала ми каза да ви предам, че ако не се подчините, последствията ще бъдат сериозни.

Фаустина, Емилия и аз се споглеждаме объркани.

— Но защо аз? Не разбирам.

— Много дъщери на благородници също ще бъдат на разположение — обяснява момчето.

— Този принц Халим ще ни донесе само неприятности — мърмори Фаустина. — Казах го още от самото начало. Какво иска от моята скъпа любимка?

Онова, което ме притеснява, не е опасната репутация на принца. Умът ми агонизира, когато осъзнавам, че заповедта на баща ми ще ме принуди да пропусна срещата със Сегретата. Съзаклятничките няма да са щастливи от този факт.

Дръпвам момчето към себе си и го повеждам към библиотеката на баща ми, далеч от ушите на Фаустина и Емилия.

— Можеш ли да занесеш една бележка до Грация де Ферара от мен? — питам, докато нахвърлям набързо посланието си, после го запечатвам с разтопен восък.

Очите на момчето се разширяват.

— Мога, но ще трябва да платите най-високата ми цена.

— Най-високата ти цена! — повтарям, поклащайки глава. Изваждам няколко монети от джоба си и ги пускам в ръката му. Давам му и бележката.

Момчето хуква надолу по стълбите. Изкрещява последните инструкции за мен през рамо:

— Банкетът е на римска тема! — Няколко секунди по-късно изчезва от поглед, оставило облак прах след себе си. Бързо се обръщам и се втурвам нагоре по стълбите, като спирам за кратко, за да извикам в хола:

— Фаустина, ела да ми помогнеш. По-добре да намеря какво да облека!