Саша Гулд
Ледено сърце (11)

11

В ръката си държа букет от лилии и бели макове, вързан с пурпурна кордела. Откъм водата долита свеж бриз и заплашва да измъкне косата ми от фибите. Мисля си за Роберто, сам във вонящата килия, и пръстите ми се стягат около стеблата. Какво правя тук, докато той живее в кошмар?

Заставам в редицата жени, загледани от залива на Сан Марко към пристанището. От едната ми страна стои Емилия, зад гърба ми — Фаустина. Облечени сме в най-хубавите си рокли по случай официалното посрещане на османците. Изпратили са посланик, който да се присъедини към преговорите с дожа, и като член на Великия съвет татко настоява за присъствието на всички от семейството.

— Когато турците пристигнат, дъщерите на Венеция ще са там — обясни той. — И ти ще си сред тях. Разбра ли?

Опитах се да му обясня, че скръбта ми по Роберто прави публичната ми поява невъзможна, но как изобщо можех да очаквам, че баща ми ще разбере?

— Роберто навлече срам върху семейството ни. От теб зависи да защитиш нашата чест. Ще бъдеш там — каза той заплашително.

И така, сега стоя тук. Фаустина внимателно обмисляше въпроса за тоалета ми. Накрая тази сутрин се спряхме на бежовата сатенена рокля, бродирана със златни лилии, и корсет, който се завързва отпред. Сплетената ми на плитка коса е увита на главата ми, а от шията ми виси наниз от лъскави раковини. Емилия извади най-хубавата рокля от багажа си и Фаустина дълго глади синьо-зелената коприна, докато не премахна и последната гънка по нея. Отне й по-голямата част от деня, за да я подготви.

Откъм водата долита нов полъх. Платната плющят, венецианският флаг се вее над главите ни. Пристанището е оживяло от звуци — бъбренето на хората, шепотът на благородниците. Зад гърба ни се чуват тромпетите, кларнетите и барабаните на музикантите. Пред нас е турската галера, заобиколена от по-малки плавателни съдове. Османската империя разполага с огромен флот; всички във Венеция го знаят. Корабостроителницата на Константинопол е легендарна.

Забелязвам, че Масимо, командващият венецианските бойни кораби, леко е подстригал брадата си. Застанал е начело на ескадрон от войници, оформящ ескорта на Великия съвет. Изтъкването на военна мощ едва ли може да се нарече тактично. Изобщо не се съмнявам във важността на тези преговори, тъй като те засягат търговските морски маршрути, по които се внасят коприна, жито и подправки за нашите пазари, и които пълнят кесиите ни с пари. Но привързаността ми към Венеция не може да надделее над любовта ми към Роберто и болката, която подобно на железен корсет стяга гърдите ми все по-плътно и по-плътно. Бях помолила Алегреза да се видим отново, за да обсъдим загадъчната жена от Мурано. Сигурна съм, че с нея са свързани много улики. Бях глупачка, като позволих на празните думи на Алегреза за въртящите се колела да ме възпрат от задаването на повече въпроси. Има тайни, които чакат да бъдат изровени, и аз трябва да започна да се ровя в тях.

Но засега нямам друг избор, освен да изпълня ролята си в този спектакъл. Главният кораб на османския флот е тримачтов и тумбест. Представлява внушителен обект, лишен от златистата красота на нашите гондоли. Ако корабите можеха да говорят, този тук щеше да каже: „Не се страхувам от нищо.“

— Нервна ли си? — прошепва ми Емилия, докато вятърът си играе с къдриците на слепоочията й. Очите й не се откъсват от водата, поглъщат сцената.

— Не — отвръщам. Не изпитвам почти нищо. Останалият живот сивее до кошмарното кървавочервено, което бях видяла на пода на Роберто. Затварям очи и се опитвам да изтласкам спомена от ума си, но той е дълбоко запечатан в съзнанието ми.

— Би трябвало да си нервна! — протестира Фаустина зад гърба ми. Не се осмелявам да се обърна и да я погледна; трябва да имам вид на венецианска дама, омагьосана от пристигането на османците. — Чух, че всички турци са жестоки същества с лица на зли духове. Този Халим — техният принц, както го наричат — можел да вкамени хората с грозотата си! Каквото и да става, не го поглеждайте в очите, момичета. Няма да отговарям за онова, което може да се случи.

С периферното си зрение забелязвам как раменете на Емилия се тресат от потиснат смях. По собствените ми устни пряко волята ми заиграва усмивка.

— Говориш глупости — измърморвам през рамо.

— Да не кажете, че не съм ви предупредила! — прави последен опит Фаустина.

Няма време за приказки. Корабът е спрял и моряците плъзват по мачтите, за да смъкнат платната. От едната страна на палубата е спусната дъска. По нея слизат мъже, които се оглеждат наоколо с нескрито любопитство. Чудя се как ли изглежда Венеция за очи, които не са я виждали никога преди; каналите и пиаците, цветните сергии и високите кули.

Разнася се внезапен силен звук на тромпети и тълпата се придвижва още по-напред, когато в края на дъската се появява мъжка фигура. Мъжът е облечен в ослепително бяло, което сякаш проблясва под лъчите на венецианското слънце. Около кръста му е опасан плътен копринен пояс, главата му е украсена с тюрбан, ленените гънки, на който просветват, виещи се като змии над челото му. От всички страни се разнася възторжено ахкане. Чистата простота в облеклото на непознатия е в рязък контраст с луксозните одежди, с които се глезят повечето венецианци. Златистата му кожа блести, широките му рамене се движат, когато вдига ръка за поздрав. Устните му се разтягат в усмивка така, че белите му зъби блясват.

Това не е жесток човек с лице на зъл дух.

Принцът застава на кея и един от членовете на Великия съвет му се представя. Халим го изслушва любезно, но очите му пробягват по официалната редица от венециански дами. Всяка от младите жени прикляка в реверанс, когато погледът му се спира върху нея. Накрая принцът поглежда и мен. Очите му са тъмнокафяви, с наситен кестенов цвят. Свеждам моите и леко прикляквам, повдигайки едва забележимо полите си. Но момичето от ляво не помръдва. Когато се изправям, установявам, че принц Халим продължава да ме гледа. Наоколо се разнася кикот и страните ми пламват, щом разбирам, че съм удостоена със специалното му внимание.

— Не го гледай в очите! — изсъсква Фаустина зад гърба ми.

Накрая, слава богу, дожът пристъпва напред, за да поздрави турския принц, и неловкият момент отминава.

— Още ли не си се превърнала в камък? — шеговито ме подкача Емилия отдясно. Поклащам глава, за да докажа, че теорията на Фаустина е грешна. Но не мога да престана да наблюдавам мъжете, докато членовете на Великия съвет наобикалят османския принц. Един от слугите на принца се е примъкнал наблизо и безсрамно подслушва. Голата му глава лъщи. Забелязвам лекото изкривяване на рамото му. Докато слуша, очите му следят тълпата. Когато погледът му улавя моя, гологлавият се извръща настрани.

Следва ново изсвирване на тромпети, което известява тълпата, че е време да се пръсне. Хората тръгват по улиците, шумно ядат закуски и обсъждат сцената, която току-що се е разиграла пред очите им.

— Много е красив! — възкликва весело една по-възрастна жена. — Съвсем не е такъв, какъвто очаквах.

— Видя ли кораба? — обръща се млад мъж към приятеля си. — Чувал съм, че турските кораби са най-бързите.

— Какво нахалство! — мърмори Фаустина. — Забелязах как му играят очичките.

Баща ми идва при нас.

— Справи се добре — отбелязва той и доволно потрива ръце. — Принц Халим те забеляза. Добро момиче.

Извръщам лице настрана. Вече е забравил, че докато хората се прехласват покрай госта, Роберто седи в мръсна килия. Татко зърва изражението ми и свива устни.

— Недей да си мислиш, че си прекалено добра за всичко това, защото не си — прошепва ми той. — Беше добра единствено за манастира, докато не умря по-голямата ми дъщеря.

За щастие, Юлиус и Грация де Ферара приближават към нас, преди да съм се самозабравила и да съм отвърнала рязко на баща си пред хората, Фаустина ме държи за ръката и леко я стисва в знак на мълчалива подкрепа.

— А, Юлиус! — възкликва баща ми и кимва на Грация. — Някакви новини за Карина? — Сякаш го е грижа за някой друг, освен за самия него! Забила съм поглед в земята, не смея да срещна погледа на Грация.

Юлиус въздъхва:

— Все още нищо. Винаги е била непредвидима. Но продължаваме да живеем в надежда, че скоро ще се появи. — Опитва се да се засмее весело, но звукът замира в гърлото му. Сърцето ми се свива от съчувствие към него, бащината му мъка все още е твърде прясна.

— Знам какво е да загубиш дъщеря — отвръща моят баща. — Когато Беатриче умря, помислих, че настъпва краят на света.

— Да, но моята дъщеря не е мъртва. — Юлиус му хвърля гневен поглед и аз вдигам очи нагоре, за да видя как устата на баща ми се отваря и затваря, докато умът му се мъчи да намери някаква тактична забележка.

— Да оставим мъжете да си поговорят, скъпа — казва ми Грация и двете се оттегляме на една страна. Тя извръща лице, за да го скрие от слънцето, и вече ми е невъзможно да видя изражението й. — Сегретата се събира тази вечер, за да обсъдим ситуацията с Роберто. Ще присъстваш, разбира се?

— Разбира се! — отвръщам бързо. — Ще е малко трудно да се измъкна при такова кратко предупреждение, но със сигурност ще дойда. Също така искам да науча повече и за онова момиче от Мурано. Знаете ли дали…

Каня се да попитам Грация дали разполага с някаква информация, когато тълпата внезапно се люшва на една страна и аз залитам. Връщайки равновесието си, забелязвам група мъже да тичат към пристанището. Размахват юмруци във въздуха, а един от тях крещи и от устата му хвърчи слюнка:

— Да изгоним чужденците! Вървете си у дома, езичници!

Преди групата мъже да успее да доближи до корабите, войниците се втурват напред по команда и я отблъскват с върховете на мечовете си. Водачът на размирниците стои неподвижно на мястото си, но приятелите му го дръпват назад. Друг е повален на земята. Виждам как коляно се забива в корем, юмруци се стоварват върху черепи. Виковете замират и мъжете са отведени. Принц Халим наблюдава групата със сериозно лице.

— Какво беше това? — питам.

Изражението на Грация е като издялано от камък.

— Омраза. — Тя поклаща глава. — Няма ли да се научи най-после този град? — После леко кимва. — Ще се видим по-късно.

Докато я наблюдавам как се отдалечава по кея с развети поли, в душата ми се разлива облекчение. Тази вечер ще съм със Сегретата, на стъпка по-близо до измъкването на Роберто от смърдящия затвор.