Саша Гулд
Ледено сърце (10)

10

Обличам се бързо, а Фаустина се суети около мен и ми задава въпрос след въпрос.

— Какво е станало, скъпата ми? — нежно ме пита тя, докато стяга връзките на корсета ми. — Слугите си шушнат най-скандални неща. — Още по-силно дръпване. — Като си помисли човек, че Роберто е стигнал до тук!

— Роберто не е стигнал до никъде — отвръщам — Всичко това са глупави клюки. Ще видя Роберто и ще открия какво лежи в дъното на цялата тази работа.

След напускането на манастира съм станала много по-смела, но това е ново изпитание, срещу каквото никога не съм предполагала, че ще се изправя. Трябва да съм силна заради Роберто. Трябва.

 

 

Само един човек може да сподели истината с мен — самият Роберто. А за да стигна до него, трябва да си осигуря аудиенция при дожа. Лакирана гондола в златисто и черно ме отвежда до двореца му. Плащам с няколко монети и стъпвам на широкия тротоар. На същото това място някога бях видяла един художник. Точно бях излязла от манастира и бях все още невинна и наивна, както всички онези момичета, отгледани от монахините. Мъжът скицираше лагуната, простите му дрехи бяха протрити от носене. Представи ми се като Джакомо. Тогава нямах представа, че истинското му име е Роберто. По него време той беше принц под прикритието на художник. Колко далеч бяхме стигнали и двамата — аз бях станала членка на Сегретата, а Роберто… Не ми се мисли. Толкова наскоро беше престанал да се крие, а ето че сега го обвиняват в убийство. Не може да е вярно. Просто не може!

Дворецът се извисява над мен с мозаечните си плочи, с бледите си статуи и балкони. На върха му стои каменната фигура на жена, стиснала в ръката си меч, и преди да вляза вътре, се моля да се сдобия с поне половината от нейната сила.

Покритият вътрешен двор е заобиколен допълнително от балкони. Насреща ми веднага изниква човек на средна възраст в изискани дрехи, идва да ме посрещне. Познавам го от посещенията си при Роберто, но лицето му е застинало, не изразява никаква емоция.

— Мога ли да ви помогна? — пита ме той. Сякаш никога не сме се виждали.

— Познавате ме — напомням му, опитвайки се да запазя спокойствие. Ако покажа прекадено много емоции, аудиенцията със сигурност ще ми бъде отказана. — Сгодена съм за сина на дожа, Роберто. — Когато произнасям името му, мъжът трепва. Изправям рамене и не мога да предотвратя остротата в тона си, когато казвам: — Бих искала да се видя с дожа.

Мъжът отстъпва назад и се отдалечава със сервилни поклони.

— Ще говоря с началниците си — казва той. — Моля, изчакайте тук.

Когато изчезва, покрай мен минават още мъже, мятат ми любопитни погледи. Облечени са в мантиите и чорапогащниците, типични за хората от висшите класи — сигурно са главните съветници на дожа, членовете на Великия съвет. Вероятно се събират, за да решат кой е най-добрият начин да се изчисти името на Роберто. Може би, в крайна сметка, няма защо да се поддавам на паниката.

После по мраморното стълбище слиза самият дож. Познавам лицето му много добре — за пръв път го бях зърнала в манастирската лечебница. Именно аз бях сипала отвара от корени на божур в ръмжащата му паст; аз бях отпуснала цялата си тежест върху него, за да спра неконтролируемото мятане на крайниците му. Той не ме помни от периода на своето лечение — пък и защо ли? Ако съперническите сили в Европа или дори във Венеция разберат, че този мъж е слаб, градът ни ще загуби лидера си и ще потъне в хаос.

Но сега аз съм тази, която има нужда от помощта на най-влиятелния човек във Венеция. Докато дожът върви към мен, падам на колене и протягам ръцете си напред, готова да целуна пръстена на пръста му. Но той ме подминава, замитайки полите на робата си, и излиза през една врата при останалите мъже. Вратата се затваря с тъп звук. Озовавам се сама в ехтящата зала.

Слугата се появява отново.

— Херцогиня Бесина ще ви приеме — хладно изрича той, докато ме чака да се изправя. Майката на Роберто! Може би така е по-добре — една жена ще отправи молбата си към друга.

— Заведи ме при нея — казвам. Мъжът се завърта на пета и поема нагоре по голямото стълбище. Повдигам полите си и тръгвам след него. Движа се под картини, а позлатената замазка по тавана проблясва над главата ми.

Най-накрая стигаме до вратата към личните покои на дожа.

— Тук — казва мъжът и безразлично махва с ръка, след което изчезва. Събирам смелост и влизам.

Жената на дожа ме чака, седнала на тапицирана с брокат пейка от палисандър. Облечена е в червена роба с нежна дантела покрай яката и е наметната с мантия, бродирана с цветя. Две големи перли в златен обков украсяват ушите й. Откакто станах годеница на Роберто, двете сме се срещали няколко пъти, но само по официални поводи. В очите й винаги са танцували любопитство и щастие, но до момента не сме имали възможността да споделяме една с друга.

Бързо прекосявам стаята. Херцогиня Бесина хваща ръцете ми. Пръстите й треперят. Когато поглеждам към лицето й, ми става ясно, че споделя моята болка. Очите й са зачервени.

— Значи сте чули? — прошепвам.

Херцогинята сгърчва лице.

— Началникът на стражата ни донесе новината — казва тя. — Синът ми е хвърлен в затвора и гражданите го наричат убиец. Как се осмеляват да ни предават по този начин? — Тя извръща глава настрана и за първи път ми изглежда стара.

Сядам до нея на пейката.

— Трябва да видя Роберто — казвам.

— Знаеш ли къде е?

Поклащам отрицателно глава. Не смея да й кажа, че съм гледала как го влачат по улицата.

— В Пиомби — отвръща тя. Гласът й заглъхва при произнасянето на думата. Потръпвам. Всички във Венеция знаят за този затвор — мястото, където гният най-жестоките престъпници. Поръчан от предишен дож, входът на затвора е на два метра от двореца, но килиите се простират над самия дворец, точно под покрития с оловни плочи покрив.

— Защо? — ахвам. — Той със сигурност не заслужава подобна участ. Нищо не е доказано!

— Дожът казва, че не може да се намеси. Съдът трябва да мине през всички стандартни процедури, а и между другото… — Устните й се изкривяват в горчива усмивка. — Той води преговори с флорентинския посланик и се подготвя за идването на турците след ден-два. Заради това не можа да те приеме. Преговорите са в решителен етап и съпругът ми не може да си позволи да се намесва в законите на нашия град. — Очите й пробягват из стаята — по златото и мрамора, по безбройните маслени платна и лакирани повърхности. Междувременно аз седя в позлатената си клетка и бавно полудявам. Погледът й внезапно се обръща към мен и лицето й пламва страстно.

— Но ти! Ти можеш да отидеш и да видиш сина ми. Да го успокоиш. Ако ти уредя достъп, обещай ми като на майка, че ще го направиш! — Тя придърпва дланите ми към лицето си и опира страните си в тях.

— Обещавам — казвам. — Ще направя всичко по силите си. Обичам Роберто.

Очите на херцогинята се наливат със сълзи.

— Аз също. Предай му го от мен.

Ставам и питам дали е възможно някой слуга да ми поръча карета. Входът на затвора не е далеч от тук, но е по-добре да бъда дискретна.

— О, мисля, че можем да направим нещо по-добро — възкликва херцогинята, а светлината се е върнала в очите й. — Ела с мен.

 

 

Повежда ме по лабиринт от коридори с облицовани с дървени плоскости стени. Зървам готвачи и слугини, официални лица и стражи, които се спират насред заниманията си, за да се поклонят или да кимнат с глава, докато ги подминаваме. Разбирам, че прекосяваме двореца по цялата му дължина. Само веднъж пресичаме един открит двор на път за онази част от двореца, която, изглежда, е в реконструкция. Влизаме в по-спартанска част от сградата, наполовина обзаведена и необитаема. Изкачваме няколко нестабилни редици стълби. Венецианската архитектура е абсолютно непредвидима; имам чувството, че сме се движили в кръг. В един от прашните коридори мирише на умрял плъх. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-горещо става. Най-накрая херцогинята спира пред една наполовина скрита в сенките врата. Опирам длан на нея. Повърхността е хладна — направена е от метал.

— Пиомби — прошепвам. Оловният затвор. Виждам друг вход. Усещам жестоката ирония в положението на Роберто — затворен в килия под собствения си покрив.

— Не мога да продължа по-нататък — обяснява херцогинята. — Ако го сторя, ще въвлека дожа в скандал. Ето. — Подава ми херцогския печат, излят от восък. — Покажи това и пазачът ще те пусне. — Погледът й отскача към тайната врата. — Като си помисля, че синът ми е някъде там, от другата й страна, а аз дори не мога… — Тя извръща лице настрани, за да скрие чувствата си, после тръгва обратно по коридора. Оставам сама.

Когато почуквам на вратата, тя отеква металически, после се отваря. Някакъв мъж ми се хили с похотлива беззъба усмивка. Лицето му е зачервено и мазно.

— Перла в свинската кочина — подхвърля той. — Какво те води насам?

Под мишниците ми избива пот.

— Тук съм, за да видя Роберто, сина на дожа.

Пазачът се смее и се изплюва на покрития с влага и гниеща слама под.

— О, при него! — отбелязва той. — Да, изглежда достатъчно хубав за подобна награда. Но не мисля, че трябва да му се позволява да те вижда.

Показвам му печата и той замислено кима, преди да ми обърне гръб.

— Последвай ме.

Смрадта веднага ме удря в лицето. Вони на пот и мръсотия, на екскременти и кръв, но има и нещо повече — подушвам мириса на отчаянието.

Това е, значи. Трябва да вървя.

Докато се изкачваме по едни стъпала, жегата се засилва. Скоро си давам сметка, че роклята ми е на потни петна. Под краката ни се виждат редиците килии без тавани, върху мръсния под, на които лежат или клечат мъже. Очите им блестят на мръсните им лица, подобни на бели полумесеци, докато ме наблюдават. Дрипите едва покриват телата. Един почти напълно гол мъж, ако изключим тясната препаска през слабините, се гърчи от болка, докато се мята из килията с пяна на устата.

— Онзи човек там! — Слагам ръка на рамото на пазача, за да го накарам да спре. — Има нужда от помощ.

Водачът ми хвърля поглед надолу.

— Този мъж няма нужда от нищо. Разглезен е от вниманието. Скоро отново ще бъде добре. — Принудена съм да продължа, докато отчаяните викове на нещастника изпълват въздуха, а един негов ритник завърта купата с рядка каша около оста й.

Почти ми се приисква да бях приела кърпичката от мъжа; горещината и вонята са неописуеми. Повдига ми се и ми се струва, че ще повърна. Усещането отминава. Избърсвам потта от лицето си и продължавам да се изкачвам по-високо под оловния покрив, който е дал името си на затвора. Металът поема жегата и я удвоява. Не смея да си помисля какво ще открия, когато най-сетне стигнем до Роберто.

Накрая преставаме да се катерим. Пазачът посочва с брадичка към една килия в дъното и тръгва обратно по стълбите.

— Само няколко минути — изревава той.

Пресичам дъсчения под, сивият покрив виси ниско над главата ми. Сега вече горещината е непоносима. Когато заставам пред килията, зървам някакъв свлечен до задната стена силует. В началото го вземам за изоставен чувал, но после зървам движение и бялото на чифт очи просветва в тъмнината.

— Роберто? — прошепвам, хвърлям се напред и стисвам решетките на килията.

Една глава се вдига и по лицето на моя любим плъзва усмивка. Той се изправя вдървено на крака и докато пресича, залитайки, килията, за да дойде при мен, виждам, че всяко движение му причинява болка.

— Какво правиш тук? Как…?

Усмихвам се.

— Майка ти ми помогна. Помоли ме да ти кажа, че много те обича.

Лицето му се сгърчва от отчаяние, но после Роберто се овладява и прокарва длан по челото си. Когато отпуска ръка, отново се усмихва храбро.

— Какво стана? — питам го, посягайки през решетките да повдигна туниката му. Той бързо, но нежно ме отблъсква. Косата му виси на влажни кичури около лицето, лявата му буза е насинена. Кожата е сцепена и по нея се виждат следи от съсирена кръв.

— Дребна работа — отвръща той. — О, скъпа. — Протяга ръце през решетките и ме привлича към себе си. Опитвам се да не трепна при миризмата, която се разнася от него, и притискам устни към неговите. Горят от треска.

— Разкажи ми какво стана — прошепвам, хвърляйки поглед назад през рамото си. — Как онази жена…

Роберто прокарва пръсти през косата си, поклаща глава.

— Не знам — отвръща и се отдръпва от мен. — Не спирам да превъртам цялата случка през главата си, опитвам се да си спомня. На бала се почувствах зле… тръгнах към къщи. После нищо не помня. Следващото, за което се сещам, е, че ти удряше по вратата и че на пода на стаята ми лежеше онази жена, окъпана в кръв! Знаеш, че обвиненията не са верни, нали, Лаура? Кажи ми, че знаеш!

Той спира да кръстосва из килията и се обръща към мен. Не искам да си го призная, но изразът на лицето му ме плаши. Гневен, отчаян. Но дали в него не прозира и намек за вина?

— Разбира се, че знам. Но ако ще ти помагам, трябва да ти задавам въпроси. Как се стигна до тук, Роберто?

— Ще ти кажа как! — почти крещи той. — Някой ме е натопил. Онези стражи се появиха точно в подходящия момент. Съвпадение? Само глупак би повярвал в това! Всичко е било планирано.

Роберто сигурно е прав. Онези мъже, които нахлуха в жилището му, се бяха появили едва няколко секунди след мен.

Една ръка тежко се отпуска на рамото ми.

— Казах само няколко минути — напомня ми пазачът и дъхът му пари ухото ми. Стисвам по-силно решетките на килията.

— Още минутка — казвам, опитвайки се да звуча ведро, с намек за лек флирт. Ръката се премества и ме сграбчва за китката, завърта ме. Озовавам се притисната към една стена.

Роберто крещи:

— Остави я на мира! — Но пазачът е приближил лице до моето. Забелязвам слюнката, насъбрала се в ъгълчетата на устата му.

— Сега прави това, което ти казвам — изръмжава мъжът. Повлича ме надолу по стълбите и единственото, което мога да сторя, е да внимавам да не се спъна в полите на роклята си, за да не се прекатуря с бясна скорост надолу и да намеря смъртта си на това място.

— Ще направя всичко за теб! — викам към Роберто.

— Не! — Гласът на годеника ми е дрезгав от паника. — Не се замесвай. Властите ще разберат грешката си. Всичко ще е наред!

Това са последните думи, които чувам, докато пазачът отваря главния вход на затвора и ме изхвърля на улицата. Слънчевата светлина пронизва болезнено очите ми и аз вдигам ръка пред лицето си. Покрай мен минават майка и дъщеря. Майката ми хвърля нервен поглед, после, докато отминават, придърпва момичето по-близо до себе си. В края на краищата току-що е видяла да ме изхвърлят от най-известния затвор в града. Приглаждам полите си, оправям косата си и изтривам потта от шията си. После тръгвам, без да поглеждам назад. Последните думи на Роберто карат сърцето ми да тупти по-силно. Всичко ще е наред…

— Ще бъде, любов моя — прошепвам. — Ще се погрижа за това.