Ханс Улрих Фон Кранц
Тайните на Третия райх (21) („Аненербе“ — секретният проект на Хитлер)

Медиците в служба на нацистите

Както виждаме, институтът „Аненербе“ съвсем не се занимавал единствено с исторически проучвания. В него се провеждали най-различни изследвания, които имали една обща черта — всички имали новаторски, прогресиращ характер. За това новаторство често се налагало да се плаща страшна цена. Така, например, било с медицинските изследвания.

Ръководител на медицинския отдел на „Аненербе“ бил доктор Зигмунд Рашер. Професионален медик с много висока квалификация, той още в младостта си се увличал от теорията за расите. Рашер смятал, че древните арийци са притежавали свръхчовешки способности и да се възстановят те у съвременните германци била задача на медицината.

За да реши тази задача, Рашер започнал да изследва екстремалните състояния на човешкия организъм. В частност, влиянието върху човека на големите височини — от тези изследвания били заинтересовани военновъздушните сили. За опитите се вземали хора от същия концлагер към института. Поставяли ги в декомпресионна камера, в която чрез изпомпване на въздуха се създавало ниско атмосферно налягане. В работния си дневник Рашер описвал тези опити по следния начин.

Опитът се провеждаше в условията на липса на кислород, съответстващи на височина 8820 метра. Опитният човек беше 37-годишен, в добро физическо състояние. Дишането продължи 30 минути. Четири минути след началото човекът започна да се покрива с пот и да си върти главата. След още пет минути се появиха спазми; между шестата и десетата минута се увеличи честотата на дишането, човекът започна да губи съзнание. От единадесетата до тридесетата минута дишането се забави до три вдишвания в минута и напълно спря в края на срока на изпитанието. Половин час след спиране на дишането започна аутопсията.

В реалността всичко това изглеждало много по-ужасно. Хората си скубели косите, драскали си лицето и главата, удряли си главата в стената — за да намалят непоносимото вътрешно налягане.

Следващият опит бил посветен на замразяването. Тези експерименти станали особено актуални след нахлуването на германската армия в Русия, където зимите, както е известно, се отличават с невероятно ниски температури. От тях били заинтересовани все същите ВВС — екипажите на самолетите, бомбардиращи Англия, понякога били принудени да скачат с парашути над Северно море и по много часове да прекарват в ледената вода. На Рашер му предстояло да установи две неща: първо, колко дълго време човек може да издържи на студ, преди да загине, и, второ, как най-добре да се затопли измръзналият.

Експериментът се провеждал по следния начин (отново цитирам самия Рашер).

Опитните се потопяваха във вода, облечени в пълно лятно снаряжение с качулка. Спасителните жилетки ги задържаха на повърхността. Експериментите се провеждаха при температура на водата от 2,5 до 12 градуса по С. В първата серия на изпитанията скулите и основата на черепа се намираха под водата. Във втората — се потопяваше задната част на шията и малкият мозък. С помощта на електрически термометър беше измервана температурата в стомаха и правото черво, съставляващи съответно 27,5 и 27,6 градуса по С. Смъртта настъпваше в онзи случай, когато продълговатият и малкият мозък бяха потопени под водата. При аутопсията след смъртта в посочените условия беше установено, че голяма маса кръв, до половин литър, се натрупваше в черепната кухина. В сърцето редовно се откриваше максимално разширение на дясната камера. При подобни опити опитните неминуемо загиваха въпреки всички усилия по спасяването им, ако температурата на тялото падаше до 28 градуса по С. Данните от аутопсията много ясно доказваха важността от затопляне на главата и необходимостта шията да бъде защитена, което трябва да бъде взето под внимание при разработката на гумиран комбинезон, която се извършва в настоящия момент.

Максималната продължителност на пребиваване на човек в ледена вода достигала 1–1,5 часа. Само двама руски офицери, докарани от лагер за военнопленници, издържали почти пет часа!

Втората част на експеримента била посветена на затоплянето на замръзналите. За тези цел се използвали съвсем различни способи. В частност, толкова екзотични като, например, разсъблечени женски тела. За тези опити докарвали жени от концлагера Равенсбрюк. В крайна сметка, обаче, било установено, че много по-ефективна била обикновената вана с гореща вода.

Колко хиляди хора е унищожил доктор Рашер в хода на своите експерименти е трудно да се изчисли. По-късно неговите резултати били широко използвани от страните победителки въпреки официалното осъждане от тяхна страна на подобни методи. Смята се, че самият Рашер не е доживял поражението на Германия. През 1944 година бил изпратен в концлагер, а след него там била заточена и неговата жена. После следите на Рашер се губят.

Причината за това, както смятат много историци, бил неговият опит да измами Химлер. Рашер заявил, че е съумял да постигне успех във възсъздаването на арийската раса — неговата жена била родила през кратки интервали три деца, които от гледна точка на теорията за расите притежавали съвършени качества. Райхсфюрерът на СС изпаднал във възторг, но впоследствие се оказало, че децата били просто похитени от приютите за сираци. Затова Химлер, прекланящ се пред немските майки, хвърлил измамниците в тъмница, от която нямало изход.

Нелогичността на тази версия се вижда веднага. Да прибегне до толкова примитивна измама можел само завършен идиот, а не умен и образован медик, какъвто бил Рашер. Реших да проверя фактите и стана ясно, че докторът действително е имал няколко приемни деца. Но той никога не е криел, че ги е осиновил, като ги е взел от приютите за сираци! Унищожавайки хиляди „получовеци“, Рашер бил изключително добър и милосърден към германските деца. Побъркан на темата за арийската раса, той, естествено, избирал за себе си доведените синове и дъщери, отговарящи в най-висока степен на расовите канони.

Тогава каква е била причината за неговото заточение? Впрочем кой казва, че в действителност е имало заточение? Документи за ареста на Рашер не са се запазили, съществуват само устни свидетелства, на които, както е известно, невинаги може да се вярва. Напълно възможно е през 1944 година да е бил изпратен в концлагер за провеждане на нови експерименти. А после, след войната, следите му, както и следите на много други сътрудници на „Аненербе“ и на нацистките главатари (като Мюлер и Борман), са се загубили.