Ханс Улрих Фон Кранц
Тайните на Третия райх (18) („Аненербе“ — секретният проект на Хитлер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аненэрбе. «Наследие предков». Секретный проект Гитлера, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2019)

Издание:

Автор: Ханс Улрих фон Кранц

Заглавие: Тайните на Третия райх

Преводач: Лиляна Мандаджиева

Година на превод: 2013

Издател: „Паритет“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: документална проза

Печатница: „Анториери“

ISBN: 978-619-153-023-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3230

История

  1. —Добавяне

„Аненербе“ и пропагандата

„С помощта на умела пропаганда дори и най-бедният живот може да се представи като рай и, обратно, най-благополучният да се оцвети с най-черни краски“ — така писал Хитлер в своята „Майн Кампф“. Пропагандата съставлявала основата на съществуването на Третия райх и благодарение именно на умелата и изкусна пропаганда главата на НСДАП дошъл на власт. Затова напълно естествено и институтът „Аненербе“ бил включен в хитлеровата пропагандна машина.

Историците много спорят за това, по какъв начин такъв човек, като Адолф Хитлер, е могъл да вземе властта в свои ръце. Обясняват го обикновено с чисто икономически причини: със световната криза, довеждаща хората до обедняване, с ръста на безработицата… Всичко това, значи, подкопало базата, на която се основавала Ваймарската република[1], не й позволило да се укрепи. Всичко започнало с Версайския договор[2], който причинил на немците страшна морална травма и им внушил ненавист към демокрацията, наложена им от победителите.

До някаква степен това е било така. Но всяка травма, нанесена веднъж, има тенденцията постепенно да се забравя. За да продължава да остава открита рана, да продължава да причинява на немците болка, е трябвало да се положат някои усилия. И именно Хитлер отварял раната на немския народ, който се стараел да раздува мащабите на „историческата несправедливост“, на „националния позор“, както изобразявал той Версайския договор. Ето собствените му думи по този повод: „Що се отнася до «вината за войната», то това чувство повече никого не вълнуваше… бяха използвани почти всички средства, за да може гробовете да бъдат целесъобразни за агитационни цели“.

Именно невероятната надареност на Хитлер в областта на пропагандата се смята за основна причина за идването му на власт. Способностите на бъдещия фюрер особено ярко се проявили в периода до 1933 година, когато още нямал монопола над печатното слово. Само с умела, фина пропаганда е можел да привлича към себе си нови и нови избиратели, които на поредните избори да дадат гласовете си на НСДАП. Без технологиите, без „черен“ и „сив“ пиар, както бихме казали днес, Хитлер никога не би дошъл на власт.

При това сам по себе си Хитлер нищо особено не е представлявал. Както вече казах, той бил само „медиум“, проводник на енергиите на други хора. Зад гърба на невзрачния фюрер му се присмивали акулите на пресата, собствениците на вестникарските концерни, капитаните на икономиката. Присмивали му се, докато не станал фюрер с неограничена власт — дотогава, докато още позволявал на другите да го управляват. И тези „други“ неразумно предоставили в ръцете му оръжие със страшна разрушителна сила — цял щат от първокласни пропагандатори, специалисти в работата си, които впоследствие ще съставят основата на службата за пропаганда на „Аненербе“. Да-да, „Аненербе“ имал свой отдел за пропаганда, неподвластен дори на Гьобелс. Всесилният доктор бил принуден да общува със специалистите на института като с равни. И това далеч не било случайно, тъй като на хората, работещи в този отдел, Хитлер в значителна степен бил задължен за идването си на власт.

Мащабът на пропагандисткия талант на Хитлер бил известен достатъчно добре. Той можел да ораторства в пълни с цигарен дим пивници в началото на 20-те години, да заразява с енергията си тълпата, интуитивно да намира нужния тон, нужните думи. От него би се получил прекрасен политик с местно значение, който вероятно след настъпването на „периода на стабилност“ в средата на 20-те години би бил успешно забравен. Но това не се случило. Главата на НСДАП бързо се издигнал до общонационално ниво, придобил популярност в цялата страна. За това му е трябвало да бъде не просто талантлив оратор. Било му е нужно в съвършенство да усвои технологиите, позволяващи му да подчини умовете и душите на милиони хора.

Първите крачки по този път му помогнали да извърви Хаусхофер и обществото „Туле“. Но Хитлер направил сериозна грешка, опитвайки се през 1923 година да завземе властта. В затвора в Ландсберг имал достатъчно време да осмисли грешките си и да премине към нова тактика, по-премислена, по-ефективна. Всеки ден при вожда на нацистите идвали странни посетители — журналисти, учени, малко известни лица със свободни професии. Всички те, съдейки по всичко, давали на Хитлер съвети — по какъв начин след излизането си на свобода да се бори за завземането на властта. Изводите от тези срещи ясно се виждали в книгата му „Майн Кампф“, някои глави, от която изцяло били посветени на изкуството на пропагандата.

И така, каква е трябвало да бъде тази пропаганда? Благодарение на своите наставници Хитлер усвоил пет основни принципа, върху които се основавало всичко останало.

Първо, пропагандата трябвало винаги да влияе на чувствата, а не на разума на хората. Тя трябвало да действа на емоциите, които били по-силни от разсъдъка. На емоциите било невъзможно да се противопоставя каквото и да било, те не можели да се победят с разумни доводи. Емоциите позволявали да се влияе на подсъзнанието на човека, изцяло да се контролира неговото поведение.

Второ, пропагандата трябвало да се отличава с простота. Както писал самият Хитлер, „всяка форма на пропаганда трябва да бъде общодостъпна, нейното духовно равнище се настройва на равнището на възприятието на най-ограничените хора“. Не трябвало да говориш неразбираемо, а просто и ясно, така, че дори селският глупак да може да разбере всичко.

Трето, пропагандата трябвало да си поставя ясни задачи. На всеки човек било необходимо да се обясни към какво трябва да се стреми, какво именно да прави. Никакви полутонове, никакви вероятности, никаква алтернатива. Картината на света трябвало да бъде черно-бяла. „Може да бъде само положително и отрицателно, любов или ненавист, право и безправие, истина или лъжа“.

Четвърто, пропагандата трябвало да се опира на ограничен брой основни тезиси и безкрайно да ги повтаря в най-различни вариации. „Редуването им не трябва да променя същината на пропагандата, в заключението на речта следва да се говори същото, както в началото. Лозунгите трябва да се повтарят на различни страници, а всеки абзац на речта да завършва с определен лозунг“, — писал Хитлер. Постоянното повторение на едни и същи мисли карало хората да ги приемат като аксиома, потискало всяка съпротива на съзнанието. Ако недоказуемият тезис се повтарял много пъти, това сработвало по-добре от всякакви доказателства — такива били особеностите на човешката психика.

Пето, трябвало гъвкаво да се реагира на аргументите на противника, за да не остане камък върху камък от тях. Хитлер писал: „В собствената си реч… трябва без остатък да се разбива мнението на противниците. При това е целесъобразно веднага да се цитират всевъзможни аргументи на опонентите и да се доказва тяхната несъстоятелност“. Съвсем не било задължително да се следи дали опонентите реално са изказали тези аргументи; напълно достатъчно било, ако измисляш сам тези аргументи (при това колкото по-очевидна била тяхната глупост и безсмислица, толкова по-добре било), а след това с гръм и трясък да ги разгромяваш! И после кой щял да слуша противниците, мънкащи нещо за това, че те, видите ли, не са говорили подобни глупости?

Освен тези прости правила било необходимо да се знаят и някои по-малки тайни. Например — по какъв начин да се „подгрее“ настроението на публиката. Знамена, транспаранти с лозунги, еднакво облекло, бодра музика — всичко това трайно влязло в пропагандния арсенал на Хитлер. Съчетанието на всички тези средства в буквалния смисъл на думата позволявало да се превръщат хората в зомби, неспособни ни най-малко да контролират себе си. Хитлер действал на най-низките инстинкти — ненавист, гняв, завист — и неизменно печелел. Защото онзи, който залагал на низките инстинкти, неизбежно получавал одобрението на тълпата.

Хитлер умеел да накара последния, най-малкия човечец да се почувства господар в този свят, велик ариец, стоящ по-високо от всички останали хора. Това усещане ясно се свързвало с личността на самия фюрер. У слушателя възниквало усещането: „Аз съм господар в този свят, но само ако вървя заедно с този оратор на трибуната“. При това Хитлер блестящо владеел умението да се превъплъщава. Той можел да си надява най-различни маски, да играе всякакви роли. Понякога се представял като разумен, практичен човек, понякога — като човек на чувствата и емоциите, живо въплъщение на неукротимия германски дух.

Той имал отлични учители и съмишленици. Цяла армия от пропагандисти се държала също като своя фюрер. Известният историк Голо Мани писал по този повод:

Всички те били много различни. Някои представлявали консерватори, окичени с ордени офицери, дебели и мними аристократи. Други се представяли за големи работяги, измамени от немските бачкатори. Трети се специализирали в пришпорване на старите, скрити във всички европейски народи, без изключение, лоши инстинкти — ненавистта към еврейството. Някои били вулгарни и злобни, а имало и още едни, които се смятали за висша, свободна духом интелигенция на партията.

Усещало се, че пропагандата на НСДАП се ръководела от единен център. Този център съвсем не било ведомството на Гьобелс — то било само банален изпълнител. Зад Хитлер и неговите поддръжници стояла неголяма група майстори на пропагандата от висока класа, блестящи теоретици с опит в практическата работа, намерили впоследствие своето място в института „Аненербе“. Защо никога не сме чували за тях, а знаем само за необикновените таланти на Гьобелс?

Всъщност с тези таланти не всичко е съвсем ясно. До момента, когато съдбата събрала Гьобелс и Хитлер (това станало през 1929 година) бъдещият министър на пропагандата на райха по никакъв начин не проявявал необикновените си таланти. Той бил нелош журналист, но не повече; да се изявява пред големи аудитории не обичал и се страхувал. В края на 20-те години Гьобелс като че ли изведнъж се преобразил. При това записките от дневника му, публикувани след войната, не свидетелстват за полет на мисълта, нито за красноречие. Очевидно Гьобелс не е действал сам, а е бил единствено оръдие в нечии ръце.

Пропагандата е била най-мощното оръжие на XX век, по-страшно от атомната бомба. Затова победителите — преди всичко западните държави — били заинтересовани да привлекат германските „майстори на пропагандата“ на служба при себе си. Именно затова бил скрит техният огромен принос за победата на НСДАП, техните имена завинаги останали в тайна. Практически целият пропаганден отдел на „Аненербе“, според данните, които имам, преминал в състава на американските спецслужби, била запазена дори неговата структура. След като пресекли океана, тези хора продължили борбата си срещу същия противник — комунистическа Русия.

Но да се върнем към Хитлер. Още едно успешно пропагандно решение станало използването на червения цвят като един от основните цветове на движението. Другите два цвята — белият и черният — играли подчинена роля. Решението се оказало просто и гениално: трите цвята съответствали на цветовете на кайзеровото знаме и позволявали да се привлекат към националсоциализма консерваторите и всички, които тъгували по „добрите стари времена“ без демокрация и икономически сривове. Червеният цвят позволявал да се примамят привържениците на левите партии, създавайки илюзията, че НСДАП е социалистическа партия, само че с национален уклон.

Освен това пропагандистите, които стояли зад Хитлер, умело използвали още една потребност на простия човек. Психолозите я наричат „потребност в груповата самоидентификация“. Какво представлява това? След поражението във войната немецът се чувствал самотен, слаб, предаден. Но ако се облече в красива униформа, ако се подредят в редици такива като него, ако под звуците на боен марш преминат в параден строй по главната улица на града, той изведнъж ще се почувства част от много силното цяло. Неслучайно нацистките паради били едно от основните средства за агитация и пропаганда, които масово привличали нови адепти.

Щурмовите отряди на НСДАП — СА[3] се увеличавали с бесни темпове. Към 1933 година те наброявали няколко милиона човека! Почти всеки десети възрастен немец от мъжки пол бил щурмовак. СА станала най-мощната въоръжена сила на Германия, вселявайки страх дори в армията.

Подемът на партията започнал през 1933 година след началото на икономическата криза, която много силно ударила Германия. Производството паднало, безработицата растяла, достигайки невероятни размери. От името на безработните Хитлер заклеймявал действащата власт, призовавал хората да се борят за сит и безгрижен живот.

Фракцията на НСДАП в парламента нараствала като тесто с мая. Акциите на нацистите приемали все по-голям размах, парадите и демонстрациите се превърнали в професионално инсценирани спектакли. Именно тогава бил пуснат в оборот поздравът „Хайл Хитлер!“, била потушена всякаква възможна опозиция на фюрера вътре в партията. Започнало обожествяването на Хитлер, на когото се приписвали едва ли не свръхестествени качества. Нажежаването на страстите достигнало най-високата си точка.

За пропаганда широко се използвали най-новите технически средства. В частност, става дума за радиото, което получило в онова време широко разпространение. НСДАП притежавала няколко радиостанции, които позволявали на Хитлер да държи речи вече не пред хиляди, а пред милиони хора. Използвала се и авиацията: знаменитата компания „Луфтханза“ предоставила на вожда на НСДАП най-новия пасажерски самолет, на който той по време на сменящите се една след друга предизборни кампании летял по цяла Германия. „Хитлер е над страната!“ — възклицавала по този повод нацистката пропаганда. Личният самолет му позволявал да държи речи на три-четири митинга на ден в различни градове, което било недостъпно за съперниците му.

Използвали се и напълно традиционни методи за пропаганда — листовки, вестници, брошури. Всяка партийна ядка била длъжна да провежда постоянни събрания, митинги, шествия, да агитира хората. Нацистките митинги приличали на религиозни церемонии, което много силно действало на умовете на присъстващите.

След 1933 година пропагандата се променила, станала, от една страна, по-фина, а от друга, — по-масирана. Това не било изненадващо: след идването си на власт Хитлер получил фактически неограничен контрол над всички радиостанции и периодични издания в страната. Той вече нямал конкуренти. И пред пропагандата се появила нова задача — не просто да накара еснафа да гласува на изборите за нацистите (това, всъщност, и не се изисквало), а да подчини целия си живот, цялото си мислене на хитлеровата държава.

Създавали се множество различни организации, призвани да обхванат всички страни от живота на човека, да го съпровождат от детството му до дълбока старост. Хитлерюгенд — за младежите, Националсоциалистическият женски съюз — за представителките на прекрасната половина на човечеството, Немският трудов фронт — за всички трудещи се, „Сила чрез радост“ — за организиране на свободното време на немците… Всичко не може да се изброи. Тези структури били насочени, всъщност, за постигане на една цел — господство над душите — и в тази посока пропагандата работела в един впряг.

Започнало масово производство на евтини „народни радиоприемници“, които можели да приемат само една вълна — държавното радиоизлъчване. Ежегодно по екраните излизали много филми, пропагандиращи нацизма. Понякога — открито, например като в знаменития „Триумф на волята“. Понякога — в скрита форма като в многобройните лирични комедии. И съвсем неслучайно към всяко голямо киностудио имало упълномощен от „Аненербе“. Формално той изпълнявал ролята на консултант при заснемането на филмите за древните германци, всъщност направлявал пропагандната линия в киното.

Именно „Аненербе“ провел огромната, почти немислима кампания по подготовката на немския народ към нова световна война. Нали предишната завършила съвсем неотдавна и споменът за страшните загуби бил още жив у всеки немец (трябва да кажем, че аналогичният спомен у французите щял да стане причина за бързия им разгром през 1940 година). „Аненербе“ успял не само да победи страха на хората от възможни тежки загуби, но и да ги накара да повярват, че враговете са обкръжили страната от всички страни и да се борят с тях била свещена необходимост. При това вярата в неминуемата победа немските войници запазили до самия финал, до май 1945 година. Това било висше постижение на пропагандистите на райха, чиито имена, както и преди, са забулени в тайна.

Впрочем тази тайна, както и всичко останало, рано или късно ще бъде разкрита…

Бележки

[1] „Ваймарска република“ се наричала германската държава от 1919 до 1933 година, когато Хитлер дошъл на власт. Произлиза от името на град Ваймар (област Тюрингия), където през 1919 година заседавало Националното събрание, което след краха на Германия в Първата световна война и падането на монархията създало нова, републиканска конституция на Германския райх. — Бел.прев.

[2] Версайският договор бил подписан между Германия и Антантата (военен блок между Франция, Британската империя и Руската империя) след Първата световна война на 28 юни 1919 година в град Версай близо до Париж. Договорът влязъл в сила на 10 януари 1920 година след ратификацията му от Германия и четирите главни съюзни държави — Великобритания, Франция, Италия и Япония. Версайският мирен договор имал за цел да затвърди границите в полза на държавите-победителки. Германия не била допусната до преговорите, поради което договорът се считал за диктат, срещу който германците започнали да се съпротивляват. — Бел.прев.

[3] Sturmabteilung, или SA/CA („Щурмови отряд“, разг. щурмоваци), функционирала като паравоенна организация към НСДАП. Тя играела ключова роля в издигането на Адолф Хитлер във властта през 30-те години на миналия век. Членовете на СА често били наричани „кафявите ризи“, заради цвета на техните униформи, а и за да се отличават от СС, които носели черно-кафяви униформи. — Бел.прев.