Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Тайните на Третия райх
„Аненербе“ — секретният проект на Хитлер - Оригинално заглавие
- Аненэрбе. «Наследие предков». Секретный проект Гитлера, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Лиляна Мандаджиева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Адолф Хитлер
- Мистификация
- Тайни и загадки
- Теория на конспирацията
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Оценка
- 4,4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ханс Улрих фон Кранц
Заглавие: Тайните на Третия райх
Преводач: Лиляна Мандаджиева
Година на превод: 2013
Издател: „Паритет“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: документална проза
Печатница: „Анториери“
ISBN: 978-619-153-023-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3230
История
- —Добавяне
Магът
Карл Мария Вилигут се родил на 10 декември 1866 година във Виена. Следвайки семейната традиция, постъпил във военно училище, а през 1884 станал офицер в доблестната австрийска армия. Към 1903 година дослужил до чин капитан. Изобщо, той имал всички шансове да стане един от хилядите с нищо незабележими служещи, теглещи унилия армейски каиш. Ако не било едно обстоятелство: литературният му талант и свързаното с това честолюбие. Вилигут започнал, както се полага на всеки начинаещ литератор, със стихове. По-нататък се появили по-солидни произведения; през 1903 година излязъл цял трактат по митология. Опитвайки се отначало да балансира на границата на литературното творчество и науката, Вилигут в крайна сметка не могъл да се утвърди нито в едното, нито в другото. Той избрал трети път, твърде популярен в онези времена, а, всъщност, и днес: започнал да се занимава с нетрадиционни, окултни науки.
Към този път го подтикнала и историята на неговото семейство, която узнал случайно. Младият офицер до определен момент и не подозирал, че принадлежи към древен клан, който католическата църква преследвала и анатемосвала заради ерес и езичество още през Средните векове. Оттогава Вилигут се смятали за „прокълнат род“, въпреки че тази репутация към XIX век постепенно започнала да се забравя. За разлика от измислената история на Либенфелс миналото на семейство Вилигут било истинско, само малко поукрасено от всевъзможните предания и легенди. Но може ли без това?
И ето Вилигут започнал жадно да поглъща знания, отнасящи се до неговото семейство. Естествено, без изучаване на всевъзможните тайни знания не можело да се мине. Капитанът влязъл в масонска ложа, в която бързо достигнал върховете на йерархията — станал първи канцлер. Там му дали ново име — Лобесам, което той щял да използва от време на време през целия си живот. Но през 1909 година пътищата на Вилигут и масоните се разделили. Работата била там, че първият канцлер се опитал съществено да промени доктрината на ложата, превръщайки я в езически орден. Той твърдял, че съответните знания той е получил от далечните си прадеди, които се свързвали с него от отвъдния свят, и изобщо той притежавал родова памет, която му позволявала да помни всичко, което ставало с членовете на неговия клан в течение на хилядолетия. През 1908 година той формулирал своя доктрина, съгласно която Бог — това било всичко съществуващо около нас, той включвал духа, материята и енергията, той бил причината и следствието. Целият свят се намирал в непрекъснато и вечно движение. Всъщност нищо особено ново в тези идеи нямало, така че да привлече някого с тяхната оригиналност Вилигут не успял.
За известно време активността на Вилигут стихнала. Съдейки по всичко, той попълвал своите знания и формулирал по-оригинално учение. Произведен през 1912 година в майор, той се проявил на бойното поле на Първата световна война откъм най-добрата си страна. Началниците не можели да се нарадват на изпълнителния, разумен офицер, когото успехът винаги съпътствал. Повишенията и наградите следвали една след друга. Впрочем да спаси австрийската армия от поражение Вилигут, разбира се, не могъл. След капитулацията той приключил военната си кариера и се опитал да си намери място в мирния живот.
В този момент пътят му се пресякъл с пътя на Ланц фон Либенфелс. Вилигут попаднал в полезрението на главата на популярния орден „Новите тамплиери“. Зимата на 1920/1921 година била посветена на близкото общуване между двамата мистици. Те намерили немалко допирни точки. Теорията на Вилигут по това време била разработена твърде подробно. Той твърдял, че се явява наследник на древен род германски крале, подробно разказвал за обичаите и религията на древните германци. Именно германците — казвал подполковникът в оставка, са написали Библията, чието съдържание изначално било в известна степен различно от съвременния вариант. След това тези, които искали да накарат германците да забравят своята вяра, преписали свещената книга и измислили някакъв еврейски бог. Тази изначална религия той нарекъл ирминистична[1].
Историята на древните германци, твърдял Вилигут, датирала преди повече от 200 хиляди години. Тогава на небето имало три слънца, а по земята бродили гиганти, джуджета, гноми и елфи — с една дума, същества, известни от древните германски митове. Своя собствен род Вилигут скромно представял като по-малко древен — неговата история започнала уж само преди около 80 хиляди години, когато бил основан град Гослар. Именно прадедите на Вилигут били създали преди 12,5 хиляди години ирминистичната религия, която обединила всички германци. Тя процъфтявала 3 хиляди години, докато не се появили конкурентите еретици, почитащи Вотан. От този момент започнала борбата между вотанистите и ирминистите, която изтощила и двете страни и ги направила лесна плячка за пришълците от изток. Родът Вилигут постепенно губел своите позиции, лишавайки се от кралския трон. Негови представители станали маркграфи[2] в Австрия, после били лишени и от тези владения. Започнало столетия наред скитане по земите на Източна Европа — през 1242 година Вилгутите основали град Вилну (съвременния Вилнюс) и създали готската империя, която, обаче, просъществувала не особено дълго.
Но полетът на мисълта на подполковника в оставка по най-груб начин бил прекъснат от членовете на неговото семейство. През 1924 година жена му и дъщеря му го изпратили — къде мислите? Правилно, в психиатричната клиника на Залцбург. Там го квалифицирали като психично болен, поставили му диагноза шизофрения с мегаломания и параноидално разстройство и го държали в клиниката цели три години. Отначало Вилигут буйствал, заплашвал да се разправи с коварните роднини, но после се успокоил, тъй като никой не му пречел да развива своите теории и да си пише със своите съмишленици в цяла Европа. Именно с тяхна помощ той излязъл на свобода и през 1932 година заминал за Германия, прекъсвайки всякакви отношения с предалото го семейство. Пътят му минавал — и това не било просто съвпадение — през същия този Мюнхен. Към този момент вече бил твърде известен в кръговете на мистиците и окултистите. Именно чрез тях за него узнали в СС.
През 1933 година Вилигут бил представен на Химлер. Доколкото старецът умеел да говори много убедително и красноречиво (това било отбелязано дори в историята на болестта му, до която с големи усилия успях да се добера), райхсфюрерът бил очарован. Последвало незабавно назначение на Вилигут за ръководител на отделението за древна германска история в института „Аненербе“. Едновременно с това встъпил в СС, започвайки със скромната длъжност хауптщурмфюрер (капитан) и бързо издигайки се до групенфюрер (генерал). В служебните списъци той фигурирал под псевдонима Вайстор.
Отношенията между Вилигут и Химлер били твърде близки. За разлика от Вирт Вайстор не само теоретизирал и изучавал историята и традициите. Той предлагал и всевъзможни проекти, свързани с мистиката и окултните науки. Например да се организира експедиция за търсене на един или друг артефакт, който, ако се вярвало на преданията, давал на притежателя си свръхчовешки способности. Или да се предприеме изследване на рунически текстове в търсене на много древни, но нестареещи мъдрости. Такива начинания били по душа на райхсфюрера на СС, който сам вярвал в ирационалното и бил склонен към окултни практики. Тези двамата се намерили един друг в пълния смисъл на думата. Скоро Вирт, който не се отнасял добре към Вилигут, ще стане жертва на тази дружба и на негово място ще дойде Сиверс, който ще се старае в нищо да не противоречи на безумния старец.
През 1934 година Вилигут се запознал с още една сродна душа — Гюнтер Кирхоф, познавач на древната немска история. Кирхоф бил научен ръководител на моя баща и се занимавал преди всичко да търси в легендите отзвуци на реални събития. Покрай това се увличал (на потресаващо дилетантско ниво) от физика и допускал съществуването на енергийни „линии“ и „възли“, омотаващи като мрежа земното кълбо. Там, където се образувал възел, връзката на времената укрепвала и се появявала голяма цивилизация. Най-голям възел, според Кирхоф, се намирал примерно на 100 километра източно от Мюнхен, недалеч от австрийската граница.
През 1936 година Вилигут и Кирхоф провели експедиция в Шварцвалд[3], по време на която предприели комплексно изследване на намиращите се там археологически паметници. В нея участвал и моят баща. Ще приведа цитат от съкратената версия на отчета на тази експедиция, публикуван в твърде ограничен тираж.
В обозначения район бяха намерени множество древни паметници. В частност, става дума за каменни късове с рунически надписи, остатъци от древни (очевидно култови) съоръжения и каменни кръстове, чиято възраст, несъмнено, беше на повече от хиляда години. Освен това покрай другото бяха изследвани няколко паметника на древната архитектура. Комплексното изследване позволи да се направи извод, че примерно преди 8 хиляди години в Шварцвалд е възникнал център на ирминистична религия. Този център просъществувал най-малко до XII век, след което постепенно престанал да съществува.
След първата експедиция последвали други; по цяла Германия учените търсели следи от древни ирминисти. Особено внимателно се изследвали, естествено, околностите на град Гослар. Редица учени от „Аненербе“ надигнали глас срещу профанацията на историята, но Химлер твърде бързо ги накарал да замлъкнат. Моят баща вероятно е вземал участие в тези експедиции, но доколко е споделял възгледите на своя учител, не беше ясно. Мисля, че като здравомислещ човек се е отнасял към тях скептично и е използвал експедициите за изучаване на реалните паметници на германската старина.
Впрочем да се върнем към Вилигут. Доверието на Химлер към него растяло. Именно той бил назначен за ръководител на проекта за построяването на Вевелсбург — замъка на ордена на СС. Замъкът бил замислен като щабквартира на „черния орден“, за негов музей и хранилище на древните германски традиции. „Охранителните отряди“ на фюрера, създадени в началото с чисто утилитарни цели, според замисъла на Химлер трябвало да станат аналог на рицарските ордени от Средновековието. Но тяхна духовна основа трябвало да стане не християнската, а ирминистичната вяра. При приемане на нови членове в СС те били посвещавани във Вевелсбург и били длъжни да се отрекат от своето минало. При това се съблюдавал сложен ирминистичен ритуал. Аналогични ритуали съществували за сватби и погребения. Вилигут лично ги разработвал и представял на Химлер за утвърждаване. Райхсфюрерът на СС бил във възторг. После се появили и други празници: ежегодно посрещане на пролетта, празници на реколтата, лятното слънцестоене…
През 1935 година Вилигут се преместил от Мюнхен в Берлин заедно с централното отделение на „Аненербе“. Неговото влияние върху Химлер растяло не с дни, а с часове. През тези години той пишел спомени, отнасящи се до семейството му, уточнявал тънкостите на ирминистичната религия, съставял всевъзможни мантри, календари, астрологични прогнози… С една дума, работа имало повече от достатъчно. Всяка сутрин го чакал служебен автомобил, който го връщал обратно вкъщи късно вечер.
И би могло да се каже, че е успял в живота, ако не било твърде разклатеното му здраве. Преклонната възраст и сериозното натоварване си казвало думата. За да се поддържа във форма, Вилигут започнал да приема силно действащи медицински препарати. Но те имали само кратковременен ефект и в същото време разрушавали организма му. Постепенно у стареца се развила тежка форма на никотинова зависимост и алкохолизъм.
От това се опитали да се възползват неговите съперници в СС. Мнозина сътрудници на „Аненербе“ ревнували Химлер от Вилигут и тайно мечтаели да заемат мястото му. Търсенето на компромат накрая дало положителен резултат: историята с пребиваването на стареца в психиатричната клиника и старата му диагноза изплували на повърхността и били тържествено поднесени на Химлер. За райхсфюрера това било силен удар: неговият близък приятел и учител, човекът, на когото толкова се доверявал, се оказал банален шизофреник!
През февруари 1939 година Вилигут бил уволнен от СС. А по-нататък следвало нещо трудно обяснимо. Заемайки високи постове в „Аненербе“, Вилигут знаел твърде много и, според идеята, подлежал на унищожение. По принцип, трябвало да го постигне съдбата на Вирт. Но вместо това го оставили на свобода, нещо повече — в качеството на компаньонка му изпратили Елза Балтруш, една от приближените на Химлер. Тя била длъжна ежедневно да се отчита пред райхсфюрера на СС за състоянието на стареца.
Защо Химлер се е държал по този начин? Сантименталност? Едва ли, райхсфюрерът никога не страдал от нея. Създавало се впечатление, че животът на стареца бил под сигурна защита, че Химлер се опасявал да го закача. Но защо? По този въпрос имало няколко версии.
Една от тях била свързана с миналото на рода Вилигут. Известно било, че те били анатемосани за притежание на магически плочки, на които били записани езически ритуали. Според достигналите до нас легенди тези ритуали позволявали да се придобие огромна власт над умовете на хората. Вилигут пазел тези плочки в тайник, за който никой друг не знаел. И Химлер, стремейки се да получи ценното имущество, запазил живота на стареца.
Но защо не можело със сила да се узнае от стареца местонахождението на плочките? Не бил направен нито един подобен опит! Възможно е Химлер да е признавал на Вилигут някакви магически способности и да се е страхувал от него. А може да е вярна втората версия — че Вилигут, дори след като бил отстранен от „Аненербе“, е останал консултант на Химлер. Когато историята с шизофренията изплувала, райхсфюрерът на СС побързал външно да прекъсне връзката, която можела силно да го компрометира. Но само външно — в действителност Химлер продължавал да общува тайно с „мага“. И много инициативи, предприети от „Аненербе“, се появили на бял свят именно благодарение на препоръките на Вилигут.