Zотов
Епидемия в рая (44)

Четирийсет и трета глава
Rайската lъжа

понеделник, 02 часа и 46 минути

„Как ли не съм пукнал досега от безсъние, не знам… Сигур’ щото и без туй съм си веке мъртъв. Подремнах един час, пък може и по-малко да е било, докат’ негово благородие се залисваше с разследването си. И сегичка пак ми се ще да си легна, ама таквиз силни чувства напират в мене, че няма да заспя, понеже все пак разкрих поредното престъпление. Всички лаври по традиция пак ще ги обере господин Калашников… Ама аз не се сърдя, щото ний сме скромни хорица. Негово благородие пак се пъчи както си знай и се прави, че се е сетил за всичко без мене. Ей го на, и сега викна Сурен и му шушука нещо строго в ъгъла, а пък той горкичкият целият трепери. Сигур’ щабскапитанът не мож’ да се кротне и все съ мъчи да разбере кой пък е тоя RL2. Веке ни махнаха охраната, щото главната терористка я сгепсаха, тъй че няма от кво да съ плашим. Преди туй негово благородие задаваше шепнешком въпроси и на Вартоломей в същия ъгъл. А пък той му отвръщаше нещо, ама не много раумно, щото май е доста разстроен, че близката му приятелка от Содон излезе килър. Почеса си малко езика с господин Калашников и отиде в базата. Не прилича на себе си труп да беше, по-хубав щеше да е. А на що ли се разстройва, що ли си трое живота? Понеже туй, че са женоря — ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте — а на аз от първия миг го заподозрях, направа отвътре ни дойде. Понеже жената си е кат нилски крокадил, пръст да не й тургаш в устата. Ей на, в наше село в една къща най-накрая живееше една такава никаква Устиня. Туй не беше жена, алт същински локатор, направа да я вземат в Министерството на отбраната. Като й идеш на гости, само ти фърли едно око, ама тъй, че чак да те втресе, и казва с точност до един грам колко шльокавица си изпил днес. И няма начин да я преметнеш, щото все едно вътре в тебе гледа. Имаше и една Евсеевна — ауууу, змия проклета. На четирийсет годин, кривогледа, понеже като била малка, един клон и избол окото в гората, направо да си плюеш в пазвата, кат’ я видиш. Ама к’во измислила, мръсницата — само кат’ погледне мъжете с едното си око, и те почват да пълзят на колене към нея също кат’ народа на Мойсей към златния телец. Наш’те женоря от селото се насъбраха накуп и тръгнаха да я налагат с криваци за тая работа, ама след туй на две кравите им издъхнаха по съмнало и те решиха да не закачат Евсеевна, щото тя си има работа с нечистите сили. Въпреки че кой знае. Чак по-късно в Града питах Шефа, който си е нечиста сила, за Евсеевна, ама той хич даже и не беше чувал за нея. У много женоря има дяволска сила от само себе си, а не щото я пращат по енергийни канали от Ада. Та в началото всички се смаяха къде да я дяват тая злостна снайперистка. Понеже в Небесната канцелария нивгиш не е имало затвори, нямаше къде да турят арестуваната, та затуй й взеха меча и я запряха във физкултурния салон в тренировъчната база. Кат’ си дойде Гласа, лично шъ решава к’во да прави с нея нататък. Вартоломей и момчетата отидоха да я вардят, та затуй ний си седим тук сам-самички и трепем времето със Сурен. А съвсем скоро господин Калашников требе да иде на среща с жена си, коят’ не е виждал деветдесет годин. Странни напъни ги мъчат тез’ господа. Преди войната и аз имах разни моми и женоря (наканих се да се женя, ама не сколасах), ама не ща да въртя цуни-гуни с никоя от тях в задгробния свят. И най-вече с оназ, дето по време на кадрила ми одра суратя. Голяма работа, като съм я щипнал на едно място, да не си е отглеждала таквиз цици, че да вкарва в грях казак като мене. Правичката ще си го река, много ми се щеше да видя Гласа на живо, ама по протокол той не може да приказва с градските обитатели. Затуй господин Калашников ще се срещне със съпругата си, двамата ще си поседят благовъзпитано (пу да му се не знае, сал едни куртоазии, дори не можеш да си поговориш като хората), а заранта най-любезно ще ни изпроводят до фирмения райски влак и ще препуснем обратно в транзитната зала. Ей на, пиша си аз всичко туй, ама една мисъл вече цял ден ме гложди отвътре и ме гложди — все пак кой наистина е тоз RL2? Как да го разшифроваме туй нящо? Освен «Къб лайнян», нищо друго не ми иде наум, па ко ще да пукна. И защо е таз цифра «две» накрая? Нищичко не вдявам.“

Калашников не обръщаше внимание на Малинин, който дращеше завъртулки с реактивна скорост, а от писалката му хвърчаха мастилени пръски. След като изпрати Сурен, той се върна до дивана, извади тефтерчето от горния си джоб, измъкна молива иззад ухото си и потъна в сложни изчисления. Мърморейки нещо под носа си, задраскваше написаните цифри и пишеше нови.

За разлика от Гавраил, принц Дмитрий и Вартоломей, Калашников още от самото начало не се съмняваше, че на затворничките е помагала някаква дълбоко законспирирана „къртица“ от Небесната канцелария. Това не беше трудно да се установи дори и без покушението с помощта на чашата светена вода. Просто престъпниците провеждаха твърде гладко всичките си операции, знаейки с безпогрешна точност дневния график на жертвите, измъкваха се виртуозно изпод носа на всички и се държаха твърде уверено. Те дори не спазваха кой знае каква секретност, тъй като смятаха, че след като имат толкова високопоставен покровител, успехът им и без това е в кърпа вързан. Изпаднаха в паника едва към края, когато накараха Алевтина да напише писмо на Калашников с настояване да поведе разследването в друга посока и да посочи друг човек като вдъхновител на всички убийства. Изобщо толкова много неща сочеха към този човек, че точно това накара Калашников да се усъмни много сериозно защо поема толкова голям риск? Може би нарочно? А може би точно обратното — просто някой се опитваше да го накисне? Тази парадоксална мисъл принуди Калашников да обмисли втория вариант, който изглеждаше невероятен, но в същото време напълно възможен, доколкото можеше да стъпи на земния си опит. При всички случаи момичетата имаха „свой човек“ в Небесната канцелария още от самото начало, а той използваше жадуващите за мъст убийци, играейки собствена игра, и ги слагаше на ръцете си като ръкавици, обръщайки ги в нужната посока.

Това беше някой, за когото уволнението на Гавраил беше изгодно.

След беглия разговор с Малинин подозрението, което се породи у Калашников още на втория ден след пристигането им в Рая, започна да получава с все нови и нови доказателства. RL2 се забавляваше с убийците амазонки като котка с мишка, като бе превърнал момичетата в оръдия на сложната си игра. А сетне, след като постигна резултат, ги предаде без проблеми, запазвайки своето инкогнито и оставайки благоразумно в сянка. Не, секретарката Калипсо не го бе измислила. Той наистина съществуваше и беше умен, пресметлив и запознат с високопоставените придворни интриги. Калашников записвате старателно всяко несъответствие в разследването и сглобяваше портрета му, залепвайки внимателно парченце след парченце като на флорентинска мозайка. В това нямаше никаква мистика, всичко беше прозрачно и дори съвсем обичайно. Ставаше дума за дворцов заговор, измислен и реализиран с аристократичен вкус.

Калашников бе убеден, че секретарката е била убита. Той не разкри догадката си пред останалите. Но в този случай нямаше нужда да си пророк, защото в техния полицейски участък дори стажант би открил такива улики. Смачканият с ток часовник, пресните драскотини по плота на бюрото, лакът бе покрит с едва забележими пукнатини, по килима имаше откъснати парченца изкуствена кожа от обувки и всичко това бяха явни следи от борба. Компютърът, чиято пощенска кутия бе отворена подозрително подходящо, също навеждаше на мисълта, че някой е ровил в нея предварително. RL2 нямаше причина да отвлича секретарката, пък и нямаше къде да я държи, и беше повече от очевидно, че още в самото начало бе планирал да ликвидира момичето, защото то е знаело за него най-много от всички. За рафинираното и фактически изкуствено създадено райско общество, където никога не бе имало никакви престъпления, RL2 бе действал доста добре. Но при него много неща бяха недообмислени, недовършени и непростими за един земен професионалист. Личеше си, че RL не е разполагал с джобното издание „Как да организираме заговор в Рая и да изтрепем всички колеги“ — ръководство за начинаещи лаици, та затова му се е наложило да се възползва от шпионски романи и дамски кримки. И бе допуснал съществена грешка, оставяйки нарочно включения компютър с отворена пощенска кутия на бюрото: моля, заповядайте, поднасям ви го на тепсия. Макар че кой знае, може нарочно да е бързал… за скорошната поява на Гласа?

Уви, той вече нямаше да разбере това. Гавраил им съобщи, че утре Гласа със сигурност ще пристигне, а когато той се намира в Небесната канцелария, гостите от Ада се смятат за персона нон грата — такива са правилата. Жалко, защото пъзелът почти се подреди и оставаше да се сложи само последното парченце, за да стане ясно кой от двамата заподозрени е виновен. Почти всички улики, включително и бележката на Алевтина като че ли сочеха към него, но в пъзела липсваше един-единствен елемент… ПО КАКЪВ НАЧИН можеше да бъде убита секретарката? Защото тя също беше един най-обикновен ангел с всички необходими атрибути, включително и криле, но явно не бе убита с помощта на вируса на птичия грип. Излизаше, че има още нещо, с което без проблеми можеше да се унищожи ангел в Рая. Само че какво ли представляваше то? И изобщо откъде го имаше RL2? Освен ако…

ОСВЕН АКО ПРЕДИ ТОВА НЕ БЕ УБИВАЛ И ДРУГИ АНГЕЛИ…

Калашников прелисти трескаво смачканите страници на тефтера си и бързо откри рисунката, която търсеше и която преди това бе изкопирал — същата онази рисунка от апокрифа на Енох. Разгледа още веднъж нарисуваната с молив картинка, чиито детайли многократно бе проучил. Тя представляваше крило и лъч. В главата му първо размито и размазано, а след това все по-ясно се появи трепкаща „картинка“ — онова, което той вече бе видял в Небесната канцелария, беше го видял ОЩЕ ПЪРВИЯ ден. Страшната догадка парна слепоочията му като вряла вода. Ами да, разбира се…

Пъзелът в главата на Калашников щракна и всичко си застана на мястото — рисунката беше завършена и картината го заслепи с ярката си светлина. Този човек наистина още от самото начало беше с тях, знаеше всяка тяхна стъпка и наблюдаваше поведението им като лаборант опитна мишка. И вероятно това му е било забавно. A RL2… Вече беше ясно какво означава RL2. Той нарочно бе измислил толкова елементарен ник… Всички щяха да напрягат мозъците си, опитвайки се да се сетят какво ли е това… Но в действителност то беше съвсем просто.

Калашников затвори бележника си и сложи молива отгоре. И как трябваше да постъпи сега? Може би изглеждаше парадоксално, но най-добрият изход от ситуацията бе да не прави нищо. Щеше да се види с Алевтина и сетне щеше да изчезне завинаги. Ако съобщеше догадката си на Гавраил, нямаше да му помогне, но щяха да се намерят милиони желаещи, които да му попречат. Обаче излизаше, че в такъв случай Алевтина щеше да остане тук като вечна заложница. Ами, ако след известно време RL2 се досетеше, че той знае всичко, тогава каква щеше да е съдбата на Алевтина? М-да… Май че не му оставаше нищо друго, освен да отиде и да приключи с RL2 веднъж завинаги. Дали щеше да има късмет? Това не се знаеше, защото една капка светена вода и един удар със сребърен меч бяха достатъчни, за да се превърне в труп. И то за втори път, което, съгласете се, но в известна степен беше дори обидно.

Без да забелязва интелектуалните терзания на началството си, Малинин се мъдреше край бюрото и тънеше в екзотични версии, прехвърляйки всички възможни варианти. Той отдавна вече бе зарязал дневника и седеше с ръце на тила, сякаш го бяха взели за заложник. Прегрелият му като мотор на автомобил мозък изригваше от недрата си десетки нови открития. „Rайска lъжа“? „Rодителят на Lаска“? „Rазпуснатата Lибералка“? И внезапно го осени.

Всъщност защо мислеше само за някакви съвпадения, съзвучия и комбинация от никове? Това може би се виждаше с просто око, може би беше измислено в движение в мига, в който този човек бе решил да се свърже със секретарката в мрежата… Поразен от внезапното си откритие, Малинин се отблъсна с ръце от бюрото, но всъщност не можа да се отдалечи ефектно, защото бе забравил, че креслото няма колелца. Та затова кракът му се закачи в една бамбукова пръчки на пода и Малинин се стовари на пода. Опитвайки се да се задържи, той се хвана за ръба на бюрото, но в резултат на това отгоре му падна самото бюро.

Калашников вдигна очи от тефтера. Малинин лежеше на пода, размахвайки безпомощно ръце и крака. Алексей понечи да се засмее, но се отказа. Приближи се до Малинин и с мощен ритник отмести тежкото бюро от тялото му. Унтерофицерът се изправи, мълчейки заплашително, без характерната за такива случаи серия от бибиткания.

— BаRтоLомей — изрече дрезгаво той, сочейки на Алексей изхода.

— Да — съгласи се без никакво съмнение Калашников. — И аз мисля така.

Двамата замълчаха, сякаш осмисляха онова, което току-що бяха открили, и без да си дадат знак, тръгнаха едновременно към плажа с палмите.

— А изясняването яко ли ще бъде? — поинтересува се за последно Малинин.

— Иска ли питане! — обеща му Калашников.

Двамата не затвориха вратата след себе си.