Zотов
Епидемия в рая (42)

Четирийсет и първа глава
Счупената лилия

неделя, 22 часа и 34 минути

Въпреки късния час блондинката с платинени коси продължаваше да седи на работното си място, забила уморен поглед в компютъра. Знакът в айсикюто си стоеше непоколебимо червен вече часове наред, а RL2 така и не се появяваше. Всъщност той вече нямаше защо да се появява, тъй като взаимноизгодното им сътрудничество можеше да се смята за приключило. Но поне да беше казал едно благодаря на сбогуване. Днес Гласа би трябвало да се върне от отпуск, но още не бе пристигнал. Е, кой знае каква спешна работа му се бе отворила — може би предотвратяваше Третата световна война. Освен това малко се притесняваше, че Локи и Раел нито веднъж не отговориха на посланието й, което тя остави в засекретения сайт. Макар че за това също можеше да има обяснение — да речем, момичетата пируваха в някой бар и празнуваха бурно знаменателното събитие. Оставаше й да изчака само грандиозния крах на Гавраил и след това щеше да се премести в земната вила, където още същата вечер щеше да влезе чисто гола в напълнения с бира басейн. Да, на Гавраил му оставаха броени часове, защото дори в екстрени случаи Гласа забавяше връщането си от отпуск с не повече от едно денонощие, а това означаваше, че със сигурност щеше да се върне в селенията на Небесната канцелария в понеделник. И какъв щеше да стане Гавраил, след като го уволнеха? Това не беше чак толкова важно. След такъв провал в Рая нямаше да му разрешат да разнася дори пици. Към полунощ щеше да се срещне на едно тайно място с Лаели, която фактически ликвидира сама всички мръсници от специалните предварително подготвени от нея гнезда. Да, наистина, все пак тя ненапразно беше най-добрата в отряда на ангелите на възмездието или поне се бе научила да убива виртуозно и безшумно и в ЦРУ направо биха се пръснали от яд, че не са я наели да отстрани Фидел Кастро. А двете заедно в чест на победата си щяха да пийнат нещо специално… е, можеше и отдавна втръсналия им ананасов сок. Че какво значение имаше? Когато си разчистваш сметките с основния си враг, дори и сокът се превръщаше в най-силната водка. А в същото време трябваше спешно да решат сакралния въпрос как да постъпят с Калашников и Алевтина. По-рано през деня пита Раел за това, но тя й даваше един и същи отговор — свидетелите трябва да се ликвидират, особено онези, които предизвикателно са отказали да играят по правилата им. Може би беше точно така и щом те работеха за Гавраил, значи също им бяха врагове. А защо да не направят едно посещение на добра воля при Алевтина, преди Гласа да се с върнал? Разбира се, те я бяха преместили на охраняван остров, но в охраната работеше Лаели и тя имаше пропуск… И може би за резерва бе останало едно заветно флаконче…

Блондинката докосна бутона на телефона с розовото си пръстче, но рязко го отдръпна, тъй като в коридора се чуха стъпки. Тя натисна мишката и с обиграно движение излезе от айсикюто, понеже не биваше да говори много онлайн на работното си място и това се отнасяше най-вече за участничките в заговора. Всъщност не затвори пощенската си кутия, тъй като никой не се интересуваше от деловата й кореспонденция и всички знаеха, че й пращат колети. Момичето изобрази дежурна усмивка на кукленското си личице и прилежно събра длани пред себе си. Кой ли от служителите би могъл да дойде по това време? Вярно, в това нямаше нищо странно, тъй като след изчезването на шестимата ангели много от останалите работеха до късно. Може би някой от служителите бе забравил нещо в кабинета, беше се сетил по-късно, беше спрял колесницата си и се бе върнал обратно. Ей сега щеше да го отпрати оттук.

Стъпките се приближаваха и блондинката надникна зад лаптопа. Странно, но в коридора нямаше никого. Тя тръсна глава. Да не би да й се бе сторило?

Блондинката разбра твърде късно, че всъщност стъпките се чуваха зад гърба й. Светлината внезапно угасна, една желязна ръка я сграбчи болезнено за врата, а друга притисна със сгъвката на лакътя си гърлото й така, че тя не можа да нанесе коронния си номер с глава, на който толкова добре я бяха обучили в базата на ангелите на възмездието. Калипсо се окопити от моментния си шок, изви се назад и се опита да ритне невидимия непознат с обутия си в обувка на тънък ток крак, но ударът потъна в празното пространство. В отговор нападателят повали момичето по лице на бюрото и с умела хватка изви ръката му на гърба. Момчето си знаеше работата и по време на тренировките по ръкопашен бой явно му бе преподавал по-добър учител. „Трябва да крещя. Трябва да крещя с всичка сила!“ Отвори уста, готова да издаде пронизителен звук, с който не биха могли да се сравнят и сирените на десет пожарни коли. Но не успя да се разпиши по една прозаична причина — върху главата й със страшна сила се стовари удар и крясъкът застина в гърлото й. Непознатият изчака още секунда, повдигна я за косите, а сетне заби с всичка сила лицето й в бюрото, като внимателно премести компютъра настрани. На блондинката й причерня пред очите, устата й се напълни с кръв и тя отново се опита да се освободи, гърчейки се отчаяно. Но не успя. Зад гърба й на два пъти щракнаха белезници — непознатият бе оковал ръцете и краката й. Вече никой не я държеше, тя се свлече на пода, хъркайки от безсилна злоба, от носа й като река течеше кръв, а един от зъбите й беше счупен. Тя изплю парченцата. И какво щеше да прави сега с нея нападателят? Щеше да я изнасили ли? Хъм, де този късмет, понеже в Рая никой не получаваше ерекция — може би им слагаха бром, може би Гласа беше пръснал някаква есенция във въздуха. Тъй че на мъжете (ако онези, които съществуваха около нея, можеха да се нарекат мъже) нищо никога не им ставаше.

Тя положи невероятни усилия, за да се изправи на колене и вдигна глава. Устните й бяха започнали да се подуват. Калипсо не можеше да види човека, тъй като приближавайки се до нея отзад, той предвидливо изключи светлината и тя видя само тъмен силует, в чиято дясна ръка блестеше тънка и дълга лента метал. „Това е класика — помисли си с уважение момичето. — Блондинка стои на колене, а над нея се извисява мъж с нож в ръка. Сега само трябва да изхленча: «О, моля ви, мистър, не правете това, аз съм твърде млада, за да умра!» Интересно, кой ли беше този филм? «Зная какво направи миналото лято» или «Градски легенди»? Или може би «Писък»? Да, Крейвън^[1] блесна с този филм. Жалко, че лицето на нападателя не се вижда. Сигурно носи маска за хокей или гумена маска във вид на череп на черен фон. Лелеееее, че страшно.“

— Имаш право на последна дума — прошепна едва чуто непознатият, замахвайки силно с лентата, която проблесна в непрогледния мрак.

Блондинката я напуши на смях. Неизвестният кретен бе решил да си поиграе на маниак. Интересно, как ли би могъл да й навреди? В Рая беше невъзможно не само да се чукаш, но и да убиеш някого, иначе те отдавна щяха да направят на кайма онези мръсници, още след като приключиха тренировките в базата. Нека да се позабавлява, говедото. Утре тя щеше да подаде жалба до ръководството и тогава щеше да види кой ще се търкаля тук с разбита мутра.

— Нищо ли няма да кажеш? Твоя работа… — Неканеният гост не бързаше да приключи и тя знаеше защо. Той не знаеше как да постъпи, тъй като тя не се изплаши, а това означаваше, че какъвто и да бе гениалният му план, той не беше постигнал ефект. Беше й обидно, че според правилата в нито една от сградите на Небесната канцелария нямаха право да слагат охранители. Иначе сега те щяха да спипат този доморасъл Чикатило само за миг.

Изненадващо момичето подсъзнателно усети е вледеняващ страх, че това изобщо не е шега. Той ей сега щеше да я удари. Какво правеше този тип, да не би да беше полудял? Разбира се, тук се срещаха ненормални праведници, които се наричаха блажени, но чак пък до такава степен… Добре де, щеше да я цапардосат по врата — голяма работа. И тогава тя щеше да му каже пренебрежително и иронично: „Окей, масажисте, а сега ме почеши с чуканчето си малко по-надолу, около гърба.“

Освен ако това не беше…

ОСВЕН АКО…

Закъснялата догадка я жегна в момента, когато непознатият стовари ръката си. Главата на блондинката с широко отворени очи отхвърча към бюрото, удари се в чекмеджето, отскочи и лекичко се завъртя като диня. Устата й се отвори с гримаса и изстреля думата, която така и не успя да изрече:

— Бип-бип-бип-бип-биииииииииииппп…

Звукът премина в свирене, а устните й престанаха да мърдат. Тялото на блондинката странно се изви, фосфоресцирайки, от гърдите до коленете й с проблясъци преминаха електрически искри, а откритите места по тялото й започнаха да избледняват. Кожата й стана почти прозрачна, а по нея, сякаш нарисувани от четката на художник, се появиха кръвоносни съдове, пронизващи плътта й със ситна мрежа от хиляди нишки. Без да обръща внимание на обезглавеното тяло, RL2 дръпна стола и седна делово пред компютъра. Първо затвори айсикюто и бързо прерови онези папки, в които можеха да са споменати подробности от разговорите й с него, а след това изтри файловете без възможност да бъдат възстановени. Сетне допълни някои неща, добавяйки нужната информация в пощенската кутия. RL2 се замисли за минута и остави пощенската кутия отворена. Трупът на пода изчезна напълно, а до крака на бюрото се сливаха с въздуха и умираха платинените кичури. Той постоя малко, изчаквайки блондинката да се превърне в сребриста прах, и се отдалечи в същата посока, от която дойде, без да остави никаква следа.

След около час в помещението блесна ярка светлина. Тракайки с мечовете си и трополейки със сандалите си, по коридорите тичаха десетки ангели на възмездието и оперативно заемаха ключови позиции. Най-отпред препускаше Вартоломей и издаваше кратки команди. След още десет минути в офиса се появиха Калашников, Малинин и Гавраил. И тримата бяха страшно развълнувани. Почти на бегом те се приближиха до бюрото на блондинката, на което стоеше отвореният лаптоп със светещ екран. Личеше си, че го бяха използвали съвсем наскоро. Вартоломей се втурна към тях, правейки остър завой, и едва не падна, тъй като настъпи развързаната каишка на сандала си.

— Претърсихме всичко. Няма я в сградата. Сигурно е — изстреля той на един дъх.

— Изпратете хора да огледат околността — подхвърли Гавраил.

Калашников потърка уморено чело.

— Закъсняхме — рече тихо. — Явно някой я е предупредил.

— Тук няма кой да я предупреди — отсече Вартоломей. — Лаели… — Той замълча, но бързо се овладя. — Лаели е поставена под тайно наблюдение на тренировъчната база. На представителите ни на Земята са изпратени архивни снимки и подробно описание на Локи и Раел. В Небесната канцелария не е останал нито един неин съучастник.

Калашников се изуми от баналността на това твърдение.

— Толкова ли сте убедени в това? — попита той подигравателно. — А не бива. Според мен в този случай положението е петдесет на петдесет. В полза на вашата версия е само фактът, че интуицията на това момиче наистина е много силна. Неслучайно тя беше информирана толкова добре за нашите действия. Ако аз трябваше да наема някого на такава работа, това щеше да е само някой сляп и глухоням. Вярно, не се знае как щеше да разпечатва служебни документи.

Вартоломей се отдръпна встрани, тъй като нямаше какво да каже, особено след стреса, в който изпадна, когато по телефона му заповядаха да организира тайното наблюдение на бившата партньорка на Лаели. Калашников помоли ангелите да не се тълпят покрай бюрото и да не унищожават уликите, извади от джоба си една лупа и се наведе над компютъра, за да разгледа гладката му повърхност. Сетне се свъси, премести лупата към бюрото, оглеждайки го съсредоточено, и се обърна към Гавраил:

— Дайте ми десет минути. Бих искал да проуча това място по-внимателно.

Архангелът мълчеше. Той сякаш не вярваше в това, което се случва, потръпваше нервно и непрекъснато въртеше глава, оглеждайки приемната на собствения си кабинет. Но погледът му постоянно се връщаше към бюрото, към онова бюро, на което сто години седеше личната му секретарка Калипсо.

На пода се търкаляше един счупен ръчен часовник във формата на лилия…