Zотов
Еликсир в Ада (65)

Шейсет и четвърта глава
Изчезналото вещество

9 часа и 37 минути

Генерал Лебедев въртеше волана на микробуса с такава ярост, че Малинин вече неведнъж се сгърчваше на седалката. Дори и той не можеше да си представи толкова бясно каране. Унтерофицерът знаеше, че ако катастрофират, нямаше да му се случи нищо, защото все пак не бяха на Земята. Е, щяха да пообгорят малко. Но просто не можеше да направи нищо с чувството си за самосъхранение.

На два пъти Малинин примижа, когато, подрънквайки със звънчетата си, право върху тях връхлиташе индийски автобус, но всеки път шофьорът избягваше сблъсъка буквално на сантиметри. „Печен пич — помисли си с уважение унтерофицерът. — Сигурно на Земята е бил голямо началство, след като кара така и не му пука от нищо.“

Малинин малко се притесняваше в присъствието на Лебедев. Нямаше съмнение, че всеки капрал от Ведомството беше по-висок по ранг от един земен генералисимус, пък и в Града сигурно имаше генералисимуси, които миеха подовете на градските тоалетни. Но просто не можеше да изневери на военните си навици и тъй като този човек беше истински генерал, ръката му сама се вдигаше към козирката. През цялото време, докато пътуваха, Лебедев мълчеше мрачно и Малинин усети, че трябва да разведри обстановката.

— Днес времето е много хубаво — каза той и моментално осъзна, че е изтърсил глупост, защото времето в Града винаги беше лошо или много лошо.

— Вярно — избоботи Лебедев и пресече пътя на поредния автобус. — И какво от това?

— Нищо — смути се Малинин. — Казах го просто така.

— Нямаш ли си друга работа? — попита го директно генералът.

— Ами… — измънка Малинин. — Разбирате ли, аз…

— Ясно — прогърмя Лебедев. — Тогава ще направиш следното: легни и прави лицеви опори!

— Какво? — облещи очи Малинин.

— Тъкмо да не ти е скучно — обясни му генералът. — Защо стоиш? Времето тече!

Най-неочаквано Малинин осъзна, че вече е на пода на микробуса и че бодро и енергично изпълнява нареждането. Ако човек е служил в армията, нямаше смисъл да се съпротивлява на заповедите, защото започваше да ги изпълнява машинално, сякаш имаше някакъв чип в себе си. „Раз! Два! Три! Четири!“ — повтаряше си унтерофицерът, повдигайки тялото си нагоре, подпрян на юмруци, и проклинайки себе си, че вбеси Лебедев с идиотската си реплика за времето.

Преди двайсет минути му се обадиха от електронния отдел на Ведомството и му казаха, че най-сетне са успели да установят кой е измъкнал паролата от архива на компютъра. Първо бяха звънили на Калашников, но негово благородие отново беше изключил мобифона си, защото разпитваше Андропов сам в кабинета си. Оказа се, че онзи, който се бе опитал да разбие сейфа, беше доста печено момче й бе използвал най-новата програма Hide IP Platinum, с чиято помощ можеше да зашифрова собствения си електронен адрес и да посочи съвсем други координати.

Хакерите от Ведомството първо бяха започнали да проверяват IP на някакъв далечен компютърен специалист в замръзналия девети кръг. Явно там това беше единственият компютър. И още дълго щяха да се щурат из Хелнет като слепи котета, ако в отдела не бе започнал работа един загинал питерски геймър. Младежът беше ровил в Word of Warcraft цели четирийсет и осем часа, забравяйки дори да яде и да пие. А след две денонощия паднал от стола със сърдечна криза, но преди това не забравил да кликне на save.

Новакът за две минути влезе в програмата, заразявайки я с вирус, и тя започна да се свързва с адресите, които знаеше. Оказа се, че те са два. Единият беше онзи — в деветия кръг, а другият… Другият принадлежеше на един човек, когото Малинин виждаше всеки ден по време на заседанията при шефа. Обзет от съмнения, унтерофицерът се опита да влезе при началството, но вратата на кабинета му беше заключена и нито Калашников, нито събеседникът му реагираха на чукането.

Той не рискува да вземе служебната кола, тъй като на негово благородие можеше да му се наложи да отиде спешно някъде, но се понесе към началника на митницата Успекаев, за да го помоли да се разпореди да го закарат до Ведомството. Успекаев моментално издаде заповед. Лебедев не беше във възторг от перспективата да изпълнява ролята на шофьор, но той също не беше свикнал да оспорва заповедите. Двамата преминаха със строева крачка покрай една шумна тълпа грешници от някакъв разбит еърбъс, чиито куфари претърсваха митничарите, излязоха през охранителния пункт и навън се качиха в микробуса.

Малинин вече бе направил петдесет лицеви опори, когато автомобилът рязко спря, а той не успя да се удържи и се търкулна на пода. Лебедев се обърна към него. Оказа се, че през цялото това време той беше карал с една ръка, а в другата бе държал секундомера си.

— Не е зле — избоботи генералът, — макар че можеше да е и по-добре.

Малинин не можа изрече нито дума, за да реагира на тази наглост. Че отвори уста, отвори я, но проблясващите със златото си генералски пагони на шофьора отново блокираха всички толкова необходими в този момент мръсни псувни.

— Страхотно карате — каза той и кой знае защо свали фуражката си като просяк пред търговец.

— Че как иначе — изсумтя гордо Лебедев, — аз, старче, мога да карам каквото поискаш. Ако щеш — танк, ако щеш — вертолет. Хайде, отивай — добави той покровителствено. — Ще закъснееш.

Малинин слезе от колата, ругаейки се наум, че позволява на някакъв си нещастен митничар да се държи с него по този начин. Мъжът беше всичко на всичко генерал, сиреч бе командвал най-много дивизия, а пък се перчеше, все едно че беше поне президент. Думите, които бяха заседнали в гърлото му, най-сетне се отприщиха, но Лебедев не ги чуваше. Той натисна газта, обля унтерофицера с кална вода от една локва и микробусът се изгуби сред потока коли.

Прехапал устни от злоба, Малинин изтръска черните капки от мундира си и влезе във фоайето на Ведомството. Пъхна електронната си карта в процепа на вратата, шмугна се бързо в асансьора и отиде на нужния етаж. Умникът, който бе разбил Архивната стая, все още не беше на работното си място, но всеки момент щеше да се появи, защото Сергей му се обади предварително и му определи среща за „една много важна работа“.

Когато отиде в гардероба на отдела за разследвания, той много бързо намери нужния шкаф. Служителите седяха в кабинети, но иначе обстановката тук беше спартанска. Местата не стигаха за всички, защото Ведомството непрекъснато се разширяваше и служителите му ставаха все повече и повече. За разлика от чекмеджетата в Архивния отдел, тук шкафчетата бяха паянтови и бяха заключени с най-обикновени катинари.

Малинин стисна здраво лома, който бе взел от колата, и удари с всичка сила катинара. Той се изкриви, а след втория удар изхвърча от халката. Малинин отвори вратата.

В дъното на алуминиевата му вътрешност имаше само един предмет — дипломатическо куфарче от кафява кожа. Унтерофицерът го взе и едва не го изпусна, тъй като се оказа дяволски тежко. Следващият му удар беше върху никелираната ключалка с код на дипломатическото куфарче. Разнесе се силен звън и от куфарчето върху ботушите на Малинин се посипа сияен дъжд от стотици златни монети.

Това великолепие задържа вниманието му само за секунда, защото унтерофицерът се съсредоточи върху пластмасовата кутийка със здраво затворен капак, която падна върху застлания с монети под. Естествено, тя също не устоя на запознанството си с лома и се разпадна на части с жален пукот. Малинин клекна, разрови отломките и едва не му прилоша…

Сред пластмасовите парчета ясно се виждаше цилиндърче с прозрачна течност. По дяволите, това беше ампула! И в нея очевидно имаше от веществото. Това беше същата ампула, която всички очакваха, че ще открият в багажната клетка.

Той докосна внимателно парченцата пластмаса, напипа сред тях плоския ключ със зъбчат край, а в главата му нещо щракна и всичко си дойде на мястото. Малинин погледна с известна нежност към входната врата. А след като се изправи, унтерофицерът още веднъж огледа внимателно мензурата и ключа. Не очакваше, че ще намери точно тези неща. Идеята да претърси спешно шкафчето на колегата си му хрумна веднага след като проведе разобличителния разговор по телефона. Но на никого и през ум не би му минало, че този човек щеше да реши да укрива ужасните улики на работното си място. Макар че идеята не можеше да се определи като съвсем глупава, тъй като в класическите криминални романи следователите винаги претърсваха жилищата и забравяха, че в офисите също можеше да има нещо интересно.

Разнесе се тропот на ботуши и в кабинета влязоха хора, които разговаряха весело. Сред тях беше не само лицето, което той очакваше, но и дежурната охрана, която Малинин предвидливо повика.

— Какво… какво означава това? — разкриви лице единият от охранителите, след като забеляза разбитото лично шкафче, златните монети и парчетата по пода. — Какво става тук… Какво…

Но щом видя ампулата в ръцете на Малинин, млъкна и тихичко подсвирна.

— Ами и аз исках да те попитам какво значи това, Краузе — приближи се плътно до русия мъж Малинин и се почеса по тила. — Много ми е интересно да разбера откъде се е взел в шкафчето ти вторият ключ, който ти явно съвсем случайно не откри при обиска в дома на Хензел, а също така и ампулата с веществото, която би трябвало да се намира в чекмеджето?

И без това бледото лице на Краузе придоби мъченическо изражение. Той инстинктивно направи крачка назад, но мъжете, които стояха зад него, го задържаха. А един от тях извади белезници.

— Ще ми се да те попитам и за още нещо — наслаждаваше се на момента Малинин. — Защо се опита да измъкнеш бележника на Менделеев от сейфа? За какво ти трябваше, та да рискуваш толкова много служебното си положение, ровейки из архива на компютъра? Да не си мислиш, че ти си най-печеният хакер? Само че винаги се намира някой любител, който да пробие и най-защитената програма. Единствено глупаците смятат, че Хелент е анонимен.

Краузе мълчеше. Малинин изсумтя, тъй като осъзна, че в момента едва ли щеше да измъкне нещо от бившия си колега.

— Заведете го в килията — щракна той с пръсти и прибра ампулата със синя ивица в джоба си.