Zотов
Еликсир в Ада (55)

Петдесет и четвърта глава
Онова, което не може да бъде

11 часа и 38 минути

Подутият от безсънната нощ Калашников отпиваше сладострастно гнусното на вкус, но все пак горещо царевично кафе в „повръщалника“, както колегите му некоректно наричаха бара на Ведомството. И, естествено, нямаше търпение да влезе при шефа, за да му разкаже подробностите от дългото си пътешествие до стаята на Тринайсетия. Но след като по обратния път отново мина през три телепортьора, просто не му останаха сили. Всичко го болеше — и тялото, и главата, и дори меките части на ушите. Имаше чувството, че ако направи рязко движение, всеки момент ще се разпадне на части.

Половин час преди това Алексей допълзя с последни сили до архива, за да отвори с оксижен в присъствието на охраната смачканото чекмедже 297 865 11 („Т“), натъпкано догоре с веществени доказателства. Предчувствието не го излъга. Бележникът на Менделеев беше сред хартиените боклуци, но радостта му беше преждевременна, тъй като Калашников не разбра абсолютно нищо от химическите формули, които изпълваха страниците му.

Проклинайки мързела, който винаги бе проявявал в часовете по химия, Алексей направи ксерокопие на всяка от страниците на бележника, след което се отправи към отдела за съдебни експертизи. Химиците продължаваха да се мъчат с разлагането на молекулите, от които се състоеше еликсира, затова се отнесоха с ентусиазъм към появата на бележника. Помолиха го да дойде след четирийсет минути. Калашников изказа опасенията си, че ще му се наложи да се забави доста дълго при шефа, но химиците го увериха, че ще го изчакат.

Алексей хвърли на масата златна монета — цените в „повръщалника“ бяха по-високи, отколкото в днешен Ню Йорк — и стана, поклащайки се ритмично насам-натам, също като пиян човек, който танцува рокендрол. Стигна до асансьора, съпроводен от напрегнатите погледи на колегите си, които тревожно си шепнеха: „Льоха го е закъсал с това разследване, само го вижте как се е натряскал вчера.“ Калашников се възползва от това, че е сам в остъкления асансьор, и седна на пода.

Вратата се отвори, той изпълзя оттам и веднага се натъкна на стройни женски крака с червени обувки. Калашников вдигна глава. Точно над него стоеше Мария-Антоанета с особено изражение на лицето.

— Има и други начини за сваляне на стрес, освен спирта — изрече хладно кралицата.

Алексей се опита да се изправи, но не успя.

— Ъ-ъ-ъ… — започна той страшно притеснен. — Всъщност аз съм уморен…

Мария-Антоанета нищо не каза, но мълчанието й означаваше, че в душата на секретарката на шефа бушува ураган. Как е възможно да се появява при началника в такова състояние, при положение че дори не можеше да се държи на краката си? Докато тя събираше сили да му каже цялата истина в лицето, Калашников се вкопчи за рамката на вратата и успя да се изправи.

— Не е хубаво да се пие на гладно! — заяви гневно величеството и тръгна към асансьора, тракайки възмутено с токчетата си. — Не забравяйте да се отбиете при шефа. За съжаление имам строго разпореждане да ви пускам без ред. Макар че ако бях на негово място, щях да ви…

Алексей не успя да разбере какво би направила с него Мария-Антоанета, защото последните й думи потънаха в шума от затварящите се врати на асансьора. Подпирайки се на стената, той тръгна към кабинета на шефа, като от време на време спираше да си почине.

Завари боса разстроен. Шефът моментално му съобщи ужасната новина — докато Калашников беше ходил да разпитва Тринайсетия, убиецът отново бе нанесъл удар. Беше го направил както винаги неочаквано, но този път на оживено място в присъствието на хиляди хора.

— Убит е Франкенщайн, който е седял на една маса с Ленин — каза шефът и горестно си наля чаша уиски. — Това станало по време за закуска в лудницата, където са затворени и двамата. От Франкенщайн е останала само пепел, Ленин е в реанимация в шоково състояние и както винаги никой не е видял убиеца. Общо взето, нищо ново.

Калашников си спомни колко се изненада, когато видя в един репортаж по Градската телевизия, че чудовището Франкенщайн не е някакъв страшен готически герой, измислен от писателката Мери Шели, а реален персонаж, който съществува наистина. В Ада той излежаваше наказанието си за убийство, но основната му функция беше друга — слагаха чудовището за съсед на друг наказан. През последните осемдесет и две години Франкенщайн живееше заедно с Ленин, а потресът на Владимир Илич беше толкова голям, че той дори престана да произнася неправилно буквата „р“.

Шефът продължи да разказва, почесвайки унило брадата си. Хакерите в Ада също не го бяха зарадвали. Оказало се, че не е чак толкова лесно да разберат кой е проникнал в компютъра, с цел да открие секретния код, както той си мислеше. Електронната машина беше включена към мрежата на службата за сигурност, която посещаваха много хора, и затова, за да разкрият взломаджията, беше необходимо значително повече време. Най-малко два дни.

— Както и да е — тупна с опашка шефът, след като се оплака от проблемите си. — Хайде, разказвай каква става при теб. Макар че не очаквам кой знае какво. Изглеждаш доста странно, все едно че са ти инжектирали желе. Седиш и се тресеш.

Треперейки, Алексей разказа за нововъведението, с което в момента изпращаха посетителите при Тринайсетия, а шефът поклати огорчено глава и му наля уиски.

— При нас винаги става така — отбеляза натъжено. — Първо изобретят нещо, а сетне го изпробват на тукашните обитатели като на зайци. Мислят си, че щом си мъртъв, значи ти е все едно. Къркачи.

Калашников отпи от тръпчивата течност, въздъхна и започна да разказва за срещата си с Юда. И колкото повече размотаваше кълбото на събитията, толкова помрачен ставаше шефът. Той подпря с ръка брадичката си и престана да се усмихва.

— Не ми разказа нищо приятно — процеди, когато Калашников млъкна и посегна отново към чашата. — Но въпреки че направо се разкъсвам от догадки и предположения, няма да предложа на Гласа да отдели двайсетина минути на Тринайсетия. И не защото всяко поредно общуване с Гласа е истинско мъчение за мен. А защото той не би направил това при никакви обстоятелства.

Калашников и без това много добре знаеше, че е така, и изобщо не възрази.

— Колкото до Книгата — продължи шефът, — лично аз не съм я чел и ми е много интересно откъде изобщо се е взела в Града. Макар да ми е ясно, че почти всичко, което е на Земята, може да се появи и в Ада. Колкото и да забранявам вредните книги тук, пак ги преснимат и ги четат под одеялото. А най-обидното е, че колкото по-строго е наказанието за четенето на дадена книга, толкова по-голям е тиражът й. Знаеш ли, винаги съм подозирал, че Книгата съществува просто защото всеки апостол е написал свое евангелие. Но за евангелието от Юда винаги е имало повече клюки, отколкото реална информация, затова не придавах кой знае какво значение на този факт. И въпреки това имаме нишка, за която да се хванем. Тази информация ти я даде Сталин, нали? В такъв случай трябва да го намерим. Първо, той ще ни даде точни данни за това какво съдържа Книгата. Второ, ще измъкнем от Йосиф къде е успял да прочете за заговора и това ще бъде ключът към изясняване на обстоятелството как тази гнусна Книга се е озовала в Ада. А, без малко да забравя… Какво става с бележника на Менделеев?

Алкохолът му помогна. Постоянната болка в ставите започна лека-полека да стихва, макар че главата му продължаваше да тежи, сякаш беше от олово. Калашников се протегна сладко и кокалите му изпукаха.

— Засега нищо — отвърна той с нескрито съжаление в гласа. — Успяхме да го намерим. Наистина го бяха прибрали заедно с другите хартиени боклуци, но не можах да разбера нищо от написаното. Там има само химически формули. Дадох го на нашите химици да ги разгадаят.

— Правилно — одобри действията му шефът. — Надявам се, че няма да се туткат дълго с него. С издирването на Сталин искам отново да се заемете ти и Малинин. Разбирам, че и без това си затрупан с работа, но след опита да разбият чекмеджето в архива изгубих всякакво желание да въвличам излишни хора в този проблем. Взломът очевидно е извършен от служител на Ведомството, нали така? И затова не искам убиецът да се добере до Сталин преди нас, защото той ще го накара да замълчи завинаги. Затова трябва да намериш този човек, колкото се може по-бързо.

Стените в кабинета на шефа започнаха да пулсират, а сетне промениха цвета си и станаха синкавочерни. Според хитрия замисъл на дизайнера те отразяваха настроението на собственика на стаята.

— Разбрах — стана от стола Калашников. — Веднага ли да се заема?

— Естествено.

Разговорът бе прекъснат от силния звън на телефона, който изсвири мелодията от стария хит на австралийските групи AC/DC и „Heel’s Bells“. Шефът удари ядосано по бутона на спикера.

— Зает съм. Спешно ли е?

— Боя се, че е спешно, монсеньор — изкънтя в целия кабинет възторженото гласче на Мария-Антоанета. — Иначе не бих се осмелила… Да ви свържа ли?

Шефът грабна слушалката от апарата, изпусна дрезгаво дъха си в нея и изрева нещо нечленоразделно. „Сигурно нашето момче пак е очистило някого“ — помисли си спокойно Алексей, наблюдавайки бръчките, които се врязаха в челото на боса. Докато изслушваше краткия монолог по телефона, веждата му на два пъти подскочи от нервен тик. „Вече свиква с лошите новини — осъзна щабскапитанът. — Преди щеше да метне една мълния към камината.“ Стените на кабинета моментално станаха пурпурни, сякаш се наляха с кръв.

— Благодаря. Да-да. Калашников е при мен. Правилно сте решили да ми се обадите. Стойте там, хората ми ей сега ще дойдат при вас. Не пипайте нищо.

Шефът отдръпна слушалката от ухото си и погледна Алексей.

— Току-що в перачницата, в която през последните две хиляди години работи египетската принцеса Клеопатра, началникът на смяната е открил частици от пепел и остатъци от изгорели зъби. Не са открили Клеопатра нито вкъщи, нито на работното й място. Опитали са се да се свържат с теб като с ръководител на следствието, но телефонът ти е бил изключен. Явно нашето момче със светената вода в джоба се е развихрило и за един час вече имаме втори труп. Ще повикам Ван Ли и Краузе, за да отидат в перачницата.

— Вчера успяха ли да открият нещо в багажната клетка? — сети се най-неочаквано Калашников.

— Нищо — завъртя глава шефът. — Направо сме в задънена улица. Успели да открият багажната клетка, в която Хензел е държал веществото, предназначено за килъра, но тя била празна. Действали като слон в стъкларски магазин — посред бял ден. Явно след повторния обиск у Хензел убиецът е бил предупреден от къртицата и е прибрал съдържанието на багажната клетка. Всеки път ни се струва, че в следващия миг ще го сграбчим за опашката, но сетне не ни остава нищо друго, освен да събираме пепелта от жертвите му. Краузе остави засада на гарата за всеки случай, макар да не мисля, че някой ще се хване в мрежата й.

След като Алексей си тръгна, шефът си поговори с Краузе, а сетне се подпря на лакът и дълго се взира в пулсиращите стени. Ама че тарикати са тия земни жители! Гласът твърди, че е сътворил хорицата по свой образ и подобие. Да, бе, как ли пък не! Ако на Земята някой свещеник преспи с момиче или някой политик отмъкне торба с мангизи, или някой мошеник открадне часовник, всички задължително казват: „Дяволът се е вселил в тях.“ Сякаш той си нямаше друга работа, освен с часове да подстрекава някой пияница да отмъкне чантата на някое момиче. Добре де, дори и да допуснеше, че уж той провокира хората да вършат разни дивотии на Земята, тогава какво ги караше да се държат по същия начин и в Града?

Навсякъде цареше едно и също — чукане, кражби и измами. А сега и убийства. М-да, щеше да е по-добре, ако Гласът не беше населявал Земята с хора. Честно казано, с динозаврите му беше по-лесно.

Шефът на екипа химици догони Калашников чак на входа на сградата. Търси го навсякъде, но Алексей мислеше за Франкенщайн и Клеопатра и просто забрави да се отбие в отдела. Малинин, който благополучно бе успял да се наспи на задната седалка в колата, видя как дядото с бяла престилка, който очевидно беше някакъв нервен доктор, размахваше победоносно бележник пред Калашников. Негово благородие спря и се заслуша съсредоточено какво му говори дядото. На два пъти Калашников попита за нещо Доктора и той оживено закима. Негово благородие посочи един от листовете в бележника и старецът отново кимна утвърдително.

Малинин умираше от любопитство, но колкото и да проточваше врат през прозореца на колата, не можа да чуе нито дума. След десетина минути общуване с езика на жестовете двете страни стигнаха до съгласие. Калашников допря разтреперания си пръст до устните си, а в отговор дядото направи решителен бандитски жест, прокарвайки ръка през гърлото си — сиреч, гроб съм. Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха. Докторът се върна във Ведомството, а негово благородие тръгна към колата. Кой знае защо се олюляваше като пиян.

Без да забележи, че вратата предвидливо е отворена, Алексей машинално седна в колата. Застина на предната седалка като сфинкс и мълча двайсет минути, гледайки тъпо през изпръсканото с кал предно стъкло. Накрая Калашников се извърна към унтерофицера, свикнал с вцепененията на началството си, хвана Малинин за лявото рамо и каза тихо с безизразен глас:

— Не може да бъде. Това просто не може да бъде.

— Какво не може да бъде, вашброде? — не издържа Малинин.

Калашников не му отговори.