Zотов
Еликсир в Ада (25)

Двайсет и четвърта глава
Мазето

3 часа и 07 минути

Мъжът с черните дрехи стоеше до пластмасовата маса. Върху гладката й повърхност се мъдреше дървена копаня, пълна с прозрачна течност. Той се наведе, огледа копанята и лекичко я побутна, за да провери дали е стабилна. Веднъж тази съдинка падна от високо и се наложи да започне всичко отначало. Просто изработената от трудолюбивите ръце на китайските селяни масичка само месец след покупката вече се килваше на една страна като ранен боец. Зад гърба му се разнесоха скърцане и шум от тихи стъпки. Така се движеше пухкав котарак, когато отива да се притисне до пантофите на господаря си, за да си изпроси още едно парченце сочен черен дроб. Но той не се обърна по посока на шума.

— Надявам се, че при вас всичко е наред? Как върви планът ни? — попита тихичко момчето. Гласът му трепереше от любопитството, което трескаво разяждаше мислите му.

— Не се притеснявай. Всичко, което трябва да знаеш, е, че ние вършим добро дело — подхвърли той през рамо и разклати масата. Да-а-а, май че трябваше да я подпре с нещо.

Момчето се поколеба, пристъпвайки плахо от крак на крак.

— Не се съмнявам. Иначе нямаше да ви предложа това.

— Точно по тази причина много ценя твоята идея — каза мъжът в черно, докато подлагаше пресован картон под крака на масата. — В момента за теб най-важното е да продължиш да пазиш в дълбока тайна нашите действия. В мига, в който от устата ти се отрони дори и една дума за секретната мисия, която изпълняваме, с нас е свършено. ТЕ няма да ни простят това.

Момчето нервно примигна. Светлите му и дълги като на момиче мигли потрепнаха и той машинално отметна кичур коса от челото си. Беше истински красавец. Явно по него щяха да вехнат и съхнат всички момичета в околността, но той избра пътя си. Парадокс.

— Няма защо да се съмнявате в мен. Ням съм като риба.

„До един момент — помисли си мъжът в черно. — Зная ви аз вас младежите…“

— Много добре. А донесе ли ми онова, за което днес те помолих?

— Да, разбира се. Както винаги. — Момчето бръкна в джоба си.

— Добре. Остави го тук и можеш да се прибереш горе. — Мъжът в черно отново побутна масата, но този път тя не се разклати. Прекрасно, сега всичко беше наред.

Момчето кимна раболепно, но не помръдна от мястото си.

— Има ли друго?

— Да. — То трудно подбираше думите. — Моля да ме извините, но… Може ли и аз да погледна ТАМ… само веднъж? Един-единствен път, само за секунда?

Той очакваше този въпрос. Мъжът в черно заряза масата, приближи се до момчето, прегърна го нежно през раменете и се усмихна добродушно и почти бащински.

— Не. Извини ме, но много добре знаеш, че на този етап не може. Още не му е дошло времето, трябва да почакаш малко. Съвсем малко. Ще видиш всичко, обещавам ти. Нали ти дадох честната си дума.

Момчето разочаровано поклати глава. Надеждата винаги умираше последна.

— Ще бъда във вашия кабинет. Ако имате нужда, потърсете ме там.

— Непременно.

Мъжът в черно затвори тежката врата на мазето след момчето и се върна при многострадалната маса. Хлапакът започваше да проявява нетърпение. В това нямаше нищо страшно, защото щеше да му се наложи да замълчи не след една седмица, както беше планирано, а след около четири дни. Да речем, че това щеше да стане, след като се справят с обект номер три. Тогава то щеше да разбере, че няма никакви отклонения от плана и като нищо щеше да се отпусне.

Мъжът се надвеси над масата и погледна гладката блестяща течност. Върху прозрачната й повърхност се поклащаше и лекичко потрепваше едно умно лице, обрамчено с модерна късо подстригана прошарена брада, с уморени сини очи и с чело, набраздено от дълбоки бръчки. Всъщност това нямаше никакво значение, тъй като на него и през ум не му беше минавало да става фотомодел. Просто съжаляваше, че не откри онази Книга, когато беше на седемнайсет години. В такъв случай щеше да успее да направи много повече неща. Макар че кой знае дали беше така? Като гледаше момчето, осъзнаваше, че за съжаление, когато си на седемнайсет, нямаш чак толкова много ум в главата си, колкото би ти се искало… Мъдростта беше като изкушена развратница, която предпочита да гали само онези, които са се сдобили с достатъчно житейски опит.

Човекът докосна с ръка металния предмет, оставен върху масата, и усети, че той приятно разхлажда кожата му. По принцип еликсирът беше достатъчно, но би трябвало да приготви повече от целебното средство, та в бъдеще Изпълнителят да не изпитва недостиг. Трябваше да го направи просто за всеки случай. Охо… Забрави да каже нещо на момчето, тъй като то го разсея с желанието си да разгледа онази стая. Сигурно вече беше отишло горе. Трябваше да му се обади по телефона и да му съобщи, че се налага спешно да наеме нов куриер.

Мъжът в черно пристъпи към табуретката, върху която бе оставил големия мобифон. Ако се съдеше по вида му, апаратът беше на пет години, ако не и на повече. Той не чу, а по-скоро усети, че вратата отново се отвори. Но този път се обърна.

Щом зърна сивкавата сянка на прага, собственикът на мазето направи жест да го възпре.

— Не мърдай от мястото си. Нали ти казах, че днес не бива да идваш тук.

Посетителят се поклони сдържано и виновно.

— Извинете. Просто се изплаших — каза и огледа машинално мазето.

— От какво се изплаши? — подсмихна се брадатият мъж.

— От момчето. То мина по стълбите буквално на метър от мен и аз едва успях да се скрия в сянката и да затворя очи. Беше на косъм да ме забележи.

Мъжът в черно завъртя отрицателно глава.

— Ако те беше забелязало, можеш да си сигурен, че щях да науча това в същата секунда.

Той помисли малко, но не успя да потисне хлапашкото си желание да го клъвне.

— Нали знаеш, че е много трудно да запазиш в тайна срещата с теб.

Гостът потръпна, сякаш внезапно му стана студено.

— Моля да ме извините. Но разберете, че тук всичко ме плаши. Страшно съм нервен.

— Не се притеснявай. Гарантирам ти, че няма да те види. После ще ти сложа един дюшек тук и ще си легнеш в най-отдалечения ъгъл. Но в този момент за теб наистина е опасно да стоиш в мазето. Знаеш какво ще се случи дори ако само една капчица капне върху теб.

Посетителят потръпна.

— Да. Зная.

— Сега можеш да постоиш малко тук, та да не би момчето наистина да се сблъска с теб, докато отиваш към килера. Но те моля да не мърдаш от мястото си.

Посетителят раболепно се поклони.

— Не се тревожете, ще се отдръпна. Много отдавна си мечтаех да видя това. Имам прекрасно зрение и ще виждам всичко като на длан дори отдалеч.

Мъжът в черно се обърна към копанята, давайки да се разбере, че разговорът е приключил. В крайна сметка можеше да се обади на момчето за куриера и малко по-късно.

Все така безшумно, както влезе, гостът се премести невероятно плавно, сякаш се носеше във въздуха, към малкото пространство от другата страна на вратата. Светлината на прашната лампа, която озаряваше слабо ъглите на мазето, падна върху лицето му. Той изпръхтя недоволно, тъй като винаги се чувстваше по-добре в сянката. Пъхна дългите си пръсти в джоба си и извади оттам кутия с доматен сок.

Мъжът в черно, застанал с гръб към него, глухо изрече:

— Разбрахме се, Хензел. Без мое разрешение повече няма да направиш нито крачка.

— Да, господине — съгласи се покорно вампирът. — Както заповядате.