Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (29)

Двадесет и осма глава
Водачът на Кърди

Тласкан от току-що взетото решение, Кърди се отправи към избата, за да последва таласъмите през дупката. Нещо обаче докосна нежно ръката му, обърна се, ала не видя нищо. Той се взря напред и протегна ръце в сивата светлина на зората, тогава неизвестно как пръстите му напипаха стегната нишка. Пак се огледа — наоколо нямаше нищо. Хрумна му, че това трябва да е нишката на принцесата. Без да пророни думичка — знаеше, че както той не повярва на принцесата, така никой няма да повярва и на него — проследи нишката с пръст. Отърва се набързо от Лути, напусна къщата и пое по планината. Беше малко объркан: ако нишката наистина е знак от бабата, защо насочва принцесата към планината, където тя със сигурност ще налети на таласъми, които се връщат разгневени от поражението си. Но изпълнен с надеждата, че пръв ще стигне до нея, той забърза. При разклонението на пътеката обаче откри, че нишката не води към мината, а право нагоре в планината. Нима нишката го отвежда у дома, в къщурката на майка му? Възможно ли е принцесата да е там? Втурна се нагоре като козичка и преди слънцето да изплува изцяло над хоризонта, нишката го доведе пред вратата на майка му. Тук нишката изчезна. Той я търси, търси, ала не откри нищо. Вратата не беше заключена. Влезе. Майка му седеше до огъня, а в ръцете й спеше принцесата.

— Шшшт, Кърди! — предупреди майка му. — Да не я събудиш. Така се радвам, че дойде! Вече си мислех, че таласъмите са те хванали отново!

С преляло от радост сърце Кърди се настани на ниско столче до камината срещу майка си и се загледа в принцесата. Тя спеше така спокойно, сякаш се намираше в собственото си легло. Изведнъж отвори очи и се вторачи в него.

— О, Кърди! Ти дойде! — прошепна тя. — Знаех си, че ще стане така!

Кърди се изправи пред нея със сведена глава.

— Айрини — започна той, — дълбоко съжалявам, че не ти повярвах.

— О, няма значение, Кърди! — отвърна принцесата. — Как можеше да ми повярваш! Но сега вече не е така, нали?

— Сега вече няма как да не ти вярвам. Само че и преди трябваше да ти вярвам.

— А защо ми вярваш сега?

— Защото точно когато тръгвах към планината да те търся, напипах твоята нишка и тя ме доведе тук.

— Значи идваш от къщата, където живея?

— Да.

— Не знаех, че си бил там.

— О, бях там два, дори три дни.

— А аз да не разбера нищо! Но тогава вероятно ще ми обясниш защо баба ме доведе тук? Главата ми е малко размътена. Нещо ме събуди — не помня какво, но се изплаших и потърсих нишката. Открих я! Още повече се изплаших, когато ме поведе към планината. Помислих си, че отново ще ме насочи към недрата, а аз я харесвам повече отвън. Предположих, че отново си изпаднал в беда и трябва да те измъкна. Но нишката ме доведе тук. О, Кърди, майка ти е толкова добра — също като баба.

При тези думи госпожа Питърсън прегърна принцесата, а момиченцето я дари със сладка усмивка и се надигна да я целуне.

— Значи не си срещнала таласъмите? — попита Кърди.

— Не, нали ти казвам — не съм ходила навътре в планината, Кърди.

— Те нахълтаха в къщата ти. Влязоха навсякъде, дори в спалнята ти. И ако знаеш каква страхотна врява вдигаха!

— Какво са правили там? Колко оскърбително!

— Искаха да те отвлекат, да те отведат в планината, за да станеш съпруга на техния принц Заекуст.

— Отвратително! — възкликна принцесата и потрепери.

— Но няма от какво да се страхуваш. Твоята баба се грижи за теб.

— О, значи вярваш в нейното съществуване? Толкова се радвам! Тя ми каза, че един ден наистина ще повярваш.

Изведнъж Кърди се сети за съня си, млъкна и се замисли.

— Но как попадна в къщата ми, без да разбера? — настояваше принцесата.

Наложи се Кърди да й разкаже всичко от самото начало: как е наблюдавал таласъмите заради нея, как стражата го ранила и пленила, как дочул шумове, но не могъл да стане, как се появила красивата стара жена и всичко, което последвало.

— Горкичкият Кърди! Да лежи ранен и болен, а аз въобще да не знам! — възкликна принцесата и помилва загрубялата му ръка. — Щях да дойда да се погрижа за теб, ако знаех.

— Не виждам да куцаш — обади се майка му.

— Така ли, мамо? О… Да… А би трябвало. Честна дума, въобще не съм се сетил, откакто станах и се запътих към таласъмите.

— Дай да видя раната — помоли майка му.

Той свали чорапа и, като се изключи белегът, кракът му бе съвсем здрав!

Кърди и майка му се спогледаха, а очите им бяха пълни с недоумение.

— Така си и мислех, Кърди! — обади се Айрини. — Сигурна бях, че не сънувам. Знаех, че баба е идвала при теб. Не усещаш ли дъх на рози? Баба е излекувала крака ти и те е пратила да ми помогнеш.

— Не, принцесо Айрини — възрази Кърди. — Не съм достоен да ти помогна: не ти повярвах. Твоята баба се е погрижила за теб без моя помощ.

— Тя те е изпратила да се погрижиш за моите хора обаче. Така ми се ще татко крал да дойде. Искам да му разкажа, колко си добър.

— Но ние забравихме хората в къщата, сигурно са ужасно изплашени — намеси се майката на Кърди. — Кърди, веднага отведи принцесата у дома… Или отиди да им съобщиш къде е.

— Добре, майко. Но съм страшно гладен. Нека първо да закуся. Ако ме бяха послушали, таласъмите нямаше да ни изненадат така.

— Истина е, Кърди. Но не е твоя работа да ги виниш. Не помниш ли?

— Да, мамо. А сега наистина трябва да хапна нещо.

— Ей сега, момчето ми. Веднага ще ти приготвя — отвърна майка му, стана и остави принцесата на стола.

Но Кърди не изчака закуската и скочи така внезапно, че стресна и двете.

— Мамо! Мамо! — извика той. — Забравих! Ти ще отведеш принцесата вкъщи. Трябва веднага да отида да събудя татко.

Без да им обясни защо, той се втурна към стаята на баща си. Каза му нещо, с което го разбуди напълно, и изхвърча от къщурката.