Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (26)

Двадесет и пета глава
Кърди изпада в беда

Известно време всичко на горната земя беше наред. Кралят продължаваше да обхожда далечните краища на владенията си. Стражите охраняваха къщата. Останаха доста озадачени, когато при подножието на скалата в парка намериха противното тяло на таласъмското животно, което Кърди бе убил; решиха, че е било ранено в мината и е изпълзяло да умре на повърхността; от време на време забелязваха по някое живо таласъмско животно, но иначе друга причина за тревога нямаше. Кърди продължи наблюденията си в планината, а таласъмите продължиха да копаят. Копаеха доста надълбоко и според момчето нямаше непосредствена опасност.

Както винаги, за Айрини лятото бе изпълнено с наслада. Макар често да мислеше за баба си и да я сънуваше, не я видя. Козлетата и цветята й доставяха радост. Сприятеляваше се с миньорските деца, които срещаше по планината, доколкото Лути позволяваше, разбира се. Но Лути имаше глупави представи за достойнството на принцесата. Изобщо не разбираше, че най-истинските принцеси искрено обичат братята и сестрите си и най-голямото им достойнство е да се държат скромно. Същевременно бавачката се отнасяше по-различно към принцесата. Виждаше, че Айрини вече не е дете и е твърде умна за възрастта си. Но продължи да подшушва на прислугата ту че принцесата не е с всичкия си, ту че е прекалено добра, за да живее и какви ли не други такива глупости.

През цялото време Кърди съжаляваше, че се е държал така несправедливо с принцесата, но нямаше възможност да го признае. Вероятно по тази причина се посвети изцяло на задачата да й служи. Често споделяше мъката с майка си, а тя го утешаваше, че един ден със сигурност ще му се удаде желаната възможност.

Заради всички принцове и принцеси тук искам да отбележа, че е долно и осъдително да не признаеш, ако си сторил несправедливост или дори грешка. Сгреши ли една истинска принцеса, тя не може място да си намери докато не поправи злото и не заяви: „Направих го, но съжалявам. Ще ми се да не го бях сторила“. Затова има известно основание да се предполага, че Кърди не е само миньор, но и принц по душа. Световната история е пълна с примери за много такива хора.

По едно време той забеляза промяна в действията на таласъмите: вече не копаеха надълбоко, а взеха да се насочват към повърхността. Започна да ги следи по-внимателно. Най-неочаквано една нощ поеха нагоре. Бяха стигнали до много твърда скала. Прокопаха я и продължиха успоредно на повърхността. Така дълбаха една-две нощи. После отново се насочиха нагоре и то под доста остър ъгъл. Кърди прецени, че е време да ги наблюдава от друго място и следващата нощ не слезе в мината. Остави кирката и кълбото с прежда вкъщи. Взе си само комат хляб и парче пудинг и се спусна по планината към кралската къща. Прескочи оградата и остана цялата нощ в парка. Пълзеше на лакти и колене и долепяше ухо до земята ту тук, ту там. Долавяше обаче само стъпките на стражите, които обикаляха наоколо. А понеже нощта бе облачна и безлунна, нямаше вероятност да го забележат. Следващите няколко нощи продължи да обикаля парка и да се вслушва, ала без успех.

След няколко дни, рано една вечер, дали си мислеше, че е в безопасност, дали защото имаше новолуние, но наблюденията му бяха прекъснати. Кърди изпълзя иззад скалата, където избликваше поточето — бе я преслушал отвсякъде, дано долови къде копаят таласъмите миньори — и точно се появи на огряната от лунна светлина морава, нещо изжужа покрай ухото му и се вряза в крака. Той приклекна бързо с надеждата да не го забележат. Дочу шум от тичащи хора и скочи, за да побегне. Прониза го обаче остра болка и падна — стрелата се бе забила в крака и от раната на часа рукна кръв. Дотичаха двама-трима стражи и го заловиха. Беше безполезно да се съпротивлява и той мълчаливо се остави в ръцете им.

— Та това е обикновено момче! — възкликна един от охраната. — А ние мислехме, че е някой от онези дяволи.

— Какво търсиш тук? — раздруса го един страж.

— О, явно няма да ме галят с перце! — отбеляза Кърди през смях.

— Нахалството няма да ти помогне. Каква работа имаш тук, по кралските земи? Кажи истината, иначе ще те вземем за крадец.

— Наистина, какво дири тук? — додаде друг.

— Ами може да е търсил изгубено си козле — предположи трети.

— Каквато и да е причината, той няма работа тук.

— Тогава ме пуснете да си ходя — предложи Кърди.

— Не си го и помисляй. Няма да те пуснем, докато не обясниш кой си.

— Не съм сигурен дали мога да ви се доверя — отвърна Кърди.

— Ние сме от кралската стража — поясни капитанът вежливо, впечатлен от вида и смелостта на Кърди.

— Добре, ще ви разкажа всичко. Но ще ми обещаете да ме изслушате и да не предприемете нищо необмислено.

— Това се казва хладнокръвие! — възкликна един от стражите със смях. — Ще ни съобщи какви пакости се е готвел да стори, ако обещаем да му се подчиняваме!

— Никакви пакости не съм се готвел да върша — увери го Кърди.

Но преди да успее да обясни какаото и да било, му прималя и той тупна в безсъзнание на тревата. Едва тогава стражите забелязаха, че са го ранили със стрелите си, които бяха пуснали уж по таласъмското животно.

Отнесоха го в къщата и го положиха в антрето. Мълвата за заловения крадец плъзна и прислужниците се струпаха да зърнат злодея. Сред тях бе и бавачката. Щом го съзря, възкликна възмутено:

— Та това е малкият миньор, оня непрокопсаник, който се държа така непочтително с мен и принцесата в планината. Дори искаше да целуне принцесата. Аз се погрижих да не допусна подобно нещо. Негодник! И какво, навъртал се наоколо, така ли? Какво нахалство!

В това време принцесата спеше дълбоко и бавачката можеше да представи случката както намери за добре.

При тези думи, въпреки съмнението си, капитанът реши да задържи Кърди, докато се изясни случаят. Свестиха го надве-натри, погрижиха се за раната му — между другото доста лоша — и го тръшнаха изтощен от загубата на кръв, върху дюшека в една необитаема стая. Заключиха вратата и го оставиха. Кърди прекара неспокойна нощ, а на утрото го завариха да бълнува. Вечерта дойде на себе си, но бе прекалено изтощен, кракът го болеше ужасно. Докато се чудеше къде е, видя един от стражите в стаята. Разпита го и скоро си припомни случилото се предишната нощ. Ясно. Не беше възможно да продължи наблюденията. Разказа на войника всичко, което знаеше за таласъмите, и настоятелно го помоли да предаде на другарите си да наблюдават парка с десетократно изострено внимание. Но дали защото не говореше съвсем свързано, дали защото всичко звучеше невероятно, мъжът реши, че Кърди продължава да бълнува и го придума да млъкне. Кърди, разбира се, се раздразни ужасно. Сега на свой гръб изпита какво означава да не ти вярват. Междувременно треската го обзе отново и когато, заради настойчивите му молби, капитанът все пак пристигна, вече нямаше съмнение, че не знае какво говори. Естествено му обещаха каквото искаше, без никакво намерение да го изпълнят. Накрая той заспа. Когато сънят му стана по-спокоен, го оставиха, заключиха вратата и се оттеглиха с намерението да го навестят чак на сутринта.