Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (21)

Двадесета глава
Следата на Айрини

Същия ден рано сутринта принцесата се събуди ужасно изплашена. В стаята й се носеше противен шум — някакви същества ръмжаха, съскаха и сновяха, сякаш се биеха. Щом се поокопити, се сети за думите на баба си — просто й бяха изхвърчали от ума: ако се изплаши, да пъхне пръстена под възглавницата. Бързо го мушна там и й се стори, че усеща как някакъв палец и показалец нежно го издърпват изпод дланта й. „Вероятно е баба“ — самата мисъл я изпълни със смелост, дори поспря да нахлузи изящните си пантофки, преди тичешком да излезе от стаята. Но преди това зърна дълга пелерина с небесен цвят, метната върху облегалката на стола до леглото. Не я бе виждала досега, но очевидно беше приготвена за нея. Метна я на раменете си и почувства на десния палец нишката от баба си. Начаса я проследи — очакваше да я отведе към старото стълбище. Ала на вратата откри, че нишката води надолу и се влачи по пода. Наложи се почти да пълзи, за да не я изгуби. За най-голяма своя изненада установи, че не се насочва към стълбището, а точно в обратната посока. Нишката я поведе през тесни коридори към кухнята, но когато я достигна, изви към врата, а оттам — в малък заден двор. Прислужничките вече бяха станали и вратата зееше отворена. Нишката се влачеше по земята през двора и я отведе до портичка в стената. Принцесата я отвори и пред нея се възправи планината. Сега нишката се виеше по-високо — малко под гърдите й — така че я следваше с лекота. Водеше я направо в планината.

Уплахата й бе предизвикана от нещо по-малко страшно, отколкото Айрини си представяше. Голямата черна котка на готвача, подгонена от териера на икономката, се бе ударила във вратата на спалнята й, а тя не бе затворена плътно и двете животинки бяха нахлули в стаята й и захванали грандиозна битка. Как бавачката не се събуди от шума остава пълна тайна, но подозирам пръста на старата дама в тази работа.

Утрото бе ясно и топло. Вятърът духаше приятно по склона. Тук-там се мяркаха неразцъфнали иглики, но момиченцето не се спираше да им поговори. Небето бе изпъстрено с малки облаци. Слънцето още не се беше показало, ала пухкавите им краища тук-там вече улавяха светлината му и висяха във въздуха като оранжеви или златисти топки. Капките роса — същински диамантени обици — висяха по стръкчетата трева на пътя й.

„Колко е ефирно всичко“, помисли си принцесата, оглеждайки дългата вълнообразна линия, блеснала пред нея по върха на хълма. Скоро Айрини откри, че всъщност на утринната светлина проблясваше нейната нишка. Нямаше представа накъде я води. Никога през живота си не бе излизала навън преди изгрев-слънце. А всичко бе свежо, хладно, изпълнено с живот и очакване. Беше истински щастлива и не изпитваше никакъв страх.

Доста време вървя нагоре. Нишката я насочи наляво и оттам към пътеката, където двете с Лути бяха срещнали Кърди. Не се сети веднага, защото сега, на утринната светлина, поглеждайки към пейзажа наоколо, никоя пътека не би й се видяла по-примамлива, по-безгрижна, по-весела. Пред нея пътят се откриваше почти до хоризонта; толкова често бе наблюдавала как по него приближават татко крал и войниците му, а гласът на ловджийския рог пронизваше въздуха. Пътят й бе като другар. Спускаше се надолу, надолу, после — нагоре, после — пак надолу или нагоре и ставаше все по-неравен. Пътеката се виеше неотклонно напред, сребристата нишка следваше пътеката, малкото розово пръстче на Айрини се движеше по нишката. Скоро принцесата стигна до едно поточе — то ромолеше и клокочеше надолу по хълма, а край него вървяха и пътеката, и нишката. Пътеката ставаше все по-неравна и по-стръмна, планината — по-дива. Айрини си помисли колко много се е отдалечила от къщи. Обърна се и видя, че равните полета са изчезнали и отвсякъде е заобиколена от голата скалиста планина. Но нишката продължаваше и принцесата я следваше. Колкото повече приближаваше изгревът, толкова по-ярко и по-ярко ставаше всичко; накрая първите лъчи на слънцето осветиха горния край на скалата пред нея — сякаш златно същество кацна от небето. Тогава видя, че поточето избликва от дупка в скалата, а пътеката не заобикаля камъка. Побиха я тръпки! Нишката всъщност я водеше направо в дупката. Поточето избликваше оттам с радостен брътвеж, а тя трябваше да влезе вътре.

Айрини не се поколеба. Влезе в дупката. Тунелът се оказа достатъчно висок — вървеше, без да се навежда. Известно време зад гърба й проблясваше кафеникава светлина, но зад първия завой тя изчезна и след няколко крачки принцесата се озова в пълна тъмнина. Започна да се плаши. Не изпускаше нишката и докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в планината, не преставаше да мисли за баба си: какво й бе казвала, колко мила беше, колко красива; колко привлекателна стая имаше — с огън от рози; припомни си и голямата лампа, която изпращаше светлината си през каменните стени. И все повече и повече се уверяваше, че нишката едва ли би я довела дотук, че всъщност баба й я напътстваше. Но ужасно се измори от непрекъснатото спускане по стръмната пътека; на места се налагаше да слиза по груби стъпала и дори по опрени на стените стълби. Нишката я водеше от една тясна галерия през друга, отрупана с буци, камъни, пясък и глина, докато накрая стигна до малък отвор. Пропълзя и понеже от другата страна не намери нищо по-различно, през ума й мина: „Дали ще се върна някога?“. Постоянно си задаваше този въпрос и се чудеше сама на себе си, как така не е десет пъти по-изплашена. Нещо повече — често имаше чувството, че върви в приказка, която сънува. На пресекулки дочуваше шум от вода като тихо бучене вътре в скалите. След време различи звука от удари — все по-близко и по-близко; но скоро и този шум се притъпи и почти заглъхна. Айрини зави най-малкото сто пъти, следвайки нишката.

Най-накрая тя съзря приглушено червено сияние и се озова пред нещо като прозорец от слюда. Заобиколи го и попадна в пещера, където грееше червената жарава на огън. Тук нишката започна да се издига нагоре. Издигна се на височината на главата й, дори още по-нагоре. Какво ще прави, ако не я задържи? Ако я дръпне надолу, може да я скъса! Виждаше я как продължава нагоре, като грееше от червените отблясъци на жаравата.

И ето, стигна до камара камъни, струпани пред капак в стената на пещерата. Изкатери се по тях и нишката пак беше пред очите й, ала в следващия момент тя се изгуби в купчината камъни, като я остави с лице към твърдата скала. За един ужасен миг реши, че баба й я е изоставила. Нишката, която паячетата бяха изпрели далеч през моретата, която баба й, седнала на лунната светлина, отново бе изпрела за нея, която бе калила в огъня от рози и бе завързала за опаловия пръстен, изчезна — вмъкна се там, където не можеше да я последва — доведе я пред тази ужасна пещера и я изостави! Тя наистина беше захвърлена!

„Кога ли ще се събудя?“, помисли си Айрини изтерзано, а същевременно съзнаваше, че не е сън. Хвърли се върху камарата камъни и се разплака.

Добре, че не подозираше какви същества, едното с каменни обувки на краката, спяха в съседната пещера, нито пък знаеше кой е от другата страна на капака.

Най-сетне се реши да проследи нишката обратно. Така щеше да излезе от планината и да се озове у дома. Стана припряно и я намери. Но щом се опита да я проследи назад, тя изчезна. Водеше ръката й напред към камарата камъни, а назад нямаше никаква диря. А и не успяваше да я различи, както преди, на светлината от огъня. Принцесата избухна в горък плач и отново се просна върху камъните.