Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (13)

Дванадесета глава
Къса глава за Кърди

Кърди прекара много нощи в мината. Заедно с баща си той сподели тайната с госпожа Питърсън — и двамата знаеха колко здраво си държи тя езика зад зъбите; много повече, отколкото можеше да се каже за останалите миньорски съпруги. Но Кърди премълча какво ще направи с част от припечеленото през нощите в мината, а именно — ще й купи нова червена фуста.

Госпожа Питърсън беше невероятно добра майка! Всички майки са добри, ала госпожа Питърсън беше още по-добра! Тя бе превърнала в истински малък рай бедната паянтова къщурка, кацнала върху склона на планината — тук се прибираха съпругът и синът й, след като се бяха трудили в дълбините на земята. Съмнявам се дали принцесата е била по-щастлива в обятията на голямата си прапрабаба, отколкото Питър и Кърди в обятията на госпожа Питърсън. Вярно, тя имаше големи, напукани и корави ръце, но то беше, защото се трудеше, и затова всъщност бяха красиви. Кърди се потеше здравата, за да й купи фуста, но тя пък работеше всеки ден, за да му създаде уют. А уютът щеше да липсва на Кърди много повече, отколкото новата фуста на госпожа Питърсън през зимата. О, и не мислете, че тя или Кърди някога правеха сметка кой колко се труди за другия: това щеше да развали всичко.

През нощите, когато оставаше сам в мината, Кърди първо поработваше по час-два в шахтата, която според Глъмп водеше право към изоставеното таласъмско жилище и чак тогава поемаше на разузнаване. За да намери по-лесно обратния път, си носеше кълбо прежда — добре знаеше историята на Малечко Палечко, защото майка му често я разказваше. Не искам да кажа, че Малечко Палечко е носел кълбо прежда — не съм чак толкова невеж по класическите приказки — но преждата вършеше същата работа както камъчетата. Завързваше края на кълбото за кирката — това си беше направо котва — а после с кълбото в ръка тръгваше по тъмните тунели на таласъмите. Първата и втората вечер не попадна на нищо, заслужаващо внимание; наблюдава за кратко домашния живот на таласъмите в пещерите, които те наричаха свои домове. Така и не откри нищо относно техните кроежи, според които наводнението оставаше на второ място. Най-после — струва ми се на третата или четвъртата вечер — бе привлечен от шума на инструменти и попадна на група таласъмски миньори. Няма съмнение — бяха най-добрите. Работеха здраво. Какво ли дълбаеха? Не подготвяха наводнението — нали временно го бяха отложили заради нещо друго. Тогава — какво? Дебнеше и наблюдаваше. През цялото време имаше голяма опасност да го разкрият, но така и не успяха. Често се налагаше бързо да се изтегля назад — оказа се трудна работа — хем да бягаш, хем да намотаваш преждата. Не се страхуваше от таласъмите, но те не биваше да разберат, че ги наблюдават. Разберяха ли, щяха да му попречат да открие кроежите им. Понякога бягаше толкова бързо, че на зазоряване връщаше у дома не кълбо прежда, а топка омотани конци. Заспиваше веднага — спеше малко, но дълбоко, а когато се събудеше, майка му вече бе навила хубаво стегнато кълбо, готово да го използва, щом му потрябва!

— Не разбирам как го правиш, мамо — чудеше се той.

— Следвам нишката — отвръщаше тя. — Както правиш ти в мината.

Никога не казваше нещо повече; но колкото по-пестеливи бяха думите й, толкова по-сръчни бяха ръцете й. А Кърди се досещаше, че колкото по-малко говори майка му, толкова повече има за казване.

Засега обаче той не бе открил какво възнамеряват таласъмите миньори.