Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (9)

Осма глава
Таласъмите

Известно време на Кърди работата му спореше: изхвърляше зад себе си рудата, която изкопаваше, за да е готова за изнасяне на сутринта. Често чуваше как тропат таласъмите, ала все далече в недрата на възвишението и затова не им обръщаше особено внимание. Към полунощ огладня. Остави кирката и извади от влажната дупка в скалата парче хляб, което беше оставил там още сутринта. Седна на купчина руда и го изяде. Облегна се назад да си почине малко, преди отново да се залови за работа; подпря глава на скалата. Не мина и минута и някакъв глас вътре в скалата го накара да наостри уши. След малко го чу отново. Глас на таласъм — нямаше никакво съмнение — този път дори успя да различи думите.

— Не е ли по-добре да се махаме? — попита първият глас.

— Няма закъде да бързаме — отговори по-груб и плътен глас. — Окаяната къртица няма да пробие тази нощ, колкото и усилено да се труди. Много е далеч от най-изтъненото място.

— Все пак продължаваш да мислиш, че рудната жила води право в къщата ни, нали? — прозвуча пак първият глас.

— Да, но трябва доста да напредне. Ако беше ударил малко по-насам — отвърна таласъмът като почука по камъка и на Кърди му се стори, че е точно при главата му, — щеше да проникне. Но сега е доста встрани. Следва ли жилата, чак след седмица ще се озове тук. Нали я виждаш ей там — далече е. Но за всеки случай е по-добре да се омитаме. Хелфер, ти ще вземеш големия сандък. Това е твоя работа, нали знаеш?

— Да, татко — дочу се трето гласче, — само трябва да ми помогнеш да го кача на гърба си. Ужасно е тежък, както знаеш.

— Е, не е торба дим, признавам. Но ти си як като планината, Хелфер.

— Така е татко. Бива ме. Можех да нося десет пъти повече, ако не бяха краката ми.

— Там ти е слабото място, момчето ми. Признавам.

— Не е ли и твоето, татко?

— Е, ако трябва да съм честен — това е слабото място на всички таласъми. Защо са толкова меки, честна дума не разбирам.

— Особено след като главите ни са така твърди, татко.

— Да, момчето ми. Гордостта на таласъмите са главите им. Какви шлемове само трябва да си слагат онези горе, когато отиват да се бият! Ха, ха, ха…

— А защо не носим обувки като тях, татко? На мен например ще ми е по-удобно; особено когато нося такъв сандък на главата си.

— Ами, разбираш ли, не е модно. Кралят никога не носи обувки.

— Кралицата обаче носи.

— Да, но само за да се отличава от другите. Първата кралица — искам да кажа първата съпруга на краля — носеше обувки, разбира се, защото идваше от горните земи; и когато тя почина, новата кралица не пожела — както сама каза — да падне по-долу и също реши да носи обувки. Всичко е суета. Тя забрани на останалите жени да носят обувки, което беше много жестоко.

— О, аз в никакъв случай не бих ги носила. Не, дори за… Никога не бих обула такова нещо! — подхвана първият глас. Очевидно говореше майката на Хелфер. — Умът ми не го побира защо и двете ги носеха.

— Нали казах. Първата беше от горните земи — обади се бащата. — Това е единствената глупост на Негово величество: да вземе да се ожени за чуждоземка като онази — и то от естествените ни врагове!

— Предполагам, че се е влюбил.

— Пфу! Пфу! Сега е не по-малко щастлив с една от нашите.

— Но първата почина наистина доста набързо. Не са я съсипали с подигравки и насмешки, нали?

— О, не! Кралят обожаваше местата, където стъпваше кракът й.

— Тогава от какво умря? Въздухът ли не й понесе?

— Умря при раждането на младия принц.

— Колко глупаво от нейна страна. На нас никога не се случват такива неща. Сигурно е станало, защото е носила обувки.

— Не знам дали това е причината.

— Защо там горе носят обувки?

— Ето, това вече е разумен въпрос и ще ти отговоря. Но за да го сторя, първо трябва да споделя една тайна. Веднъж видях краката на кралицата.

— Видял си я без обувки?

— Да — боса.

— Не може да бъде! Как стана?

— Не е твоя работа как стана. Тя не разбра, че съм я видял. Знаеш ли? Имаше пръсти!

— Пръсти? Това пък какво е?

— Правилно питаш! И аз нямаше да знам, ако не бях зърнал краката на кралицата. Представи си само! Краищата на краката й са разцепени на пет или шест малки парчета!

— Ужас! Как е могъл краля да се влюби в нея?

— Забравяш, че тя носеше обувки. Точно затова ги е носила. Точно затова и всички мъже и жени горе ги носят. Не могат да понасят вида на краката си без тях.

— А, сега разбирам. Ако някога пак поискаш да сложиш обувки, Хелфер, ще те перна през краката — непременно ще го сторя.

— Не, мамо, моля те недей.

— И ти недей да искаш обувки.

— Но с такава голяма кутия на главата…

Последва силен писък — според Кърди това беше отговорът на най-големия таласъмски син, когото майката удари по краката.

— Никога не съм знаел такива неща! — отбеляза четвърти глас.

— Още нямаш достатъчно познания за света — поясни бащата. — Та ти едва миналия месец навърши петдесет години. Хайде, погрижи се за леглата и постелите. Щом приключим с вечерята, ставаме и тръгваме. Ха, ха, ха…

— На какво се смееш, съпруже?

— Смея се, като си представя в каква беда ще се озоват миньорите.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Не. Има нещо. Ти винаги имаш нещо предвид.

— Значи е повече, от това, което ти правиш, жено.

— И така да е, но нищо не ми пречи да разбера, нали знаеш?

— Ха, ха… бива си те. Само каква майка имаш, Хелфер.

— Да, татко.

— Е, вероятно е редно да ти кажа. Има общо събрание в двореца тази нощ; и веднага след като се измъкнем от това място с изтънените му стени, отивам там, за да узная коя нощ са избрали. Как ми се ще да видя младия непрокопсаник от другата страна да се мъчи и агонизира в лапите на…

Той така сниши глас, че Кърди дочу само някакво мърморене. Басовият глас мърмори доста време, но нищо не се разбираше: сякаш вместо език таласъмът имаше наденица в устата си. Едва когато отново заговори съпругата му, разговорът стана по-ясен.

— А ние какво ще правим, докато ти си в двореца?

— Ще ви отведа в безопасна нова къща. Копая я вече от два месеца. Подж, погрижи се за масата и столовете. Поверявам ги на твоите грижи. Масата е със седем крака, а всеки стол — с три. Искам всичките да пристигнат читави в новия ни дом.

Последва объркан разговор как да бъдат пренесени мебелите и покъщнината; и Кърди не чу нищо важно.

Сега поне знаеше една от причините за постоянния шум от чуковете и кирките на таласъмите: приготвяха си нови къщи, където да избягат, когато възникне опасност миньорите да нахлуят в жилищата им. Но той научи две далеч по-важни неща. Първото — готвеше се някакво страховито бедствие и то бе на път да се стовари върху главите на миньорите; второто — единственото уязвимо място по тялото на таласъмите бяха краката им. Не беше подозирал, че са така крехки. Беше чувал да се разправя, че нямат пръсти; но никога не бе имал възможност лично да се убеди, защото те неизменно се появяваха на смрачаване. Та той всъщност дори не знаеше дали имат пръсти и на ръцете, а се говореше, че нямат. Един миньор, учил повече от останалите, все твърдеше, че такова било човечеството в най-ранния си стадий и само образованието и труда допринесли да се развият пръстите на ръцете и краката. Та по повод на това предположение веднъж бащата на Кърди с ирония отбеляза, че ръкавичките на бебетата били именно такъв остатък от стари времена; чорапките също водели в тази посока. Но сега важното беше друго: краката на таласъмите са меки; ето нещо полезно за всички миньори. Междувременно обаче трябваше да открие, ако успее, какво зловещо нещастие бяха измислили таласъмите и кога щеше да се стовари над миньорските глави.

Кърди познаваше всички проходи и естествени тунели между шахтите, където работеха миньорите, ала нямаше ни най-бегла представа къде се намира дворецът на таласъмския крал; иначе веднага щеше да се залови да разкрие пъкления замисъл. Прецени, съвсем правилно, че дворецът е разположен някъде далеч в планината и че между него и мината засега вероятно няма връзка. Но тя бе на път да се осъществи, защото вече ги делеше само една тънка стена. Ех, ако успее да я открие и да проследи таласъмите, преди да се оттеглят! Няколко удара очевидно ще са достатъчни — точно там, където е ухото му в момента; но ако удари с кирката, само ще накара семейството да тръгне по-бързо, ще ги подплаши и вероятно ще загуби неволно посочения път. Започна да опипва стената с ръце и скоро откри колко хлабаво са закрепени някои камъни — ще ги измъкне почти безшумно.

Той хвана един голям отломък с две ръце, внимателно го приплъзна и го положи на земята.

— Какъв беше този шум? — попита бащата таласъм.

Кърди духна светлинката в лампата, за да не проникне лъч от нея в отвора.

— Сигурно е онзи самотен миньор, дето остана след другите — предположи майката.

— Не. Той отдавна не вдига шум. От час не съм чул да копае. А и звукът бе по-различен.

— Вероятно камък, отнесен от поточето.

Кърди не помръдваше. Изчака, докато останаха само шумовете от приготовленията им за заминаване, съпроводени от някое и друго наставление. Вече не го сдържаше да разбере дали не е проникнал в жилището на таласъмите. Заопипва стената на тунела с ръка. Тя навлезе доста навътре и напипа нещо меко. То остана в ръката му само за миг и се измъкна: беше таласъмски крак без пръсти. Чу се ужасен писък.

— Какво има, Хелфер? — попита майката.

— Някакъв звяр изскочи от стената и облиза крака ми.

— Глупости! В нашите земи няма диви зверове — сряза го баща му.

— Но аз го усетих, татко.

— Казвам ти да млъкнеш. Не си никакъв патриот.

Кърди едва потисна напушилия го смях и се умълча като мишле, но пръстите му продължаваха да дълбаят крайчетата на дупката. Бавно я уголемяваше; не беше трудно, защото тук-там скалата се ронеше от взривяванията.

Семейството изглежда бе твърде голямо, ако се съди по броя на долитащите през дупката изказвания; когато всички говореха едновременно и някак гърлено, никак не бе лесно да се разграничат думите им. Най-накрая Кърди дочу какво казва бащата таласъм.

— Сега — нареждаше той, — взимате бохчите на гръб. Чакай, Хелфер, ще ти помогна да наместиш твоя сандък.

— Ех, да беше мой, татко.

— И това ще стане след време! Побързайте. Довечера трябва да отида на събирането в двореца. Когато свърши, може да се върнем тук да доприберем и последните неща, преди враговете ни да дойдат утре сутринта. Хайде, палете факлите и да вървим. Какво постижение е да си осигуряваш сам светлина, а не да разчиташ на нещо, което виси от небето — доста неудобно изобретение, което без съмнение цели да ни заслепи, дръзнем ли да се изложим на гибелното му въздействие! Доста заплашително и грубо, според мен, но явно полезно за клетите същества, на които не им стига ума сами да си правят светлината!

Кърди едва се въздържа да не се провикне и да попита откъде са взели огъня, с който палят факлите си. Но мигом се досети какво биха му отговорили — че са ударили два кремъка един о друг.