Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (8)

Седма глава
Мината

Кърди се прибра, подсвирквайки си. Реши да не казва нищо за принцесата. Защо да създава грижи на бавачката! Макар да му доставяше удоволствие да я дразни заради нейната глупост, не желаеше да й напакости. Не срещна повече таласъми и не след дълго вече спеше дълбоко в леглото си.

Посред нощ се събуди. Стори му се, че долавя странни шумове отвън. Надигна се, заслуша се, после стана, отвори много тихичко вратата и излезе. Надникна зад ъгъла и що да види — под прозореца му се бяха скупчили неколцина тантурести същества. Веднага ги разпозна. Едва започна своето „Раз, два, три!“ и те начаса се разделиха, разбягаха и изчезнаха от погледа му. Прибра се засмян, легна отново и мигом заспа.

На сутринта се замисли за нощната случка. Дотогава такова нещо не бе ставало. Вероятно са се ядосали, защото бе защитил принцесата. Докато се облече, в главата му не остана и помен от тях — враждебните таласъми никак не го интересуваха.

Веднага след закуска пое към мината с баща си.

Влязоха във възвишението през естествен отвор под огромен камък, откъдето избликваше поточе. Повървяха малко край поточето, после тунелът се отклони и стръмно се спусна към сърцето на хълма. След множество завои, обиколки, отклонения, стъпала и пропасти пътеката ги отведе дълбоко в недрата на планината, където в момента копаеха скъпоценната руда. Една много специална руда. Впрочем в планината имаше богати залежи от всичките ценни метали. Бащата чукна няколко пъти парче желязо в големия кремък, а момчето поръси прахан; той припламна от искрите и те запалиха лампите. Нагласиха ги на главите си. Не мина много време и двамата вече здравата въртяха кирки, лопати и чукове. Баща и син работеха близо един до друг, но не в една и съща шахта. Шахта се нарича мястото, където се копае рудата. Понякога рудната жила е малка — толкова малка, че дори сам миньор едва си пробива място в прохода — и често копае неудобно превит. Спре ли за момент, отвсякъде наоколо — било отблизо, било отдалеч — се чуват ударите от кирките на неговите другари, които дълбаят недрата на огромната планина във всички посоки — едни пробиват дупки в скалите, за да заложат барут, други гребат натрошената руда и я насипват в кошници, за да я отнесат до изхода, трети удрят с кирките. Случи ли се миньорът да е на по-далечно място, оттам се дочува потропване, не по-силно от почукванията на кълвача, защото звукът долита някъде от дълбочината на планинската гръд.

Горещината под земята утежняваше труда на миньорите, но те не го мразеха. Когато някой имаше нужда от повече пари, оставаше на работа по цяла нощ. Но понеже в мрачните дълбини не проникваха нито слънчеви лъчи, нито светлина, те не знаеха кога е нощ и кога е ден. На следващото утро нощните миньори твърдяха, че щом поспирали да си поемат дъх, дочували отвсякъде звуци, сякаш в планината имало повече миньори, отколкото през деня; а те със сигурност знаели, че другарите им вече не са на работа. Затова някои не оставаха втори път през нощта — на всеки беше известно, че така шумят таласъмите. Таласъмите работели само нощем, защото когато за миньорите е нощ, за тях било ден. Мнозина миньори се страхуваха от таласъмите: разправяха се страшни истории — нямаше миньор да не ги знае — за този или онзи, заловен изневиделица от таласъмите, докато се трудел нощем. По-храбрите обаче, сред които Питър Питърсън и Кърди, който приличаше на баща си, бяха оставали в мината не една и две нощи. Дори няколко пъти попадаха на заблуден таласъм, но винаги успяваха да ги прогонят. Вече ви казах — основна защита срещу тях били стиховете, защото подземните жители ненавиждали римуваната реч, просто не я понасяли. Подозирам, че те самите не умеели да я съчиняват, затова и не я одобрявали. Както и да е — най-страхливите нито можели да съставят стихове, нито да запомнят чуждите; а който не се страхувал, сам съчинявал стихове; защото макар да имало стари — за някои се твърдяло, че имали голям ефект — всички знаели колко по-омразни за таласъмите са новите стихове, стига да са добре натъкмени.

Навярно читателите ми се чудят какво точно правели таласъмите, щом като копаели по цяла нощ, а никога не изваждали рудата на повърхността и не я продавали. Ала когато им разкажа какво узна Кърди на следващата вечер, ще разберат.

Защото Кърди реши да остане — с позволението на баща си, разбира се — още същата вечер сам в мината. Имаше две причини: първо, да припечели нещо допълнително, за да купи топла червена фуста за майка си — тази есен тя започна да се оплаква от хладния сутрешен въздух по-рано от обичайното — и второ — таеше съвсем слаба надежда да открие защо предишната нощ таласъмите бяха пред прозореца му.

Баща му не възрази, защото имаше голяма вяра в храбростта и изобретателността на момчето.

— Няма да остана с теб — каза Питър. — Довечера искам да отида при енорийския свещеник, а и цял ден имам силно главоболие.

— Съжалявам, тате — отвърна Кърди.

— Е, не е чак толкова лошо. А ти ще се пазиш, нали?

— Да, тате. Ще бъда нащрек през цялото време, обещавам.

Кърди остана сам в мината. Около шест часа миньорите си тръгнаха, но преди това минаха да се сбогуват с момчето и да му заръчат да внимава — всички го обичаха.

— Не забравяй стиховете си — напомни му един.

— Няма, няма — увери го Кърди.

— И да ги забрави — намеси се друг, — ще измисли нови.

— Да, стига само да ги съчини бързо — подметна трети. — Защото, докато ги натъкмява наум, таласъмите може да го нападнат.

— Ще гледам да се справя — не се предаваше Кърди. — Не ме е страх.

— Всички го знаем — дружно казаха те и го оставиха.