Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (7)

Шеста глава
Малкият миньор

На следващия ден огромният облак все още висеше над планината и дъждът се лееше като вода от мокра гъба. Принцесата много обичаше да е навън и едва не се разплака, когато видя, че времето не се е оправило. Но мъглата вече не беше толкова мръсносива — тук-там се прокрадваше и светлина; с напредването на деня ставаше все по-светло и по-светло, докато накрая въздухът така заблестя, че почти не можеше да се гледа, а късно следобед слънцето проби победоносно облаците и Айрини запляска от удоволствие:

— Виж, виж, Лути! — викаше тя. — Слънцето си е измило лицето. Виж колко е ярко! Вземи ми шапката и да отидем на разходка. О, мила Лути, колко съм щастлива!

Едно от удоволствията на Лути бе да доставя радост на принцесата. Тя взе шапката и пелерината й и двете поеха нагоре в планината; пътят бе каменист и стръмен и водата се отцеди само няколко минути след края на дъжда. Беше достатъчно сухо, за да се върви. Облаците отплаваха надалеч разкъсани. Наподобяваха големи, рунтави овце с изсветлена от слънцето козина — бяла-бяла — щом ги погледнеш, и те заслепяват. След дъжда небето грееше дълбоко и чисто синьо. Капките по дърветата край пътя проблясваха като скъпоценни камъчета на слънце. Само пъргавите планински поточета бяха загубили блясъка си; от кристални бяха станали кафеникаво кални, но наваксваха загубения цвят със звук или шум — защото придошлото поточе съвсем не бълбука мелодично. Ала Айрини остана запленена от мътните води, потекли надолу. И Лути споделяше радостта й — самата тя също не бе излизала от къщи цели три дни. Но по едно време забеляза, че слънцето слиза към хоризонта и подкани да се прибират. Повтори го веднъж, повтори го дваж, повтори го триж и всеки път принцесата настояваше да повървят още малко — щели да се озоват за миг вкъщи, защото нямало нищо по-лесно и по-бързо от това да се спускаш по хълма. Така двете продължаваха нагоре и нагоре — тук, да погледнат папратите, облени от поточе като водна арка, там да вземат лъскаво мокро камъче от скалата и още по-нататък да погледат полета на птичка. Изведнъж сянката на високия планински връх изникна отпред. Бавачката замръзна на място, разтрепери се, грабна принцесата за ръка и хукна надолу по хълма.

— Защо бързаме толкова, Лути? — попита Айрини, докато припкаше до нея.

— Не бива да оставаме навън нито миг повече.

— И все пак ще останем още много мигове.

Беше самата истина. Бавачката почти се разплака. Бяха отишли прекалено далеч от къщата. Беше нарушила специалното нареждане да не остава с принцесата навън нито миг след залез-слънце; а сега бяха най-малко на два километра нагоре из планината! Узнае ли Негово Величество, таткото на Айрини, тежко и горко на Лути — няма съмнение: ще я уволнят. Сърцето й би се пръснало, ако трябва да се раздели с принцесата. Какво чудно тогава, че тичаше? А Айрини не се изплаши ни най-малко — просто не знаеше от какво да се страхува. Продължаваше да бъбри, ала не беше лесно.

— Лути! Лути! Защо тичаш толкова бързо? Зъбите ми тракат, когато говоря.

— Тогава не говорете — посъветва я Лути.

Но принцесата не млъкваше:

— Лути, виж това! Лути, виж онова!

Но Лути вече не обръщаше внимание на нищо и тичаше ли, тичаше.

— Виж, Лути, виж! Не забеляза ли какъв смешен човек наднича зад скалата?

Лути хукна по-бързо. Пътят им минаваше край скалата. Наближиха я и принцесата видя на скалата само една издатина, която бе взела за човек.

— Виж, Лути, виж! При дънера на онова дърво има странно същество. Погледни какви физиономии ни прави, Лути!

Лути едва сподави вика си и затича още по-бързо; само че крачетата на Айрини не можаха да я последват и тя се строполи на земята. Разплака се. Е, какво чудно: пътят беше каменист, бе тичала прекалено бързо. За малко бавачката да загуби ума и дума, ала мигом изправи принцесата на крака и отново пое на бегом.

— Кой ми се присмива? — полюбопитства принцесата, едва сдържайки риданията си, но без да престава да тича — нещо много трудно за ожулените й колене.

— Никой, дете — увери я бавачката почти сърдито.

И в този миг край тях някой гръмко се изкиска и повтори с дрезгав неясен глас:

— Лъжи, лъжи, лъжи!

— Олеле! — Въздишката на Лути прозвуча като стон и клетата жена буквално литна.

— Бавачке! Лути! Не мога да тичам повече. Поспри малко.

— Какво да правя? — възкликна бавачката. — Чакай. Дай, ще те нося.

Грабна я на ръце, но й се видя твърде тежка, за да тича с нея, и я остави на земята. Огледа се трескаво, нададе вик и простена:

— Някъде сме сбъркали пътя. Нямам представа къде сме. Загубили сме се, загубили!

От ужас тя се обърка напълно. Наистина се бяха загубили. Уж тичаха към някаква долинка, но там не се виждаше никаква къща.

Айрини не можеше да знае колко сериозна е причината за ужаса на бавачката, защото слугите бяха получили най-строга заповед за нищо на света да не споменават за таласъмите. Така че сега уплахата на бавачката направо я смая. Преди обаче да успее да се разтревожи като нея, чу свирукаме и любопитството й се разпали. Веднага след това насреща им откъм долината се зададе момче. Именно то свиреше; но преди да се срещнат, свирукането му се превърна в песен. А тя звучеше горе-долу така:

Звън! Бум! Фрас! Пук!

Туй е глас на чук!

Удари, забий, врътни!

Разфучи се, изпухти!

Цепиме така скали,

натисни таласъмните врати.

Виж как рудата блести!

Раз, два, три —

като злато тя искри!

Четири, пет, шест —

тук копаем ние с чест!

Седем, осем, девет и —

лампа запали и ти.

Десет, единадесет, дванадесет —

дръжката поотпусни.

Весели миньорчета сме ний, караме тук всеки таласъм да замълчи.

— Ще ми се ти да замълчиш — сряза го бавачката. В този момент и на това място самата дума „таласъм“ я разтреперваше. Със сигурност ще докара таласъмите, мислеше си тя, щом ги предизвиква така. Но момчето или не я чу, или не я разбра, защото продължи да пее:

Тринадесет, четиринадесет, петнадесет —

тъй лошотията махни.

Шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет —

клечка от кибрит вземи.

Деветнадесет, двадесет —

Таласъмите са много — кат’ вълни.

— Моля те замълчи! — сподавено прошепна бавачката, ала момчето, вече съвсем наблизо, продължи:

Скок! Хоп! Бръм!

Бърз е като гръм!

Тали! Тали! Таласъм!

Куцаш сякаш си с налъм.

Куц, куцук, куцук, сакън!

Хопа! Хопа! Таласъм!

— Така! — обяви момчето и спря пред тях. — Това им стига. Те не понасят песните — за тази да не говорим. Никога не пеят, защото грачат като гарги, а не обичат и другите да пеят.

Момчето носеше миньорски дрехи и смешна шапка. Беше много хубаво: очите му — тъмни като мината, където работеше, грееха като кристалите в подземните скали. Едва ли имаше повече от дванадесет години. Лицето му бе прекалено бледо, за да е красиво, а беше бледо, защото прекарваше на чист въздух и слънце малко време — дори зеленчуците, порасли на тъмно, са бели; ала изглеждаше щастливо и наистина весело — сигурно се радваше, че е разгромило таласъмите. Момчето се бе изпречило на пътя им, но в стойката му нямаше нищо нахално или невъзпитано.

— Видях ги — продължи то, — докато идвах нагоре; и съм доволен, че ги забелязах. Ясно — дебнеха някого, но не виждах кого. Докато сте с мен, няма да ви докоснат.

— Защо? Кой си ти? — попита бавачката, засегната, че един непознат разговаря с тях така безцеремонно.

— Синът на Питър.

— Кой е Питър?

— Питър миньорът.

— Не го познавам.

— Какво от това? Аз съм негов син.

— И защо, ако мога да попитам, таласъмите се страхуват от теб?

— Защото аз не се страхувам от тях. Свикнал съм им.

— И какво значение има това?

— Ако не се страхуваш от тях, те се страхуват от теб. А аз не се боя. Това е всичко. Поне тук горе е достатъчно. Долу е по-различно. Там невинаги се стряскат от песента. Дори ако някой я подхване, те стоят насреща му и се хилят; да не говорим какво става, ако той се изплаши, ако пропусне дума или изрече някоя погрешно! О, тогава все едно са го хванали!

Гласът на Айрини трепереше:

— Какво му правят?

— Да не си посмял да плашиш принцесата — намеси се бавачката.

— Принцесата! — повтори малкият миньор и свали смешната си шапка. — Извинете, но според мен не е редно да сте навън толкова късно. Всички знаят, че е незаконно.

— Така е — съгласи се бавачката и пак заплака. — И как само ще си изпатя.

— Какво значение има? — попита строго момчето. — Ти си виновна, а принцесата ще си изпати. Дано само не са те чули, че я наричаш принцеса. Иначе навсякъде ще я разпознаят; много са умни.

— Лути! Лути! — проплака принцесата. — Заведи ме вкъщи.

— Хайде, стига! Не говори така! — обърна се бавачката към момчето почти свирепо. — Какво да направя? Загубих пътя.

— Не биваше да оставате навън толкова до късно. Ако не се беше изплашила, нямаше да си загубите пътя — отбеляза момчето. — Елате с мен. Ще ви покажа пътя. Да ви взема ли на ръце, Ваше малко Височество?

— Истинско нахалство! — промърмори бавачката, но не посмя да повиши глас. Ако го ядоса, вероятно ще си отмъсти, като разкаже на някого от къщата, и тогава със сигурност случката ще стигне до ушите на краля.

— Не, благодаря. Ще вървя сама, ала не мога да тичам бързо като бавачката. Затова ти ме хвани за едната ръка, Лути — за другата и славно ще се справя.

Двамата й подадоха ръка, а бавачката нареди:

— Сега хайде да тичаме.

— Не, не — възпря я малкият миньор. — По-голяма грешка от тази няма. Ако не бяхте тичали, нямаше да се загубите. Затичате ли се сега, само след миг те ще са след вас.

— Не искам да тичам — обяви Айрини.

— Не мислиш за мен! — напомни й бавачката.

— Напротив, Лути. Нали той казва, че няма да ни докоснат, ако не бягаме.

— Да, но щом вкъщи узнаят до колко късно съм ви държала навън, ще ме уволнят. Сърцето ми ще се пръсне.

— Да те уволнят? Кой ще го стори, Лути?

— Татко ти, дете.

— Защо? Нали аз съм виновна? Ще му разкажа, а и ти знаеш, че е така, Лути.

— Няма да ви обърне внимание. Сигурна съм.

— Тогава ще се разплача, ще падна на колене, ще го умолявам да не ми отнема моята скъпа Лути.

При тези думи бавачката се успокои и не си отвори устата повече. Тръгнаха. Вървяха доста бързо, но внимаваха да не се затичат.

— Искам да говоря с теб — обърна се Айрини към малкия миньор. — Но ми е неудобно, защото не знам името ти.

— Казвам се Кърди, малка принцесо.

— Какво смешно име! Кърди! А второто?

— Кърди Питърсън. А вие как се казвате, моля?

— Айрини.

— А второто?

— Не си знам второто име. Как е то, Лути?

— Принцесите имат само едно име. Не им е нужно повече.

— О, тогава, Кърди, ще ме наричаш Айрини и толкова.

— В никакъв случай — възмути се бавачката. — Нищо подобно няма да прави.

— Как да ме нарича тогава, Лути?

— Ваше кралско Височество.

— Мое кралско височество? Какво е това? Не, не, Лути. Не желая да ме наричат с обидни имена. Не обичам. Ти самата ми каза веднъж, че само невъзпитаните деца наричат другите с прякори; сигурна съм, че Кърди не иска да е невъзпитан. Кърди, името ми е Айрини.

— Е, Айрини — започна Кърди, като хвърли поглед към бавачката — така й показа колко му е приятно да я дразни, — много мило от ваша страна да ми разрешите да ви наричам така. Името ви страшно ми харесва.

Очакваше бавачката да се намеси, но забеляза, че е прекалено изплашена, за да проговори. Тя се взираше напред, където пътеката се стесняваше между скалите и по нея можеше да мине само един човек.

— Много по-мило е от твоя страна, че се отклоняваш от пътя си, за да ни отведеш вкъщи — отбеляза Айрини.

— Още не съм се отклонил — обясни Кърди. — Отвъд тези скали пътеката завива към къщата на баща ми.

— Но ти няма да ни оставиш, преди да се приберем здрави и читави у дома? — сепна се бавачката.

— Разбира се, че няма — увери я Кърди.

— О, милият, добрият, внимателен Кърди! Ще ти дам целувка, щом стигнем у дома — обяви Айрини.

Бавачката силно я дръпна за ръката, но точно в този момент на пътя нещо се размърда, същинска буца пръст, свлечена от дъждовете. Един след друг се изпружиха четири дълги крайника: две ръце и два крака, но вече беше прекалено тъмно, за да се видят ясно. Бавачката се разтрепери цяла. Айрини се хвана още по-здраво за ръката на Кърди, а Кърди отново запя:

Раз и два —

бий и удряй ей така!

Три и четири —

фрас и бум!

Пет и шест —

това е жест!

Седем, осем —

дръж го здраво!

Девет, десет —

бий направо!

Хоп! Отляво!

Ей, смажи го!

Там на пътя!

Удари го!

Размажи го!

Изпържи го!

Изцеди го!

Ето още!

Свършвай с този негодяй!

Хайде, край!

Докато произнасяше последните думи, Кърди пусна ръката на принцесата и се завтече към нещото на пътеката, сякаш се готвеше да го стъпче. Ала то подскочи високо и запълзя право нагоре по една скала като огромен паяк. Кърди се обърна усмихнат и отново хвана ръката на Айрини. Тя го стисна доста силно, но не отрони и думичка докато не отминаха скалите. След малко стигнаха познатия й път и принцесата пак се разприказва:

— Знаеш ли, Кърди, песента ти не ми хареса много. Доста е грубичка.

— Сигурно — съгласи се Кърди. — Никога не съм се замислял. Но я пея, защото те никак не я обичат.

— Кои са те?

— Подземничетата, както ги наричаме.

— Недей! — обади се бавачката.

— Защо? — попита Кърди.

— Моля те, недей. Умолявам те!

— О, след като ме молиш така — няма, но не разбирам защо. Вижте! Ето ги и светлините на голямата ви къща. След пет минути ще си бъдете у дома.

Премеждието свърши дотук. Стигнаха живи и здрави. Никой не бе разбрал, че ги няма, и влязоха в Айринините покои, без да ги видят. Бавачката се вмъкна забързано вътре и не много любезно се сбогува с Кърди. Принцесата пристъпи назад и тъкмо се канеше да обвие врата на Кърди с ръце, когато Лути я хвана и я дръпна.

— Лути! Лути! Аз му обещах целувка — разплака се Айрини.

— Принцесите не раздават целувки. Никак не е редно — смъмри я Лути.

— Но аз обещах — припомни й принцесата.

— Какво от това? Той е просто един малък миньор.

— Той е добро и храбро момче. И беше много мил с нас. Лути! Лути. Обещах!

— Да не сте обещавали.

— Лути, обещах му целувка.

— Ваше кралско Величество — подхвана Лути почтително, — наложително е веднага да влезете!

— Бавачке, една принцеса никога не бива да нарушава дадената дума — обяви Айрини гордо и не помръдна.

Лути се видя в чудо; кое според краля е по-лошо: да държи принцесата навън след залез-слънце или да й позволи да целуне малкия миньор? Нямаше представа, че не би се разсърдил, защото, подобно на мнозина други крале, и той беше джентълмен. Колкото и да му бъдеше неприятно, че дъщеря му ще целуне един малък миньор, не би позволил тя да наруши дадената дума дори заради всички таласъми на света. Но, както казах, бавачката не беше достатъчно изискана дама, за да го схване. И тъй — тя се озова в затруднено положение: ако настояваше на своето, някой можеше да чуе плача на принцесата и да дотича да види какво става. Тогава всичко щеше да се разкрие. И ето, Кърди отново се притече на помощ.

— Няма значение, принцесо Айрини — обади се той. — Не е нужно да ме целунете точно тази вечер. Но, моля, не забравяйте обещанието си. Ще дойда пак. Бъдете сигурна.

— О, благодаря ти, Кърди! — зарадва се принцесата и спря да плаче.

— Лека нощ, Айрини. Лека нощ, Лути — сбогува се Кърди и след миг от него нямаше и следа.

— Да видим как ще успее — мърмореше Лути, докато отнасяше принцесата в детската стая.

— Ще видиш — обади се Айрини. — Бъди сигурна, че Кърди ще си удържи на думата. Непременно ще дойде.

— Да видим как ще успее! — повтори бавачката и млъкна. Не искаше да подхваща нов спор с принцесата, ако по-простичко й обяснеше какво има предвид. Вече бе от доволна по-доволна: успя да я прибере незабелязано и не й позволи да целуне малкия миньор. А отсега нататък, реши тя, ще я следи много по-зорко. Беше проявила небрежност и ето че опасностите се бяха удвоили. Преди се страхуваше само от таласъмите; сега трябваше да пази детето и от Кърди.