Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (5)

Четвърта глава
Как посрещна бавачката всичко това

— О, принцесо, къде бяхте? — бавачката я взе в обятията си. — Не е хубаво да се криете толкова дълго. Започнах да се страхувам…

Тук тя млъкна.

— От какво започна да се страхуваш, бавачке? — попита принцесата.

— Няма значение — отвърна тя. — Друг път ще ти обясня. А сега кажи къде беше?

— Много далеч и нагоре, за да видя моята висока стара прапрабаба — изчурулика принцесата.

— Какво значи тази шега? — учуди се бавачката.

— Значи, че отидох много, много нагоре, за да видя прапрабаба. О, бавачке, нямаш представа колко е красива майката на баба ми. Тя е толкова стара! И с такива прекрасни бели коси — бели като сребърната ми чашка. Да, сега, когато се замисля, съм сигурна, че косите й са сребърни.

— Какви небивалици разправяте, принцесо? — не вярваше бавачката.

— Не са небивалици — отвърна Айрини доста обидено. — Ще ти я опиша: тя е доста по-висока от теб и много по-красива.

— Така ли? — сопна се бавачката.

— И се храни с яйца от гълъби.

— Сигурно — отбеляза бавачката.

— И седи в празна стая. Там преде по цял ден.

— Не се и съмнявам — отвърна бавачката.

— И държи короната си в спалнята.

— Разбира се: съвсем подходящо място да държиш короната си. Убедена съм, че я слага на главата си, докато спи.

— Не ми каза такова нещо. И мисля, че не го прави. Няма да й е удобно. Ти как мислиш? Не вярвам татко да носи короната си вместо нощна шапчица. Какво ще кажеш?

— Никога не съм го питала, но нищо чудно.

— Тя била тук, откакто съм се появила на бял свят, от толкова много години.

— Всеки би ти го казал — отбеляза бавачката, като не вярваше на нито една Айринина думичка.

— Тогава защо не си ми казала?

— Нямаше нужда. Сама можете да си го измислите.

— Значи не ми вярваш! — разгневи се принцесата, както можеше да се очаква.

— Нима очаквате да ви повярвам, принцесо? — попита хладно бавачката. — Знам, принцесите обичат да си измислят истории, но за пръв път чувам, че другите трябва да им вярват — добави тя, като видя, че детето е искрено.

Принцесата се разплака.

— Е, хубаво е да знаете — започна бавачката раздразнена от плача, — че никак не подобава на една принцеса да разказва небивалици и да очаква, че ще й повярват само защото е принцеса.

— Но е така, уверявам те.

— Значи сте сънували, дете.

— Не, не беше сън. Качих се горе, загубих се и ако не бях открила красивата старица, никога нямаше да се намеря.

— Как ли пък не!

— Е, ела тогава с мен горе и да видим дали не говоря истината.

— Чака ме работа. Време е за обяд и не желая да слушам повече глупости.

Принцесата избърса очите си, а лицето й така пламтеше, че сълзите скоро изсъхнаха. Седна да се храни, но почти не хапна. Принцесите никак не обичат да не им вярват, защото истинската принцеса никога не лъже. Затова целият следобед тя не пророни думичка. Само отвръщаше на въпросите на бавачката — все пак истинската принцеса никога не се държи невъзпитано, дори когато е засегната.

Бавачката, разбира се, не се чувстваше никак добре — макар да не повярва на нито една думичка от историята на Айрини, тя обичаше момиченцето и се ядосваше на себе си, задето му се бе троснала така. Мислеше, че тъкмо това е причината за тъгата на принцесата; не й идваше на ум, че детето истински се бе обидило, защото не му вярват. Вече се мръкваше, а от всяко движение на Айрини, от всеки неин поглед ставаше от ясно по-ясно: принцесата бе толкова разстроена и угрижена, че не се радваше на играчките си, въпреки опитите да се забавлява. А от това безпокойството на бавачката растеше. Стана време за лягане. Тя съблече и сложи детето в леглото, но вместо да подаде устни за целувка, малката извърна глава и не помръдна. Сърцето на бавачката съвсем премаля и тя се разплака. Още преди да чуе първото ридание, принцесата я погледна и подаде лице за обичайната целувка, ала бавачката държеше кърпичка пред очите си и не я забеляза.

— Бавачке — поде принцесата, — защо не ми вярваш?

— Защото не мога да ти повярвам — отвърна бавачката и усети как отново се разгневява.

— Е, щом не можеш — примири се Айрини, — няма да ти се сърдя повече. Ще те целуна и заспивам.

— Малко ангелче! — трогна се бавачката, взе я на ръце и заобикаля стаята, като я целуваше и притискаше към гърдите си.

— Все пак нали ще разрешиш да те заведа при голямата ми прапрабаба? — попита принцесата, докато я слагаха отново в леглото.

— А вие вече няма да твърдите, че съм грозна, нали принцесо?

— Бавачке, никога не съм казвала, че си грозна. Защо говориш така?

— Е, и да не сте го изрекли, сте си го помислили.

— Никога. Никога…

— Казахте, че не съм така красива като…

— … красивата ми баба. Да, така казах; и ще го повторя, защото е истина.

— Тогава наистина смятам, че сте груба с мен! — не се стърпя бавачката и отново доближи кърпичката до очите си.

— Мила бавачке, не всеки може да е красив като другите. Ти си привлекателна, но ако беше красива като баба…

— Не ме интересува баба ви! — тросна се бавачката.

— Бавачке, така не се говори. Не заслужаваш да ти приказвам, докато не спреш да се държиш така.

Принцесата пак се обърна на другата страна, а бавачката отново се засрами.

— Искам да ви се извиня, принцесо — обяви тя, макар в гласа й да се долавяше обида. Но принцесата реши да не обръща внимание на тона, а само на смисъла на думите.

— Сигурна съм, че втори път няма да говориш така — отбеляза тя, като отново погледна бавачката. — Искам само да добавя, че ако беше два пъти по-привлекателна, някой крал непременно щеше да се ожени за теб и тогава какво щеше да стане с мен?

— Вие сте ангелче! — повтори бавачката и пак я прегърна.

— Е — настоя Айрини, — сега вече ще дойдеш да видиш баба ми, нали?

— Ще дойда с вас, където поискате, мое ангелче — съгласи се тя и само след две минути изтощената малка принцеса спеше дълбоко.