Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Princess and the Goblin, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2018 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2020 г.)

Издание:

Автор: Джордж Макдоналд

Заглавие: Принцесата и таласъмите

Преводач: Ивайла Божанова

Издание: второ

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Костадин Костадинов

Художник на илюстрациите: Ники Вукадинова

ISBN: 954-657-238-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6276

История

  1. —Добавяне

Трета глава
Принцесата и… ще разберем кой

Принцесата стигна върха на стълбището и се озова на малка квадратна площадка с три врати — двете една срещу друга, а третата срещу стълбището. Спря за миг; не знаеше какво да предприеме. Но както стоеше, дочу странен жужащ звук. Да не би да беше дъждът? Не. Звукът бе доста по-нежен и монотонен от шума на дъжда, който сега едва долавяше. От време на време ниският сладък жужащ звук секваше за малко и пак продължаваше. Наподобяваше най-вече жуженето на щастлива пчела, открила изобилно кладенче мед в топчесто цвете. Откъде ли идваше? Тя долепи ухо до една от вратите — дали не идва отвътре; после — до следващата. Когато сложи ухо на третата, вече нямаше съмнение откъде идва: от нещо вътре в тази стая. Какво ли беше то? Доста се страхуваше, но любопитството й надви страха: внимателно отвори вратата и надникна вътре. И какво мислите, че видя? Една старица, която предеше.

Сигурно ще се учудите защо принцесата реши, че старицата е старица, след като ви съобщя, че жената беше не само красива, но и с бяла и гладка кожа. И още нещо: вчесаните й назад коси откриваха челото и лицето й и свободно се спускаха по раменете и гърба. Не приляга на старица — нали така? Аха! Но косите бяха бели като сняг. И въпреки гладкото лице, очите гледаха така мъдро, че нямаше начин човек да не забележи колко е възрастна. Принцесата, без да може да обясни защо, наистина я сметна за старица — наближава петдесетте, помисли си тя. Но всъщност жената бе доста по-възрастна, както ще чуете след малко.

Докато принцесата се взираше смаяна през отворената врата, старицата вдигна глава и пророни със сладък, но стар и треперещ глас, който приятно се сливаше с непрестанното жужене на чекръка:

— Влез, мила моя, влез. Радвам се да те видя.

Че принцесата беше истинска принцеса, ще се убедите ей сега; тя не остана овесена на дръжката на вратата и не продължи да зяпа неподвижно, както правят някои, за които знам, че е трябвало да бъдат принцеси, но всъщност са само малки невъзпитани момичета. Тя направи точно това, което й казаха: пристъпи напред и внимателно затвори вратата зад гърба си.

— Ела при мен, мила моя — обади се старата жена.

И принцесата отново изпълни думите й. Тръгна към старицата — много бавно, признавам — но не спря, докато не се приближи до нея и я погледна в лицето със сините си очи с двете потопени звездички в тях.

— Защо са мокри очите ти, дете? — попита старата жена.

— Плаках — отвърна принцесата.

— Защо, дете?

— Защото не мога да намеря обратния път надолу.

— Но намери пътя нагоре.

— Не веднага… Мина доста време.

— Лицето ти е шарено като гърба на зебра. Нямаш ли кърпичка да се избършеш?

— Не.

— Тогава защо не дойде при мен, аз да избърша очите ти?

— Ако позволите — не знаех, че сте тук. Ще го сторя следващия път.

— Това се казва добро дете! — похвали я старата жена.

Тогава тя спря чекръка, стана и излезе от стаята. След малко се върна със сребърен леген и мека бяла кърпа, после изми и избърса грейналото личице на Айрини. А принцесата си мислеше колко гладки и хубави са ръцете й!

Жената тръгна да изнесе легена и кърпата, а принцесата я огледа и се учуди на изправената й фигура, защото макар и толкова стара, тя не бе привела гръб. Беше облечена в черна коприна и тежки бели дантели, а косите й блестяха като сребро. Мебелите в стаята не бяха повече отколкото в дома на най-бедната предачка. Нямаше килим, нямаше дори маса — само чекръка и стола до него. Жената се върна, седна и без да пророни думичка, пак се захвана да преде, а Айрини, която за пръв път виждаше чекрък, застана до нея да погледа. Нишката отново се заточи и тогава, без да поглежда към принцесата, старицата попита:

— Знаеш ли как се казвам, момиченце?

— Не, не зная — отвърна принцесата.

— Името ми е Айрини.

— Това е моето име! — извика принцесата.

— Знам. Дадох ти моето. Не аз нося твоето име, а ти — моето.

— Как е възможно? — попита принцесата озадачено. — Винаги съм се казвала така.

— Татко ти, кралят, ме попита дали не бих ти го дала; аз, разбира се, нямах нищо против. Направих го с удоволствие.

— Много мило от ваша страна да ми дадете името си — и при това — толкова красиво — обяви принцесата.

— О, не е чак толкова мило! — отвърна старата жена. — Името е нещо, което можеш да дадеш, а в същото време да си го запазиш. Притежавам доста такива неща. Не би ли искала да узнаеш коя съм, дете?

— Да… Много бих искала.

— Аз съм твоята прапрабаба — изрече жената.

— Какво е това? — осведоми се принцесата.

— Аз съм майка на майката на майката на баща ти.

— Олеле! Не го разбирам — призна принцесата.

— Знам. Така и очаквах. Но това не значи, че не мога да ти кажа коя съм.

— О, не! — съгласи се принцесата.

— Ще ти го обясня, когато пораснеш — продължи старата жена. — Но поне едно можеш да разбереш сега: дойдох тук, за да се грижа за теб.

— Отдавна ли сте дошли? Вчера ли? Или днес, защото е толкова мокро и не можах да изляза?

— Тук съм, откакто самата ти си се появила.

— Колко отдавна! — възкликна принцесата. — Аз самата не помня кога съм се появила.

— Предполагам, че не помниш.

— Но никога не съм ви виждала.

— Не, но ще ме видиш отново.

— Винаги ли живеете в тази стая?

— Не спя тук. Спя от другата страна на коридора. Но през деня повечето време седя тук.

— Не ми харесва. Детската ми стая е много по-красива. Вие също трябва да сте кралица, след като сте моя прапрабаба.

— Да, кралица съм.

— Тогава къде е короната ви?

— В спалнята.

Много искам да я видя.

— Ще ти я покажа някой ден, но не днес.

— Чудя се защо бавачката не ми е споменала нищо досега.

— Защото бавачката ти не знае нищо за мен. Никога не ме е виждала.

— Но все някой знае, че сте в нашата къща?

— Не, никой.

— Тогава кой ви носи вечерята?

— Отглеждам домашни птици… така да се каже.

— Къде ги държите?

— Ще ти покажа.

— И кой ви прави пилешка супа?

— Аз никога не убивам моите пилета.

— Нещо не разбирам.

— Ти какво закуси днес? — попита старицата.

— Ами… Хляб, мляко и яйце… О, вие ядете яйцата?

— Да, точно така. Ям яйцата.

— Затова ли косите ви са така бели?

— Не, миличка. От годините е. Аз съм много стара.

— И аз така си помислих. На петдесет години ли сте?

— Да… Дори на повече.

— На сто?

— Да… Дори на повече. Толкова съм стара, че не можеш да отгатнеш. Ела да ти покажа пилетата.

Тя отново спря да преде. Надигна се, хвана принцесата за ръка, изведе я от стаята и отвори вратата срещу стълбището. Принцесата очакваше да види много кокошки и пиленца, но вместо това първо видя синьото небе, а после — покрива на къщата и цяло ято красиви гълъби: повечето бяха бели, но имаше и с други цветове. Те се разхождаха, покланяха се един на друг и разговаряха на неразбираем за нея език. От удоволствие Айрини плесна с ръце. В този момент птиците така замахаха с криле, че тя се стъписа.

— Изплаши пилетата ми — усмихна се старицата.

— И те ме изплашиха — отвърна принцесата също с усмивка. — Колко са красиви! И яйцата им ли са хубави?

— Да, много.

— Но сигурно чашката ви за яйца е много малка! Не е ли по-добре да отглеждате кокошки? Така ще имате по-големи яйца?

— Да, но как ще ги изхранвам?

— Разбирам — кимна принцесата. — Гълъбите сами се грижат за прехраната си. Имат криле.

— Точно така. Ако не летяха, нямаше да мога да ям яйцата им.

— Но откъде взимате яйцата? Къде са им гнездата?

Жената дръпна едно въженце с примка на края, закачено до вратата, и повдигна капандурата: показаха се множество гнезда — в някои имаше малки пиленца, а в други — яйца. Птиците влизаха през далечния край, а тя взимаше яйцата от близкия. Старицата бързо затвори капандурата, за да не се подплашат гълъбчетата.

— О, какъв необикновен начин за прехрана! — изпадна във възторг принцесата. — Ще ми дадете ли да изям едно яйце? Доста огладнях.

— Някой ден ще ти дам, но сега трябва да си вървиш, защото бавачката ти ще се тревожи. Сигурно вече те търси навсякъде.

— Но не и тук — отбеляза принцесата. — О, колко ще се изненада, когато й разкажа за моята прабаба!

— Сигурно — съгласи се тя със странна усмивка. — Внимавай да й разкажеш всичко съвсем точно.

— Непременно. Моля ви, ще ме върнете ли при нея?

— Не мога да вървя толкова дълго, но ще те отведа до стълбището, а оттам ще слезеш бързо и ще се прибереш в стаята си.

Малката принцеса хвана ръката на старата жена, а тя, оглеждайки се наоколо, я заведе до площадката на първото стълбище, после до площадката на второто и не си тръгна, докато не я видя да слиза до половината на третото стълбище. Щом чу радостния възглас на бавачката, че е намерила принцесата, старицата отново се изкачи по стълбите — доста пъргаво за толкова възрастна прапрабаба — и пак седна пред чекръка. Милото й старо лице отново се озари от странна усмивка.

Друг път ще ви кажа какво точно предеше.

prababa.png