Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Princess and the Goblin, 1871 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джордж Макдоналд
Заглавие: Принцесата и таласъмите
Преводач: Ивайла Божанова
Издание: второ
Издател: ИК „Пан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Редактор: Костадин Костадинов
Художник на илюстрациите: Ники Вукадинова
ISBN: 954-657-238-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6276
История
- —Добавяне
Двадесет и втора глава
Старата дама и Кърди
Изкачиха се по едното стълбище, после по следващото и по следващото: извървяха дългия коридор с празните стаи и поеха към кулата; с всяко следващо стъпало Айрини ставаше все по-щастлива, най-накрая почука по вратата на работната стая, но не последва отговор, нито дочу жуженето от чекръка, и, макар за миг, сърцето й се сви. Потропа на другата врата.
— Влез — прозвуча сладкият глас на баба й. Айрини отвори вратата и влезе, следвана от Кърди.
— Мила моя! — посрещна я дамата, седнала до огъня от червени и бели рози. — Чаках те и дори малко се разтревожих; помислих си дали не е време да тръгна да те прибера.
Докато говореше, старата дама взе принцесата в обятията си и я настани в скута си. Беше облечена в бяло и изглеждаше по-привлекателна от всякога — ако изобщо подобно нещо беше възможно.
— Доведох Кърди, бабо. Не вярва на разказа ми. Затова го доведох.
— Да… Виждам го. Кърди е добро момче. И храбро. Не си ли доволна, че му помогна да избяга?
— Да, бабо. Но не е хубаво да не ми вярва.
— Хората трябва да вярват само колкото могат. А онези, които вярват повече, не бива да се сърдят на другите, които вярват по-малко. Съмнявам се дали и ти щеше да повярваш на всичко, ако не беше видяла част от него.
— О, да, бабо. Имате пълно право! Но смея да твърдя, че сега ще ми повярва.
— Не съм сигурна — възрази баба й.
— Нали, Кърди? — попита принцесата.
Той стоеше в средата на стаята с отворени уста и изглеждаше странно озадачен. Това, реши тя, се дължи на красотата на старата дама.
— Поклони се на баба, Кърди — подсказа му Айрини.
— Не виждам никаква баба — отвърна Кърди доста навъсено.
— Не виждаш баба, след като седя в скута й? — възкликна принцесата.
— Не, не я виждам — повтори Кърди обидено.
— Не съзираш ли прекрасния огън от рози? Този път сред тях има и бели? — попита Айрини почти толкова изненадана, колкото и той.
— Не, не виждам нищо — явно Кърди беше недоволен.
— И синьото легло ли не виждаш? И розовата покривка? И красивата лампа, почти като луната, която виси от тавана?
— Ти ми се подиграваш, Твое кралско Височество. След всичко, което преживяхме заедно днес, не смятам това за редно — Кърди вече беше доста засегнат.
— Тогава кажи какво виждаш? — попита Айрини. Беше разбрала, че да не му вярва е толкова лошо, колкото че и той не й вярва.
— Виждам голяма гола таванска стая. Нещо подобно има и в нашата паянтова къщурка, но тази тук е достатъчно голяма да побере цялата ни къща и пак ще остане място — отвърна Кърди.
— И какво друго?
— Корито, купчина плесенясала слама и съсухрена ябълка; през една дупка в средата на тавана прониква слънчев лъч и огрява главата ти, а цялото помещение изглежда неестествено кафеникаво. Според мен най-добре е да престанеш да си играеш, принцесо, и да слезеш в детската си стая като добро момиче.
— Не чуваш ли какво ми казва баба? — попита Айрини почти със сълзи на очи.
— Не. Чувам гугукането на много гълъби. Ако няма да слизаш, тръгвам сам. Така е по-добре, защото, когото и да срещнем, не допускам да повярва и думичка от това, което ще му кажем. Ще си помислят, че си измисляме. Освен майка ми и баща ми, не очаквам друг да ми повярва. Те знаят, че не съчинявам истории.
— А в същото време ти не ми вярваш, Кърди! — разплака се принцесата от яд и съжаление заради зейналата между нея и Кърди пропаст.
— Не. Не мога и не съм в състояние да променя нещата — отвърна Кърди и тръгна да излиза от стаята.
— Какво да направя, бабо? — проплака принцесата, заровила лице в гърдите на дамата.
— Дай му малко време — посъветва я баба й. — И би трябвало да се примириш, че известно време няма да ти вярват. Наистина е трудно. Но аз самата съм го правила многократно и ми предстои да го правя още много пъти. Ще имам грижата какво да си мисли Кърди за тебе накрая. Сега е по-добре да го оставиш да си върви.
— Няма ли да дойдеш? — обади се Кърди.
— Не, Кърди. Според баба е по-добре да те оставя да си вървиш. Завий надясно при площадката на последното стълбище; оттам ще отидеш до антрето, където е входната врата.
— О, не се безпокой, ще намеря пътя… и без теб, принцесо, както и без нишката на баба ти — подхвърли Кърди доста грубо.
— О, Кърди, Кърди…
— Съжалявам, че не тръгнах веднага за вкъщи. Много съм ти задължен, Айрини, задето ме измъкна от онази дупка, но по-добре щеше да бъде да не ми се подиграваш сега — каза Кърди от прага на вратата. После излезе, но не я затвори, и без думичка повече се спусна надолу. Айрини се вслушваше невярващо в отдалечаващите се стъпки. И пак се обърна към дамата:
— Какво значи всичко това, бабо? — разрида се отново тя.
— Означава, мила моя, че не желая да се показвам. Кърди още не е готов да повярва в такива неща. Да виждаш, още не значи, че вярваш; просто виждаш. Това е. Нали помниш — предупредих те, че ако Лути ме види, ще си разтърка очите, ще забрави най-малко половината от видяното, а за другото ще реши, че е небивалица?
— Да. Но мислех, че Кърди…
— Права си. Кърди е много по-напред от Лути. Ще видиш какво ще стане. Но дотогава трябва да приемеш, повтарям, да приемеш известно време да не те разбират. Ние всичките жадуваме да ни разбират и е много горчиво, когато не се получи. Но има нещо по-необходимо.
— Какво, бабо?
— Ние да разбираме хората.
— Да, бабо. Трябва да съм добра, защото, ако не съм, няма да съм достойна и другите да ме разбират. Ясно. Кърди не може да постъпи по друг начин и аз няма да му се сърдя, просто ще изчакам.
— Това се казва мило момиченце — похвали я баба й и я притисна към гърдите си.
— Защо не бяхте в работната си стая, когато се качихме, бабо? — попита Айрини след малко.
— Ако бях там, Кърди със сигурност щеше да ме види. Но защо да стоя там, вместо в тази красива стая?
— Мислех, че ще предете.
— В момента нямам за кого да преда. Никога не преда, без да знам за кого го правя.
— Сега разбирам. Едно нещо не ми е ясно — обади се принцесата: — Как ще измъкнете нишката от планината? Нали няма да правите второ кълбо за мен? Толкова грижи ще ви създаде!
Дамата я свали от скута си, надигна се и застана до огъня. Бръкна с ръка в него и като я извади, между показалеца и палеца й блестеше кълбото.
— Ето. Извадих го — и тя се върна при принцесата. — Готово е, когато отново ти потрябва.
Отиде до шкафа и го сложи в същото чекмедже.
— Ето и пръстена ти — добави тя. Свали го от кутрето на лявата си ръка и го наниза на десния показалец на Айрини.
— О, благодаря, бабо! Чувствам се толкова безопасно сега!
— Доста си уморена, дете мое — продължи дамата. — Ръцете ти са наранени от камъните, а девет синини преброих по тялото ти. Погледни се как само изглеждаш.
Тя извади от шкафа малко огледало и го поднесе пред Айрини. Щом се видя, принцесата избухна в смях: беше страшно оплескана от потока и изцапана от пълзенето през тесните проходи. Ако не знаеше, че гледа отражението си, би помислила, че вижда циганче, което се мие и реши веднъж на месец. Старата жена също се засмя. Настани я на коляното си и съблече пелерината и нощницата й. Отведе я в единия край на стаята. Айрини се чудеше какво ще стане сега, но не попита нищо. Само когато разбра, че ще я сложат в голямата сребърна вана, мъничко се сепна. И този път, когато погледна вътре, не видя никакво дъно, а само звездите, грейнали някъде много-много далеч, в огромното синьо езеро. Ръцете й неволно се вкопчиха в красивите рамене, които я държаха. Това бе всичко.
Дамата още веднъж я притисна към гърдите си с думите:
— Не се страхувай, дете мое.
— Няма, бабо — отвърна принцесата, но все пак сепнато си пое дъх; в следващия миг потъна в бистрите прохладни води.
Отвори очи и се видя заобиколена от нещо странно, но прекрасно синьо. Всичко наоколо беше синьо — и отгоре, и отдолу, и встрани. Дамата и красивата стая ги нямаше, сякаш беше съвсем сама. Но вместо да се изплаши, тя се почувства необичайно щастлива — направо блажена. А отнякъде долиташе гласът на дамата; пееше странна сладка песен. Айрини чуваше всяка дума, но не я разбираше, само я усещаше. Не можеше да повтори дори един стих. Думите изчезваха, както поезията насън — така бързо, както и се появяваше. След години обаче понякога изведнъж в съзнанието й изплуваха части от мелодии или отделни фрази от същата песен. И това я правеше по-щастлива и й даваше сили да изпълни дълга си.
Айрини нямаше представа колко бе лежала във водата. Стори й се, че мина доста време — но не от умора, а от удоволствие. И в един момент усети как красивите ръце я хванаха, повдигнаха я през клокочещата вода и я извадиха в хубавата стая. Дамата я отнесе до огъня и седна, настанявайки я в скута си; избърса я с възможно най-меката кърпа. Колко много се различаваше от подсушаването на Лути! После жената се наведе към огъня и измъкна нощницата й — бяла като сняг.
— Ах, каква прелест! — възхити се принцесата. — Та тя е събрала аромата на всички рози по света.
Стъпи на пода и се изправи. Имаше чувството, че е направо преродена — всички синини и цялата умора бяха изчезнали, а ръцете й бяха гладки и без нито една драскотина.
— Сега ще те сложа в леглото, за да се наспиш добре — каза баба й.
— Какво ще си помисли Лути? Какво ще й отговоря, когато ме попита къде съм била?
— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред — увери я баба й. Сложи я в синьото легло и я покри с розовата завивка.
— Само още едно нещо — не се стърпя Айрини. — Малко се тревожа за Кърди. Аз го доведох в къщата и беше редно да го изпратя.
— Погрижих се за това — успокои я баба й. — Аз те посъветвах да му позволиш да си иде, затова бях длъжна да се погрижа за него. Никой не го видя. В момента похапва сладко-сладко в бащината си къщурка горе в планината.
— Тогава ще поспя — каза Айрини и след няколко минути потъна в сън.