Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (22)

Двадесет и първа глава
Бягството

Принцесата лежеше и ридаеше, но несъзнателно докосваше с пръст нишката, която стигаше до върха на купчината камъни, където изчезваше. Механично взе да рови из камъните — докъде ли щеше да стигне? Изведнъж й хрумна да отмести няколко камъка и да види накъде отива нишката. Присмя се на самата себе си — да не се сети досега! Скочи на крака. Страхът й се бе стопил. Вече беше по-сигурна от всякога, че нишката на баба й не би я довела тук само за да я изостави. Започна трескаво да отмества камъните на върха: понякога вдигаше по два-три наведнъж, понякога дори с две ръце успяваше да побутне само един. Поразчисти малко и що да види! Нишката извиваше и се спускаше право надолу. За да я проследи, се наложи да отмести доста камъни: камарата бе стръмна и естествено по-широка в основата. Но работата не свърши дотук; скоро откри, че след като се спуска право надолу, нишката завива на една страна, после — на друга и под различни ъгли преминава през самата камара. Започна да се опасява, че за да я проследи, ще се наложи да разчисти всички камъни. Само при тази мисъл принцесата се изуми, но без да губи време се захвана за работа с жар. Гърбът я заболя, от ръцете й потече кръв, но не спираше да се труди — крепеше я резултатът. Макар и бавно, камарата намаляваше и започна да се натрупва от другата страна на огъня, където хвърляше камъните. И още нещо я изпълваше с кураж: при всяка нова извивка откриваше, че нишката не е отпусната, а опъната. Значи със сигурност баба й е някъде на другия край.

Тъкмо беше разчистила камарата наполовина и така се стресна, че само дето не падна от страх. Съвсем близо до нея един глас пропя:

Дъръ-дъръ, дяволе проклет! Тряс!

Всичко ще се срути тук завчас.

Дъръ-дъръ, тряс, дяволе проклет!

В тази суета ти ли си наред?

Тряс, дяволе проклет. Дъръ-дъръ!

Тук Кърди замлъкна, или защото не намираше рима за „дъръ-дъръ“, или защото се сети за решението си да се престори на умрял пред таласъмите. Но той вече бе изрекъл достатъчно думи, за да разбере Айрини кой е вътре.

— Кърди! — възкликна тя радостно.

— Шшшт! Шшшт! — гласът на Кърди долетя отнякъде. — Приказвай тихичко.

— Но ти самият пееше толкова високо! — възрази Айрини.

— Да. Но те знаят, че аз съм тук, а за теб не знаят. Коя си ти?

— Айрини — отвърна принцесата и продължи: — Много добре знам кой си. Ти си Кърди.

— Как въобще успя да стигнеш тук, Айрини?

— Прапрабаба ме изпрати; и вече разбирам защо. Ти като че ли не можеш да излезеш?

— Не мога. Какво правиш?

— Разчиствам огромна камара камъни.

— Това се казва принцеса! — възхити се Кърди, а в гласа му се долавяха радостни нотки; но той продължаваше да говори почти шепнешком. — И все пак не съм в състояние да си представя как си попаднала тук.

— Баба ме изпрати да проследя нишката.

— Не разбирам какво приказваш, но след като си тук, няма значение.

— Напротив — има! — възрази Айрини. — Ако не беше тя, нямаше да съм тук.

— Ще ми разкажеш всичко, щом се измъкнем. Сега нямаме време за губене — прекъсна я Кърди.

И Айрини отново се захвана за работа, изпълнена със сили както в началото.

— Камъните са толкова много! Ще ми е нужно доста време да ги преместя всичките.

— Докъде си стигнала? — попита Кърди.

— Почти до средата, но долната половина с много по-голяма.

— Няма да се наложи да разчистваш всичките. Виждаш ли капака на стената?

Айрини се опита да го види и заопипва скалата, докато ръцете й попаднаха на ръбовете му.

— Да. Открих го.

— Тогава — обади се отново Кърди, — поразчисти камъните докъм средата му и се надявам да успея да го избутам.

— Каквото и да правя, трябва да следвам нишката.

— Това пък какво значи? — учуди се Кърди.

— Ще разбереш, когато излезеш — отвърна принцесата и продължи да се труди усърдно.

Но много скоро се зарадва, защото откри, че желанието на Кърди съвпада с повелята на нишката. Точно така: като следваше лъкатушенията на нишката, тя разкри капака, а щом разчисти камъните малко повече от средата му, нишката се вмъкна в цепнатината към мястото, където Кърди беше затворен. Нямаше как да я следва повече, докато капакът се изпречваше пред нея. Сподели откритието си с радостен шепот:

— Кърди, ако здравата го натиснеш, капакът ще поддаде и ще падне.

— Тогава дръпни се настрана — посъветва я Кърди. — Кажи, когато си готова.

Айрини слезе от камарата.

— Готово, Кърди!

Той натисна здравата капака с рамо. Капакът се срути върху камъните и Кърди изпълзя от отвора.

— Ти ми спаси живота, Айрини! — прошепна той.

— О, Кърди! Толкова се радвам! Да се махаме от това ужасно място, колкото се може по-скоро.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — предупреди я той.

— О, не! Много е лесно — увери го Айрини. — Трябва само да следваме нишката ми. Вече съм сигурна, че тя ще ни изведе навън.

И тя тръгна след нишката през падналия капак към дупката, а Кърди опипваше пода, за да намери кирката.

— Ето я! — възкликна той. — Не, не е! — додаде разочаровано. — Но какво е тогава? Ха, та това е факла! Колко хубаво! Почти по-хубаво, отколкото кирката ми. По-хубаво, ако не бяха каменните обувки! — нареждаше той, докато палеше факлата от последната жарава в огнището.

Запалената факла хвърляше светлина в дълбоката тъмнина на огромната пещера. Кърди вдигна очи и зърна Айрини да изчезва в дупката, от която самият той току-що се бе измъкнал.

— Защо влизаш там? — подвикна той. — Това не е пътят за навън. Не успях да изляза оттам.

— Знам — прошепна Айрини. — Но нишката ми минава оттук и трябва да я следвам.

„Какви нелепости приказва това дете!“, помисли си Кърди. „Но се налага да я последвам, за да не пострада. Скоро ще разбере, че оттам няма как да се излезе, и ще тръгне с мен.“

И той пропълзя в отвора при съборения капак с факлата в ръка. Огледа се, ала не я видя никъде. Сега установи, че макар да беше тясна, дупката бе доста по-дълга, отколкото предполагаше; на едно място таванът се спускаше ниско и дупката преминаваше в тясна галерия, чийто край не се виждаше. Принцесата вероятно бе пропълзяла нататък. Коленичи, подпря се с една ръка и, хванал факлата с другата, запълзя след нея. Галерията се виеше ли, виеше — на места бе така ниска, че Кърди едва се промушваше, а на други — толкова висока, че не виждаше тавана, но навсякъде беше тясна — прекалено тясна, за да се промъкне таласъм. Предполагам затова таласъмите са смятали, че и Кърди няма да мине. А той започваше да се тревожи да не би нещо лошо да е сполетяло принцесата. Най-неочаквано чу гласа й съвсем близо до ухото си:

— Идваш ли, Кърди? — прошепна тя.

Тя го чакаше след завоя на следващия ъгъл.

— Знаех, че в онази тясна галерия не можеше да сбъркаш пътя, но сега стой близо до мен, защото тука е много по-широко — обясни тя.

— Нищо не разбирам — призна Кърди наполовина на себе си, наполовина на Айрини.

— Няма значение. Почакай да се измъкнем.

Напълно изумен как е успяла да стигне толкова далеч и то по пътечка, за която той дори не подозираше, Кърди сметна за благоразумно да я послуша.

„При всяко положение — разсъждаваше той, — не знам нищо за пътя пред нас, макар да съм миньор; а тя сякаш знае всичко, въпреки че не разбирам откъде. Еднакво възможно е един от двама ни да открие. Е, щом настоява да води тя, ще я следвам. Не е възможно да изпаднем в по-лошо положение.“

Такива бяха доводите му. Попаднаха в голяма пещера. Айрини я прекоси уверено, сякаш предварително знаеше къде да стъпи. Кърди я следваше с факлата в ръка и се опитваше да огледа всичко наоколо. Изведнъж направи крачка назад, защото светлината огря мястото, край което минаваше Айрини. На около метър от земята се издигаше каменна площадка, покрита с овчи кожи. Там спяха две отвратителни същества. Кърди начаса разпозна краля и кралицата на таласъмите. За да не ги разбуди светлината, мигом наведе факлата. И тогава тя озари кирката му, точно до кралицата, чиято ръка почти докосваше дръжката.

— Спри — прошепна той. — Дръж факлата и внимавай светлината да не огрее лицата им.

При вида на ужасните същества Айрини потрепери, а само преди миг бе минала край тях, без да ги забележи. И въпреки това постъпи така, както я бе помолил Кърди — обърна се с гръб и спусна факлата ниско пред себе си. Кърди внимателно изтегли кирката, но вече бе зърнал единия крак на кралицата. Огромната недодялана обувка от гранит, появила се така услужливо до ръката му, бе непреодолимо изкушение. Предпазливо я събу и установи, че онова, което пееше, за да раздразни кралицата, е било самата истина: тя имаше шест грозни пръста. Обзе го радост от успеха. Беше видял. Под огромната купчина овчи кожи видя и другият й крак. Предпазливо повдигна кожите: ако опитът му да отмъкне и втората обувка се увенчаеше с успех, в бъдеще щеше да се страхува от таласъмите колкото от рояк мухи. Но когато започна да сваля втората обувка — макар и много внимателно — кралицата изръмжа и се надигна в леглото. В следващия миг кралят също се събуди и се изправи.

— Бягай, Айрини! — извика Кърди. Той вече никак не се страхуваше за себе си, но се боеше за принцесата.

Айрини се огледа, разбра, че страховитите същества са будни и като умна принцеса удари факлата в земята. Изгаси я и бързо се разпореди:

— Кърди, хвани ме за ръката.

Той се приближи и без да изпуска нито обувката на кралицата, нито кирката, пое ръката й, а Айрини безстрашно последва своята нишка. Чуха силния рев на кралицата, но вече имаха голяма преднина, а и трябваше време, преди таласъмите да запалят факли и да се спуснат в преследване. Точно когато им се стори, че зад гърба им проблясва светлина, нишката ги отведе до много тесен отвор. Айрини пропълзя с лекота, Кърди — с известно затруднение.

— Сега — обяви Кърди, — мисля, че сме в безопасност.

— Разбира се — съгласи се Айрини.

— Защо си така сигурна?

— Защото баба се грижи за нас.

— Това са небивалици — възрази Кърди. — Не разбирам какви ги приказваш.

— Като не разбираш какво приказвам, защо твърдиш, че са небивалици? — засегна се принцесата.

— Извинявай, Айрини — разкая се Кърди. — Не исках да те разсърдя.

— Вярвам ти — отвърна Айрини и продължи: — Защо смяташ, че вече сме в безопасност?

— Защото кралят и кралицата са прекалено едри да се промъкнат през дупката.

— Ами ако има и други пътища? — съобрази принцесата.

— Наистина, още не сме се измъкнали — съгласи се Кърди.

— За какъв крал и кралица говориш? — поинтересува се принцесата. — Никога не бих нарекла подобни същества крал и кралица.

— Ти да, но не и техните поданици — обясни й Кърди.

Принцесата зададе още въпроси. Докато напредваха бавно, Кърди й разказа всичко: за характера и навиците на таласъмите — доколкото бе запознат с тях — и за собствените си приключения, започнали след нощната среща с нея и Лути в планината. После помоли Айрини да му обясни как така му се бе притекла на помощ. Тя му разказа историята, но й трябваше доста време, защото Кърди питаше за всичко, което не му бе казала досега. И въпреки всичко той не й повярва и наполовина. Случаят не му стана по-ясен от преди. Чудеше се какво да си мисли за принцесата. Не допускаше, че нарочно съчинява небивалици. Предпочете да укори Лути, че е погодила номера на момиченцето, като й е натъпкала главата с какви ли не лъжи, за да я подплаши.

— Но как така Лути те е оставила да се качиш сама в планината? — полюбопитства той.

— Лути не знае нищо. Когато тръгнах, тя спеше или поне така си мисля. Надявам се баба да не допусне да й се карат, защото въобще не е виновна и баба го знае.

— А ти как ме откри? — продължи да разпитва Кърди.

— Вече ти казах. Държах пръста си върху нишката на баба както сега.

— Да не искаш да кажеш, че там има нишка?

— Разбира се. Колко пъти да ти го казвам! Не съм си отделяла пръста от нея, освен докато разчиствах камъните. Ето! — и тя постави ръката на Кърди върху нишката. — Усещаш я, нали?

— Нищо не напипвам — възрази Кърди.

— Тогава нещо не е наред с пръста ти. Аз я усещам. Наистина — доста е тънка. На слънчева светлина съвсем прилича на паяжинка, макар да са били нужни много паяжинки, за да се изпреде. Въпреки това не разбирам защо ти не можеш, а аз мога да я напипам.

Кърди бе прекалено възпитан да изрази съмнението си, че изобщо има нишка. Вместо това каза:

— И аз не разбирам.

— Добре, че поне аз я напипвам. Така ще води и двама ни.

— Още не сме се измъкнали — припомни й Кърди.

— Но скоро ще бъдем навън — заяви Айрини убедено.

Нишката тръгна надолу и насочи ръката на Айрини към дупка в пода на пещерата. Тъкмо оттам долиташе шумът от течаща вода, който чуваха от известно време.

— Това води към земята, Кърди — обяви тя и спря.

Той обаче слушаше друг звук — чувствителното му ухо не само го бе разпознало отдавна, но и долавяше как постепенно се засилва. Такъв шум вдигаха таласъмите миньори, когато работеха. Изглежда в момента не бяха много далеч. Айрини също ги чу.

— Какъв е този шум? — попита тя. — Знаеш ли, Кърди?

— Да. Таласъмите копаят.

— Защо го правят?

— Не знам. Нямам представа. Искаш ли да ги видиш? — Обзе го непреодолимото желание да използва и тази възможност, за да разгадае тайната им.

— Ако нишката ми водеше нататък, нямаше да имам нищо против. Лично аз не желая да ги видя, а и не бива да изоставям нишката. Тя води направо в дупката и е най-добре да тръгваме веднага.

— Ясно. Да се спусна ли пръв?

— Не, по-добре недей. Ти не я напипваш — обясни тя, като пристъпи към тясната цепнатина в пода на пещерата. — О! — извика тя веднага. — Попаднах във вода. Тече силно, но не е особено дълбоко. А и има достатъчно място да се върви. Побързай, Кърди.

Той се опита да я последва, но отворът се оказа прекалено тесен да мине.

— Иди малко напред — подкани я той и замахна с кирката. С няколко удара разшири процепа и се провря. Заспускаха се надолу по течащата вода, а опасенията на Кърди растяха с всяка минута, защото коритото ги водеше към някакъв ужасен залив в сърцевината на планината. На едно-две места му се наложи да разкъртва скалата, защото проходът бе прекалено тесен дори за Айрини, не можеше да се провре, без поне да се нарани. Най-накрая обаче нещо проблесна. Измъкнаха се само след минута и яркото слънце почти ги заслепи. Ала съвсем скоро принцесата привикна със светлината и откри, че се намират в парка, до пейката, където един следобед бе седяла с татко си, краля. Бяха се измъкнали през канала на малкия поток. Тя започна да танцува и да пляска с ръце от възторг.

— Е, Кърди! — провикна се Айрини. — Сега вярваш ли на разказа ми за баба и нишката?

През цялото време долавяше съмненията на Кърди.

— Ето я! — продължи тя. — Не виждаш ли как блести?

— Не забелязвам нищо — настоя Кърди.

— Тогава ми повярвай, без да я виждаш, защото не можеш да отречеш, че ни измъкна от планината.

— Не мога да отрека, че сме вън от планината и би било много неблагодарно от моя страна, ако не призная, че ти ме измъкна.

— Но аз нямаше да успея, ако не беше нишката — настояваше Айрини.

— Точно това не разбирам.

— Е, ела с мен и Лути ще ти даде да хапнеш. Не се съмнявам, че си доста гладен.

— Така е. Но татко и мама сигурно се тревожат за мен, затова трябва да побързам — първо да се кача в планината, за да се обадя на мама, а след това да сляза в мината, за да ме види татко.

— Добре, Кърди. Но за да стигнеш там, трябва да минеш оттук, а аз ще те преведа през къщата, защото оттам е най-пряко.

По пътя не срещнаха никой, защото, както и преди, всички търсеха принцесата. Когато влязоха, Айрини установи — както и подозираше, — че нишката води нагоре към старото стълбище. Хрумна й нова идея.

— Баба ме вика. Ела с мен да я видиш — подкани тя Кърди. — Така ще се увериш, че ти казах истината. Моля те, Кърди, ела с мен. Няма да се примиря, докато не повярваш, че говоря истината.

— Не се съмнявам, че си убедена в думите си — отвърна Кърди. — Според мен просто си измисляш разни несъществуващи неща.

— Моля те, ела, миличък Кърди.

Малкият миньор не можа да устои на тази покана, и въпреки притесненията си, че е попаднал в тази огромна, величествена къща, се предаде и последва Айрини нагоре по стълбището.