Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (20)

Деветнадесета глава
Съветът на таласъмите

Вероятно беше спал дълго, защото се събуди отпочинал — почти наред — и много изгладнял. От другата страна на капака долитаха гласове.

Значи отново бе нощ; таласъмите спяха денем и вършеха, каквото имаха да вършат, през нощта.

Във всеобщата и постоянна тъмнина, сред която живееха, нямаше причина да предпочитат нощта пред деня; но от антипатия към хората на слънцето бяха избрали да са будни във времето, когато не можеха да срещнат миньори, докато копаят, или хора от планината, докато крадат овцете и козите им. А и така бяха привикнали към светлината на собствените си огньове и факли, че очите им можеха да виждат в надземната част на планината само когато нямаше слънце — също като къртиците.

Кърди се заслуша. Приказваха за него.

— Колко време ще е нужно? — попита Заекуст.

— Не вярвам да трябват много дни — отвърна кралят. — Те са злощастни немощни същества, тези хора на слънцето, и постоянно искат да ядат. Ние можем да преживеем седмица, без да хапнем и изобщо не ни се отразява; но съм чувал, че те ядат два, дори три пъти на ден! Представяте ли си? Вероятно отвътре са съвсем кухи — никак не приличат на нас: девет десети яка плът и кокали. Да… Смятам за седмица да го уморим от глад.

— Ако дадете думата на мен — намеси се кралицата, — а мисля, че е редно да се изкажа по въпроса…

— Нещастникът е изцяло твой, съпруго — увери я кралят. — Смятай го за своя собственост. Нали ти сама го залови. Ние никога не бихме успели.

Кралицата се засмя. Очевидно настроението й бе много по-добро в сравнение с предишната вечер.

— Готвех се да кажа — продължи тя, — че не е редно да съсипем толкова много прясно месо.

— Какво имаш предвид, обич моя? — заинтересува се кралят. — Та нали след като ще го морим от глад, значи да не му даваме месо — нито осолено, пито прясно.

— Не съм чак толкова глупава — сряза го Нейно величество. — Искам да обърна внимание: уморим ли го от глад, едва ли по тялото му ще остане кокалче, годно за огризване.

Кралят гръмогласно се изсмя.

— Е, съпруго, ще го получиш, щом желаеш — увери я той. — Самият аз не бих хапнал от него. Сигурно ще е жилав, ще видиш.

— Все едно му оказваме чест, а не го наказваме за наглостта му — уточни кралицата. — Но защо да лишаваме нашите клети животни от толкова питателна храна? Кученцата, котенцата и прасенцата ни, а и мечетата, ще бъдат доволни да си похапнат.

— Ти си най-изрядната икономка, моя прекрасна кралице! — възхити се съпругът й. — Така да бъде. Да извикаме поданиците да го извадят и веднага да го убием. Заслужава си го. Неизчислими биха били щетите ни, след като проникна в най-отдалечената ни крепост. Но имам по-добра идея — да завържем ръцете и краката му и да се позабавляваме на гледката — как ще бъде разкъсан на парчета. Ще осветим тържествената зала с факли.

— О, наистина звучи добре — едновременно възкликнаха кралицата и принцът и заръкопляскаха. От заешката уста на принца се изтръгна такъв неприятен звук, сякаш самият той се готвеше да участва в пиршеството.

— Но — добави кралицата, сетила се нещо, — той създава толкова тревоги. Макар и окаяни, нещо в тези хора на слънцето ме тревожи доста. Не мога да проумея как с нашата сила, умения и разум, допускаме въобще да съществуват. Защо не ги унищожим окончателно и не използваме добитъка и пасбищата им както ни е угодно? Ние, разбира се, няма да заживеем в отвратителните им земи! Те са прекалено ярки за нашия по-спокоен и изтънчен вкус. Но какво пречи да ходим там на излет? Дори не е изключено очите на нашите животни да привикнат, но и да ослепеят, няма значение. Достатъчно е да наддадат. А като задържим огромните им крави и другите там животни, ще си набавим още няколко луксозни удоволствия — сметана и сирене, например. А сега, какво? — опитваме ги само от време на време, когато нашите безстрашни мъже отмъкнат по нещо от стопанствата им.

— Заслужава да се обмисли — одобри кралят, — но умът ми не го побира, защо точно ти го предлагаш, освен ако не приемем, че си гений на завоеванията. Но правилно отбелязваш — има основание за тревога. Както разбирам, искаш да го омаломощим с глад за ден-два, та да не е толкова пъргав, когато го извадим. Наистина би било добре.

Нявга таласъм живял в

тъмница като в клетка.

Бързо, бързо той ковял

обувка без подметка.

 

Малко птиче кацна тук:

„Какви ги бъркаш, симпатяга?“

„Обувка яка чукам-чук,

отгоре здрава кожа слагам“.

 

„И какво му е доброто?“ —

пита птичето веднага.

„Как какво? Каквото!“ —

рече тъпият мъжага.

 

„Ако цялата не струва,

как тогаз ще се обува?

И защо им е подметка, като нямат сметка?“

— Какъв е този отвратителен шум? — провикна се кралицата и потрепери — от закичената си с корона глава до обутите си в гранит крака.

— Ясно — отсече сериозно възмутеният крал. — Слънчевото същество от дупката!

— Веднага престани с този шум! — заповяда престолонаследникът храбро и застана пред купчината камъни, с лице към затвора на Кърди. — Веднага, или ще ти строша главата.

— Разкарай се — провикна се Кърди и пак подхвана:

Нявга таласъм живял

в тъмница като в клетка —

— Наистина не мога да го понасям — изпищя кралицата. — Само да се добера отново с моите пантофки до противните му пръсти!

— Според мен е най-добре да си лягаме — предложи кралят.

— Но още не е време — възрази кралицата.

— Ако бях на ваше място, точно така бих постъпил — посъветва я Кърди.

— Нахален окаяник! — развика се кралицата с огромно презрение в гласа.

— Ако-то ти е невъзможно — уточни Негово величество с достойнство.

— Тихо — подвикна Кърди и запя:

Марш в леглото! Хайде в строя!

Таласъме странен,

помогни кралицата твоя

боса да остане.

 

Сториш ли го ти,

що ще видят всички зрящи?

Дълги, дълги пръсти,

грозни и стърчащи!

— Какви лъжи! — изрева гневно кралицата.

— Впрочем това ми напомня — подхвана кралят, — че откакто сме женени, не съм виждал краката ти, кралице. Защо не си сваляш обувките поне когато спиш? Много ме нараняваш с тях понякога.

— Ще постъпя както намеря за добре — тросна му се кралицата.

— Редно е да постъпиш както желае съпругът ти — обърна й внимание кралят.

— Не желая — не се предаваше кралицата.

— Настоявам да го сториш — разпореди се кралят.

Очевидно кралят послуша съвета на Кърди, защото се дочу суетене, последвано от страшен кралски вик, предизвикан от болка.

— А сега ще млъкнеш ли? — осведоми се кралицата с жестоки нотки в гласа.

— Да, кралице. Надявах се да те убедя.

— Не ме докосвай! — сряза го Нейно величество победоносно. — Отивам да спя. Заповядай, когато пожелаеш. Но, докато съм кралица, ще спя с обувки. Полага ми се, това е кралска привилегия. Заекуст, отивай да лягаш!

— Тръгвам — примири се сънено Заекуст.

— И аз — обади се кралят.

— Да вървим — подкани кралицата. — И ме слушай, защото иначе…

— Не, недей — простена кралят с най-жален тон.

В отговор Кърди дочу някакво отдалечаващо се мърморене. В пещерата настъпи тишина.

Бяха оставили огъня да гори и светлината се промъкваше по-ярка от всякога. Според Кърди беше време отново да опита да направи нещо, но много скоро се убеди, че не може да провре дори пръста си в процепа. С все сили напъна с рамо капака, но той въобще не се помръдна, сякаш бе част от скалата. Не му оставаше нищо друго, освен да седне и да мисли.

Полека-лека стигна до решението да се престори на умрял. Така се надяваше да го извадят, преди силите му наистина да го напуснат. Намереше ли кирката си, ни най-малко нямаше да се страхува от животните, а ако не бяха отвратителните обувки на кралицата, нямаше да се бои и от таласъмите.

Междувременно, докато се появяха отново довечера, единственото му занимание бе да измисля нови рими — засега друго оръжие нямаше. Не възнамеряваше да ги използва начаса, разбира се, но добре беше да има запас — можеше да му потрябват, а и като стихоплетстваше, времето щеше да мине по-бързо.