Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (19)

Осемнадесета глава
Следата на Кърди

Кърди продължаваше да наблюдава всичко внимателно, ала започваше да се уморява от лошия си късмет. През една-две вечери следеше таласъмите, докато копаеха. Приближаваше, колкото смелостта му позволяваше, и ги дебнеше, скрит зад камък или скала, но още не бе успял да открие замислите им. Като и през първите нощи, той държеше кълбото, а кирката му, оставена пред дупката, през която проникваше в територията на таласъмите, му служеше за котва — за нея бе завързан краят на нишката. Таласъмите вече не чуваха шум по тези места; затова престанаха да се опасяват, че някой ще нахълта неочаквано, и не поставяха наблюдатели.

Една нощ Кърди дълго се кри и ослушва по разни места, докато почти не заспа от умора. Накрая започна да намотава кълбото, тъй като реши да се прибере и да си легне. Но много скоро се стъписа. Минаваше покрай таласъмските къщи, по-точно пещерите, където живееха таласъмите, и все повече се уверяваше, че сега те са много повече, отколкото бяха на идване. Налагаше се да е крайно предпазлив, за да остане незабелязан — толкова близо бяха една до друга. Нима нишката го бе заблудила? Продължи да я навива, а тя го отвеждаше сред все по-гъсто заселени места. Накрая започна да се притеснява и да го обхващат мрачни предчувствия. Не се страхуваше от таласъмите, но се опасяваше, че няма да открие обратния път. Но какво да стори? Нямаше смисъл да седи и да чака настъпването на утрото — под земята това нямаше значение. Тук винаги е тъмно. А ако нишката го подведеше, той бе безпомощен. Дори да стигнеше на метър от мината, въобще нямаше да разбере. Ясно — не можеше да предприеме нищо. Реши поне да разбере къде е краят на нишката и, ако е възможно, как му бе изиграла този номер. Големината на кълбото му подсказваше, че е доста близо до края. Изведнъж усети някакво дърпане и теглене. Това пък какво беше? Зави зад една остра чупка и му се стори, че дочува необичайни звуци, които скоро взеха да напомнят боричкане, ръмжене и цвърчене. Шумът се увеличаваше. Кърди кривна зад още един завой, препъна се и се озова в центъра на някаква купчина. Веднага се досети, че е кълбо от преплетени тела на таласъмските животни. Преди да успее да се измъкне, те издраскаха сериозно лицето му и нахапаха свирепо краката и ръцете му. Тъкмо се надигаше и ръката му напипа кирката. Преди ужасните същества да го наранят още повече, той я размаха в тъмнината. Последвалите ужасни писъци го изпълниха със задоволство — беше успял да накаже някои за грубото им държане, а от тътренето и отдалечаващия се вой разбра, че ги е разпъдил. Известно време Кърди държа кирката като бойна брадва, сякаш бе от най-скъпоценен метал — в действителност обаче в този момент и златото не му бе по-скъпо. Развърза края на нишката, пусна кълбото в джоба си и се замисли. Очевидно животните на таласъмите бяха преместили кирката му и го бяха отвели бог знае къде. Колкото и усилено да мислеше, не можеше да прецени какво да предприеме. Изведнъж в далечината съзря проблясъците на светлина. Без миг колебание се отправи натам. Бързаше, доколкото му позволяваше непознатият и осеян с камъни път. Воден от приглушената светлина, Кърди зави за пореден път и съзря нещо, което не бе виждал в подземния свят — малък предмет с неправилна форма, който грееше. Приближи и установи, че е парче слюда, а светлината като че ли идеше от някакъв огън зад слюдата. Докато търсеше безуспешно път към мястото, където пламтеше огънят, Кърди стигна до малка пещера — високо горе в стената имаше отвор и от него струеше сияние. Надигна се до отвора. Пред очите му се откри невероятна гледка.

Група таласъми бяха насядали около огън, чийто дим се губеше в тъмнината. Стените на пещерата бяха обсипани с блестящи минерали, точно като в залата на двореца. А и дружината очевидно бе от по-висш ранг, защото всички носеха украшения със скъпоценни камъни по главите, ръцете или на кръста, които проблясваха с великолепните отблясъци на огъня. Скоро Кърди разпозна самия крал и съобрази, че се е промъкнал до покоите на кралското семейство. Досега не му се бе отдавала такава възможност да чуе нещо! Промъкна се през дупката колкото може по-тихо и се спусна по стената, но спря достатъчно нависоко, за да не привлече вниманието им. Седна и се заслуша. Кралят разговаряше с кралицата и принца престолонаследник, както и с министър-председателя. Беше сигурен, че това е кралицата заради обувките, защото ги позна, докато тя си грееше краката на огъня.

— Определено ще е забавно — отбеляза таласъмът, когото Кърди смяташе за престолонаследник.

Това бе първото завършено изречение, което дочу.

— Не виждам какво толкова величаво има тук! — сряза го мащехата му и отметна назад глава.

— Не бива да забравяш, съпруго — намеси се Негово величество, сякаш се извиняваше заради сина си, — че във вените му тече и тяхната кръв. Майка му…

— Не ми говори за майка му! Така със сигурност насърчаваш неестествените му помисли. Всичко, което е наследил от онази си майка, трябва да се изкорени.

— Прекаляваш, скъпа! — възрази кралят.

— Нищо подобно — сряза го кралицата. — А и ти не го прави. Ако очакваш да одобря подобни грубовати маниери, бъркаш. Не нося обувките напразно.

— Но трябва да признаеш — продължи кралят, като изстена леко, — че това поне не е приумица на Заекуст, а въпрос на държавна политика. Трябва да си даваш сметка, че неговата единствена утеха е жертвата му в името на доброто за обществото? Не е ли така, Заекуст?

— Да, татко, разбира се. Но наистина ще е забавно да я видим как плаче. Ще одера кожата между пръстите на краката й и ще ги привържа плътно, докато зараснат един за друг. Тогава краката й ще станат като на другите хора и няма да се налага да носи обувки.

— Да не би да намекваш, че аз имам пръсти на краката, изверг такъв? — извика кралицата и се приближи гневно към Заекуст. Съветникът, седнал помежду им, се наведе, сякаш да заговори принца, и така й попречи да го докосне.

— На Ваше Височество — подхвана той, — вероятно следва да се напомни, че вие самият имате три пръста — един на единия крак и два на другия.

— Ха! Ха! Ха! — изсмя се кралицата тържествуващо.

Окуражен от този знак на одобрение, съветникът продължи:

— Струва ми се, Ваше Височество, че бихте били още по-мил на бъдещите си поданици, като им докажете, че не струвате по-малко от тях, макар да сте имали нещастието да сте родени от майка от слънчевите земи. Затова претърпете операция, каквато така умно сте замислили за бъдещата си принцеса.

— Ха! Ха! Ха! — изсмя се кралицата още по-гръмко. Кралят и министърът я последваха. Заекуст изсумтя недоволно, а останалите се позабавляваха още малко от обърканото положение, в което бе изпаднал.

Кърди различаваше относително ясно само кралицата. Тя седеше встрани от него и светлината от огъня падаше върху лицето й. Не я намираше за хубава. Носът й определено бе широк и дълъг, а очите не бяха разположени хоризонтално, ами като две перпендикулярни яйца, едното обърнато нагоре с острата страна, другото — обратно. Устата й не бе по-голяма от илик и щом се засмееше, се разтягаше от ухо до ухо, но трябва да се знае, че ушите й бяха почти по средата на бузите.

Жаден да чуе всяка дума, Кърди се плъзна по гладката повърхност на камъка до малка площадка точно отдолу — смяташе да си отдъхне там. Но той ли не внимаваше достатъчно, площадката ли поддаде — в един миг се свлече на пода, съпроводен от куп отронили се камъчета.

Таласъмите наскачаха по-скоро ядосани, отколкото ужасени — та досега никога не бяха имали причина да се страхуват в двореца. Но при вида на Кърди с кирката в ръка, гневът им премина в уплаха, понеже в първия миг решиха, че ги нападат миньорите. Въпреки всичко кралят успя да се изправи в целия си ръст от метър и двадесет и да се изпъчи до метър — той бе най-красивият и най-квадратният от всички таласъми. Приближи Кърди, застана разкрачен пред него и попита с достойнство:

— Какво право имате да влизате в двореца ми?

— Правото на необходимостта, Ваше Величество — отвърна Кърди. — Загубих пътя и не знам къде попаднах.

— Как успя да влезеш?

— През дупката в планината.

— Но ти си миньор! Виж си кирката!

Кърди я погледна и отвърна:

— Намерих я на земята недалеч от тук. Попаднах на някакви диви зверове, които си играеха с нея. Вижте, Ваше Величество!

Кърди му показа как е изподраскан и нахапан.

Кралят остана доволен, че момчето се държи по-възпитано, отколкото очакваше — бе слушал от поданиците си достатъчно за миньорите. Той си обясни поведението на Кърди с уважението, което вдъхваше присъствието му, но съвсем не изпита по-дружелюбни чувства към натрапника.

— Ще съм ви благодарен, ако веднага напуснете владенията ми — заяви той, като добре съзнаваше каква ирония крият думите му.

— С удоволствие, Ваше Величество, стига да ми дадете водач да ми покаже пътя — увери го Кърди.

— Ще ти дам хиляда — изсмя се кралят с великодушна щедрост.

— Един ми е достатъчен — уточни Кърди.

Но кралят нададе странен вик — полунасъскване, полурев и вътре се втурнаха толкова таласъми, че пещерата загъмжа от тях. Той заповяда нещо на първите — Кърди така и не чу какво, а те си го запредаваха от ухо на ухо. Само след миг и най-крайните вече го бяха чули и разбрали. Таласъмите започнаха да се скупчват около него, което никак не му хареса и той се оттегли към стената. Те го последваха.

— Отдръпнете се! — заповяда Кърди и стисна още по-здраво кирката.

Таласъмите само се ухилиха и пристъпиха още по-напред. Кърди се замисли и издекламира:

Десет, десет по две, десет по три —

до един сте маскари!

Десет по две, десет по три, десет по четири —

вие сте черни секири!

 

Десет по три, десет по четири, десет по пет —

вие сте хапльовци, хайде напред!

Десет по четири, десет по пет, десет по шест —

звяр и човек, човек без чест!

 

Десет по пет, десет по шест, десет по седем —

всеки от вас е страшно повреден!

Десет по шест, десет по седем, десет по осем —

всеки от вас е съвсем тъпонос.

 

Десет по седем, десет по осем, десет по девет —

вместо ръце — имате хребет!

Десет по осем, десет по девет и сто —

всички заедно — в едно!

Щом започна, таласъмите леко се отдръпнаха и през цялото време, докато стихоплетстваше, правеха ужасни гримаси, сякаш ядяха нещо толкова противно, че чак зъбите им настръхваха, а по телата им лазеха тръпки. Дали защото римуваните думи не значеха нищо — Кърди ги съчини в момента, защото се смяташе, че всяко ново ритмизиране има по-силно въздействие, — дали защото присъствието на краля и кралицата ги окуражаваше — не мога да определя — но щом римите свършиха, те отново се скупчиха около него и стотици дълги ръце с дебели пръсти без нокти се протегнаха, за да го сграбчат. Тогава Кърди надигна кирката. Но тъй като беше толкова жалостив, колкото и смел, той не желаеше да убива никого. Затова обърна квадратния и тъп като чук край и с него удари силно по главата най-близкия таласъм. Колкото и да е корава главата му, помисли си Кърди, трябва да е усетил този удар. И се оказа прав. Ала таласъмът само нададе ужасен вой и посегна към гърлото на Кърди. За щастие Кърди се оттегли навреме и в този критичен момент се сети за уязвимото място на таласъмите. Втурна се към краля и с всички сили настъпи краката на Негово величество. Кралят нададе писък, който далеч не подобаваше на крал и за малко да падне в огъня. Кърди се впусна сред тълпата и започна да настъпва наляво-надясно. Таласъмите се отдръпваха. Той напредваше, а от двете му страни се разнасяха силни стенания. Но тълпата беше толкова гъста, че малцината, които нападаше, успяваха да се отърват. Викове и вопли изпълниха пещерата. Кърди би се стреснал, ако не усилваха надеждата му. В желанието си да избягат от пещерата те се стоварваха един върху друг и тогава пред него се изправи нов нападател. С блеснали очи и разширени ноздри, с щръкнала коса, кралицата се втурна насреща му. Тя вярваше на обувките си — бяха издълбани от гранит като сабо. Кърди бе готов да понесе всичко, но не и да нарани жена, пък била тя и таласъмка. Ала сега въпросът бе на живот и смърт: забравил за обувките й, той я настъпи с все сила по крака. Тя мигом му отвърна със същото, но ефектът беше съвсем различен — причини му ужасна болка и почти го осакати. Можеше да се пребори с нея единствено като разбие гранитните й обувки с кирката, но преди да се сети за това, тя го сграбчи и го повлече през пещерата. Запрати го към една дупка в стената с такава сила, че ударът почти го зашемети. Макар да лежеше неподвижно, не беше напълно в безсъзнание, че да не чуе ужасния й вик и трополенето на множество боси крака. После чу неопределен шум откъм отвора и около него се посипаха множество камъчета. Преди да паднат последните, Кърди усети как силите го напускат — беше зле ударен по главата и изпадна в безсъзнание.

По някое време той дойде на себе си. Наоколо цареше пълна тишина и непрогледен мрак, ако се изключи светлинката, която се прокрадваше през една малка дупка. Пропълзя натам и откри, че отворът на дупката е запушен с капак. Именно край ръба му проникваше лъч от огъня. Беше невъзможно да отмести капака, защото го бяха подпрели с купчина камъни. Пропълзя обратно до мястото, където лежеше, с плахата надежда да открие кирката си. Потърси, потърси, но напразно. Най-сетне трябваше да признае, че се намира в нерадостно положение, ала скоро заспа дълбоко.