Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (18)

Седемнадесета глава
Пролет

Пролетта, така скъпа на всичко живо — и младо, и старо — най-после дойде и още през първите й дни кралят прекоси разцъфтелите долини, за да види малката си дъщеря. Цялата зима той обхожда далечните краища на владенията си. Нямаше навик да се заседява из големите градове или само в любимите си селски имоти. Посещаваше различни места, за да го опознаят всичките му поданици. Когато пътуваше, си отваряше очите на четири, за да открие най-способните, най-талантливите мъже и да ги вземе на служба при себе си; откриеше ли, че е сбъркал и е наел някой недостатъчно добър или справедлив, веднага го отстраняваше. Затова, разбирате, грижата му за поданиците не му позволяваше да вижда принцесата толкова често, колкото би желал. Сигурно ще попитате защо не я взимаше със себе си при пътуванията. Няколко причини го възпираха, а аз подозирам, че несъгласието на прапрабаба й беше сред най-важните. Айрини отново дочу ловджийския рог и отново застана на портата да срещне баща си на големия бял кон.

След като останаха известно време насаме, тя се сети какво бе решила да го попита.

— Моля те, татко крал — започна тя, — ще ми кажеш ли откъде имам този хубав пръстен. Нямам никакъв спомен.

Кралят го огледа. По лицето му се разля необикновено красива усмивка като слънчева светлина; и Айрини се усмихна, но усмивката й беше по-скоро въпросителна.

— Някога принадлежеше на майка ти, кралицата.

— А защо вече не й принадлежи? — полюбопитства принцесата.

— Сега тя не го иска — натъжи се кралят.

— А защо не го иска?

— Защото отиде там, където се правят всички пръстени.

— И кога ще я видя? — попита принцесата.

— След известно време — в очите на краля се появиха сълзи.

Айрини не помнеше майка си и се учуди защо лицето на баща й придоби такъв израз и защо в очите му напираха сълзи. Прегърна го, целуна го и спря да задава въпроси.

След разказа на стражите за съществата, които бяха видели, кралят се обезпокои. Подозирам, че още същия ден щеше да отведе Айрини със себе си, ако пръстенът на ръката й не го бе успокоил. Час преди да си тръгне, Айрини го зърна на старото стълбище; той стоя горе почти докато дойде време да отпътува и тя си помисли, че е бил там да види старата дама. Той замина, но остави още шест войника, за да има постоянна стража.

Сега, през хубавата пролет, Айрини прекарваше по-голямата част от деня навън в планината. По закътаните места цъфтяха чудесни иглики, но не бяха толкова много, че да й омръзнат. Щом зърнеше нова иглика да отваря светналото си око върху тъмната земя, тя пляскаше от радост и, за разлика от мнозина деца, които познавам, не ги късаше, а ги галеше нежно, сякаш са новородено бебе. След като се запознаеше с цветето го оставяше, така да се каже, щастливо, както го бе заварила. Отнасяше се към растенията като към птичи гнезда: всеки нов цвят за нея бе ново пиленце. Обикаляше всички цветни гнезда, които знаеше, и ги различаваше едно от друго. Клякаше пред първото и поздравяваше: „Добро утро. Всички ли ухаете приятно днес? Довиждане!“, после притичваше към следващото и повтаряше поздрава си. Това беше едно от любимите й занимания. Навсякъде имаше цветя и тя обичаше всичките, но предпочиташе игликите.

— Не са срамежливи, но не са и дръзки — обясняваше тя на Лути.

Из планината се мяркаха и кози. Приближеше ли някое козле, тя му се радваше не по-малко, отколкото на цветята. Козите бяха собственост на миньорите; няколко от тях — на майката на Кърди. Но имаше и диви кози — те не бяха ничия собственост. Таласъмите ги смятаха за свои и живееха предимно от тях. Поставяха им капани и копаеха дупки; дори не се притесняваха да отмъкват и по някое питомно животно, ако се хванеше в клопките им. Избягваха обаче да ги крадат направо — страхуваха се от кучетата, които планинците развъждаха да пазят стадата. А умните кучета винаги хапеха таласъмите по краката. Таласъмите отглеждаха и доста необикновени овце — същества, които извеждаха нощем на паша, а другите таласъмски животни ги пазеха, защото знаеха, че след време ще получат кокалите им.