Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (17)

Шестнадесета глава
Пръстенът

В същия миг бавачката влезе в стаята. Плачеше. Щом зърна принцесата, тя извика от учудване и радост. Хвърли се към нея, прегърна я и я обсипа с целувки.

— Скъпата ми мила принцеса! Къде бяхте? Какво ви се случи? Изплакахме си очите, претърсихме къщата от тавана до мазето.

„Не съвсем от тавана“ — помисли си Айрини; и щеше да добави: „И не съвсем до мазето“, ако знаеше какво всъщност се бе случило. Но едното не пожела, а другото не можеше да изрече.

— О, Лути! Имах невероятно приключение! — отвърна тя и разказа всичко за дългокраката котка, как е побягнала нагоре по планината, как се е върнала след това. Но не спомена и думичка за баба си или за сребърната лампа.

— А в това време ние ви търсихме из цялата къща повече от час и половина! — възкликна бавачката. — Но нали сте тук, другото не е важно. Но, принцесо, трябва да кажа — настроението на Лути се беше променило, — че е било достатъчно да ме извикате, за да дойда и да ви помогна, а не да излизате от къщата и да тичате по планината така бясно, и трябва да кажа — глупаво.

— Но, Лути — възрази тихо Айрини, — ако срещу теб се затича огромна котка, сякаш само от крака, и ти няма да знаеш как точно е най-умно да постъпиш.

— Поне няма да хукна към планината — не отстъпваше Лути.

— Ако имаш време да се замислиш. Но когато онези същества се нахвърлиха срещу нас в планината, ти така се изплаши, че загуби пътя към къщи.

След като й напомниха за онази вечер, Лути спря да упреква принцесата. А всъщност тъкмо се готвеше да подхвърли, че дългокраката котка най-вероятно се е привидяла на принцесата в здрача; ала споменът от ужасиите през онази нощ и всичко, което кралят й наговори впоследствие, я възпря да изрече онова, което поне наполовина вярваше — че котката е била таласъм. Защото тя не правеше разлика между таласъмите и техните животни — за нея всички бяха таласъми.

Без да продума повече, тя отиде да донесе горещ чай, хляб и масло за принцесата. Преди да се върне, всички прислужници, начело с икономката, се втурнаха в детската стая да се порадват на любимата си принцеса. Последваха ги стражите, съвсем склонни да повярват всичко за дългокраката котка. Макар да бяха достатъчно умни да не споменат нищо, те помнеха — и то не без страх — че бяха заварили точно такова същество да подскача по моравата на принцесата. В сърцата си се коряха, че не я бяха пазили по-добре. А капитанът им издаде заповед от тази нощ нататък входната врата и всички прозорци на приземния етаж да се заключват веднага след залез-слънце и да не се отварят под никакъв предлог. Стражите удвоиха усърдието си и известно време нямаше основание за тревога.

На следващия ден принцесата се събуди и видя наведената над нея бавачка.

— Само как блести пръстенът ви сутрин, принцесо! Като огнена роза!

— Нима, Лути? — престорено се учуди Айрини. — Кой ми го е подарил? Знам, че го имам отдавна, но откъде съм го получила? Не си спомням.

— Мисля, че е от майка ви, принцесо, но истината да си кажа, откакто го носите, не съм чувал някой да споменава откъде е.

— Ще попитам моя татко крал следващия път, когато дойде — реши Айрини.