Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (16)

Петнадесета глава
Първо изтъкано, после изпредено

— Влез, Айрини — долетя сребърният глас на баба й.

Принцесата отвори вратата и надзърна. Стаята бе съвсем тъмна, не се долавяше шум от чекръка. Отново се изплаши при мисълта, че дори стаята да е там, старата жена все пак е сън. Всяко момиченце знае колко е ужасно да завариш празна стая, след като си бил убеден, че вътре има някой. А Айрини за миг трябваше да си представи, че търси несъществуващ човек. Сети се обаче, че баба й преде само през нощите, когато има лунна светлина — значи вероятно затова не долавя сладкото жужене като от пчеличка; но старата дама сигурно е някъде в тъмнината. Преди да успее да й хрумне друга мисъл, принцесата отново дочу познатия глас:

— Влез, Айрини.

По звука веднага разбра, че старата жена не е в тази стая. Може би беше в спалнята. Прекоси площадката и пипнешком откри другата врата. Напипа дръжката и старата дама отново заговори:

— Затвори вратата след себе си, Айрини. Когато се оттеглям в покоите си, винаги затварям вратата на работната стая.

Айрини се зачуди как е възможно толкова ясно да чува гласа през вратата. Затвори едната врата, както й казаха, отвори другата и влезе. О, какво чудесно място след тъмнината и ужаса, които преживя! Меката светлина създаде усещането, че навлиза в сърцевината на най-млечната перла, а сините стени и сребристите звезди по тях за миг я заблудиха, че са самото небе, което тя само преди минути бе оставила навън, осеяно с дъждовни облаци.

— Запалих камината заради теб, Айрини. Студено ти е и си мокра — обади се отново баба й.

Тогава Айрини се загледа по-внимателно: онова, което бе взела за голям букет от рози в долния край на стената, всъщност беше огън, пламнал в най-красиви форми — същински рози, който грееше между главите и крилете на две изваяни от сребро ангелчета. Тя пристъпи напред и откри, че ароматът на рози, изпълнил стаята, идва от огнените рози в камината. Баба й бе облечена в прекрасно светлосиньо кадифе, а косите й, вече не бели, ами златисти, се спускаха като водопад от къдрици и сякаш потъваха в златистата мъгла на пода. Косата извираше от украсена с перли и опали сребърна лента, която блестеше около главата й. Не носеше украшения по дрехата си, нито пръстен на ръката, нито огърлица около шията. А пантофките й блестяха със светлината на Млечния път, тъй като и те бяха обсипани с перли и опали. В лицето приличаше на двадесет и тригодишна жена.

От изумление и възторг принцесата дори забрави да й благодари, а само приближи плахо: чувстваше се мръсна, беше й неловко. Жената седеше на ниско столче встрани на камината и протягаше ръце към момиченцето, но принцесата, смутено усмихната, не смееше да се приближи.

— Какво има? — попита баба й. — Не си направила нещо нередно. Отгатвам го по лицето ти, макар видът му да е доста окаян. Какво има, мила моя?

Тя продължаваше да седи с протегнати ръце.

— Скъпа бабо, не съм сигурна, дали не съм сторила нещо нередно. Когато дългокракото същество влезе в стаята ми, трябваше веднага да се завтека нагоре, а не да хукна към планината и така да се изплаша.

— Била си изненадана, дете мое, и не вярвам това да се повтори. Хората вършат повторно нередните неща, когато го правят нарочно. Ела.

Тя продължаваше да седи с протегнати ръце.

— Бабо, колко сте красива и величествена с короната! А аз съм мръсна и кална от дъжда — ще изцапам прекрасната ви синя рокля.

С весел смях жената се надигна от мястото си — доста по-пъргаво отколкото самата Айрини би скочила — притисна детето към гърдите си и без да престава да целува обляното в сълзи лице, седна и я настани в скута си.

— О, бабо, така ще се изцапате! — възкликна Айрини, като здраво се държеше за нея.

— Мила моя! Нима мислиш, че държа повече на дрехата си, отколкото на малкото ми момиченце? Освен това — погледни.

Докато говореше, тя я изправи на крака и Айрини с удивление видя, че красивата рокля е изцапана с кал. Но дамата пристъпи към огъня, предпазливо извади с пръсти една от горящите рози и я прокара веднъж, два пъти, три пъти пред роклята; когато погледна отново, Айрини не откри никакво петънце.

— Ето! — насърчи я баба й. — Сега нали не възразяваш да дойдеш при мен?

Но Айрини все още не смееше да пристъпи, а гледаше горящата роза в ръката на жената.

— Нали не те е страх от розата? — попита дамата, готова да я хвърли обратно в камината.

— О, недейте! Моля ви! — извика Айрини. — Не бихте ли я поднесли към моята рокля, към ръцете и лицето ми? А и мисля, че краката и коленете ми също се нуждаят от нея.

— Не — отвърна баба й и се усмихна малко тъжно, като хвърли розата обратно. — Все още е прекалено гореща за теб. От нея твоята рокля ще пламне. Освен това не искам да те изчистя тази вечер. Нека бавачката и останалите в къщата те видят такава, защото ще се наложи да им разкажеш как си избягала от страх от дългокраката котка. Бих искала да те измия, но тогава няма да ти повярват. Виждаш ли ваната зад гърба си?

Принцесата се обърна — огряна от прекрасната лампа, там светеше ярко голяма овална вана от сребро.

— Иди и погледни вътре — насърчи я дамата.

Айрини отиде и се върна мълчалива, но с грейнали очи.

— Какво видя? — попита баба й.

— Небето, луната и звездите — отвърна тя. — Сякаш няма дъно.

Жената се усмихна доволно. Не след дълго се обади:

— Прииска ли ти се да се изкъпеш, ела при мен. Знам, къпеш се всяка сутрин, но понякога имаш нужда от баня и вечер.

— Благодаря ви, бабо. Непременно ще го сторя — обеща Айрини, но се замисли. Накрая попита: — Бабо, как видях красивата ви лампа — не само нейната светлина, а и самата голяма сребриста лампа, да виси във въздуха? Вашата лампа видях, нали?

— Да, дете мое, това беше моята лампа.

— Но как стана така? Наоколо не забелязах прозорец.

— Когато поискам, мога да накарам лампата да свети през стените. Да свети така силно, че да ги стопи и да се вижда отвсякъде. Но вече ти казах — не всеки може да я съзре.

— А аз защо мога? Наистина не разбирам.

— Родена си с такава дарба. И се надявам един ден всички да се сдобият с нея.

— Но как я карате да свети през стените?

— О, това няма да го проумееш, колкото и да ти обяснявам. Още е рано за теб. Но — добави жената и се изправи, — трябва да седнеш на моя стол, докато ти донеса подаръка. Нали споменах, че преда нещо за теб? Вече го приготвих. Отивам да го взема. Държах го на топло под една от гълъбиците си, която мъти.

Айрини приседна на ниското столче, а баба й излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Принцесата гледаше ту огъня от рози, ту осеяните със звезди стени, ту сребристата светлина и сърцето й се изпълни с невероятно спокойствие. Дори всички дългокраки котки на света да се втурнеха към нея в този момент, тя нито за миг нямаше да се изплаши. Защо е така, не можеше да каже, но знаеше, че не изпитва страх, че всичко е наред и няма опасност да се появят подобни същества.

Няколко минути Айрини гледа втренчено към прекрасната лампа; когато извърна очи, тя установи, че стената е изчезнала и всъщност гледа в тъмната облачна нощ. Но макар да чуваше как вие вятърът, неговите талази не достигаха до нея. Облаците се разпръснаха, по-точно изчезнаха като стената, и тя видя хиляди звезди, ярко проблясващи върху фона на тъмносиньото небе. Но всичко продължи само миг. Облаците отново се скупчиха и покриха звездите, стените се появиха и скриха облаците, а до нея стоеше старата дама с възможно най-прелестната усмивка на лицето, а в ръката й блестеше топка с големината на гълъбово яйце.

— Заповядай, Айрини. Ето какво направих за теб! — тя подаде топката на принцесата.

Момиченцето я пое и я разгледа от всички страни. Беше някак сиво-бяла, сякаш кълбо от стъклени нишки, които леко проблясваха.

— Само толкова ли сте изпрели, бабо?

— Толкова, откакто ти се появи в къщата. Но кълбото всъщност е по-голямо отколкото предполагаш.

— Много е красиво. А какво да правя с него?

— Точно това ще ти обясня сега — отвърна старата жена и отиде до скрина.

Върна се с малък пръстен. Взе кълбото от Айрини и направи нещо, но принцесата не успя да види какво.

— Дай ми ръката си — нареди жената.

Айрини повдигна дясната си ръка.

— Да, тази — и дамата постави пръстена на показалеца.

— Какъв красив пръстен! — възкликна Айрини. — Какъв е камъкът?

— Огнен опал.

— Моля ви, мога ли да го задържа?

— Завинаги.

— О, благодаря, бабо! Такъв красив камък не съм виждала, освен онези, с цветовете на дъгата, във вашата… Наистина ли короната е ваша?

— Да, моя е. Камъкът в пръстена ти е от същия вид — но не съдържа толкова вълшебство. Оцветен е само в червено, а моите са пъстри, нали виждаш?

— Да, бабо. Много ще го пазя. Но… — поколеба се тя за момент.

— Какво?

— Какво да обясня на Лути, откъде съм го взела?

— Ти ще попиташ нея откъде си го взела — успокои я баба й с усмивка.

— Но как ще успея?

— Ще успееш.

— Разбира се, щом вие казвате. Но нали разбирате — не мога да се преструвам, че не знам откъде е.

— Няма да се преструваш. Хайде, не се тревожи. С времето всичко ще си дойде на място.

С тези думи дамата се обърна и хвърли кълбото в огъня от рози.

— О, бабо! — възкликна Айрини. — Нали казахте, че сте го изпрели за мен?

— Точно така, детето ми. И то е твое.

— Но то изгоря в огъня!

Жената постави ръка в огъня и извади кълбото — блестеше, както и преди — и й го подаде. Айрини посегна да го вземе, но жената се обърна, отиде до шкафа, отвори едно чекмедже и го постави вътре.

— Ядосах ли ви с нещо, бабо? — натъжи се Айрини.

— Не, мила моя. Но трябва да разбереш, че никой никога не дава истински нещо на друг, без в действителност да не иска да го задържи за себе си. Кълбото е твое.

— О! Аз няма да го взема със себе си, така ли? Вие ще ми го пазите?

— Ще го вземеш със себе си. Закрепих единия му край към пръстена на ръката ти.

Айрини погледна пръстена.

— Не го виждам, бабо — призна тя.

— Опитай се да го почувстваш — малко по-далеч от пръстена, към шкафа — напъти я жената.

— О! Усещам го! — възкликна принцесата. — Но не го виждам — добави тя, без да откъсва поглед от протегнатата си ръка.

— Защото нишката е прекалено тънка, за да я забележиш. Можеш само да я напипваш. Сега вече си представяш колко дълго е трябвало да преда, макар кълбото да изглежда толкова малко.

— И каква полза, ако ще стои в чекмеджето?

— Точно това искам да ти обясня. Няма да ти донесе никаква полза. Всъщност въобще няма да е твое, ако не си стои в шкафа. Слушай внимателно: грози ли те някога опасност — както например тази вечер — ще свалиш пръстена и ще го поставиш под възглавницата си. После ще докоснеш с показалеца — същия, на който носиш пръстена — нишката и ще тръгнеш, накъдето те поведе.

— Колко възхитително! Тя ще ме доведе при вас, бабо, знам го със сигурност!

— Точно така. Но запомни — пътят може да ти изглежда заобиколен, но не бива да се съмняваш, че нишката те води в правилна посока. В едно бъди сигурна — докато ти я държиш, държа я и аз.

— Прекрасно! — замисли се Айрини. В следващия миг се сети нещо, извика и скочи от столчето. — О, бабо! Аз седя през цялото време на вашето столче, а вие стоите права! Моля за извинение.

Старицата положи ръка на рамото й:

— Седни, Айрини. Нищо не ме радва така, както да видя някой седнал на столчето ми. Винаги съм готова да стоя права, стига някой да седи на него.

— Колко мило от ваша страна! — и принцесата отново седна.

— Доставя ми удоволствие — увери я дамата.

— Но — продължи Айрини озадачено, — нишката няма ли да препречи някому пътя и да се скъса, щом единият й край е вързан за пръстена ми, а другият е в шкафа?

— Ще видиш, всичко ще се уреди. Опасявам се, че вече е време да си вървиш.

— Няма ли да ми позволите да остана и да спя при вас тази вечер, бабо?

— Не, тази вечер не може. Ако възнамерявах да останеш при мен, щях да те изкъпя; а и всички в къщата страдат, защото те няма, и ще бъде жестоко да ги оставим да се измъчват цяла нощ. Време е да слизаш долу.

— Така се радвам, бабо, че не казахте: „Да се прибираш у дома“, тъй като моят дом е тук. Мога ли да го наричам мой дом?

— Можеш, дете мое. И се надявам винаги да го приемаш за свой дом. Ела. Трябва да те отведа, без някой да те види.

— Моля ви, искам да задам още един въпрос — настоя Айрини. — Изглеждате така млада, защото сте с короната ли?

— Не, дете. Тази вечер сложих короната, защото се почувствах млада. А и си помислих, че би искала да видиш старата си баба в най-добрия й вид.

— Защо твърдите, че сте стара. Въобще не сте стара, бабо.

— Напротив, много съм възрастна. Глупаво е хората да смятат — нямам предвид теб, ти още си твърде малка, че възрастта върви ръка за ръка с изкривявания, съсухреност, немощ, бастуни, очила, ревматизъм и забравяне! Толкова е нелепо! Възрастта няма нищо общо с това. Нормалната старост означава сила, красота, радост, решимост, ясен поглед и крайници без болки. Аз съм по-стара, отколкото можеш да си представиш, и въпреки това…

— И как изглеждате само! — възкликна Айрини, скочи от столчето и обви шията на баба си с ръце. — Друг път няма да говоря такива глупости, обещавам! Е, малко ме е страх да обещая подобно нещо, но ако случайно го сторя, веднага ще съжаля — честна дума. Как ми се иска да съм толкова възрастна, колкото вас, бабо. Вие като че ли от нищо не се страхувате.

— Поне не за дълго, дете мое. Вероятно, когато стана на две хиляди години, вече от нищо няма да се страхувам. Но признавам, понякога се плаша за децата си, понякога за теб, Айрини.

— О, съжалявам да го чуя, бабо! Предполагам, имате предвид тази вечер?

— Да, отчасти и тази вечер. Ала повече се изплаших, когато ти реши, че съм сън, а не твоята истинска прапрабаба. Но не те виня за това. Нямаше как иначе да постъпиш.

— Не знам, бабо — разкая се принцесата и заплака. — Невинаги успявам да правя това, което бих искала. А и невинаги се старая истински. Толкова съжалявам.

Жената се наведе, взе я на ръце и като я притискаше към гърдите си, седна на столчето. След няколко минути принцесата заспа, както ридаеше. Колко време е спала не знам. Но когато се разбуди, седеше на стола си до масата в детската стая, а пред нея се намираше кукленият дом.