Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (15)

Четиринадесета глава
Точно след седмица

Всеки свободен миг от седмицата Айрини си мислеше за обещанието към старата дама, макар вече да не беше съвсем сигурна дали не е било сън. Нима наистина живееше под покрива на къщата стара жена с гълъби и чекрък, и с лампа, която никога не гасне? Беше твърдо решена следващия петък да се изкачи по трите стълбища, да мине през коридора с многото врати и да потърси кулата, където или бе видяла, или бе сънувала баба си.

Бавачката не можеше да се начуди какво е станало с принцесата — седеше замислена и мълчеше, дори спираше по средата на игрите и се размечтаваше. Айрини се стараеше да не се издаде, не желаеше Лути да разбере какви мисли се въртят в главата й. Най-накрая Лути си рече: „Какво странно дете“ и я остави на мира.

Дългоочакваният петък дойде. Айрини положи всички усилия да е от кротка по кротка — така искаше да приспи бдителността на Лути. Следобедът пожела да играе с кукления си дом — цял час нарежда и пренарежда стаите и техните обитатели. Накрая въздъхна и се облегна на стола. Едната кукла не можеше да седне, втората — да стои права, а останалите я отегчаваха. Една дори не искаше да си легне! Но вече се стъмняваше и колкото по-мрачно ставаше, толкова по-силно се вълнуваше Айрини, а чувстваше колко е необходимо да запази спокойствие.

— Време е за чая ви, принцесо — обади се бавачката. — Ще отида да го донеса. В стаята ми се вижда малко задушно. Ще открехна прозореца. Вечерта е мека; няма да ви навреди.

— Няма опасност, Лути — увери я Айрини. Според нейния план Лути не биваше да отива за чая, преди съвсем да се стъмни. Чак тогава би могла да се впусне в своето приключение.

Ако питате мен, Лути се забави повече от необходимото; унесена в мисли, Айрини вдигна глава и установи, че съвсем се е стъмнило, но в същия миг съзря, че от прозореца я наблюдават чифт блеснали зелени очи. Нещо скочи в стаята — с тяло на котка, но с крака дълги като на кон, прецени Айрини. Тя се изплаши прекалено много, за да извика, но не и за да скочи от стола и да побегне от стаята.

За всички мои читатели е очевидно как трябваше да постъпи — а и на самата Айрини точно това й мина през ум; но при подножието на старото стълбище до детската стая тя си представи как съществото тича след нея нагоре и я преследва в тъмните коридори — които, в крайна сметка, можеха и да не я отведат до никаква кула! Ами сега! Сърцето й пропусна един удар. Загърби стълбището и пое към антрето. Входната врата се оказа отворена. Изхвръкна на двора, преследвана — както тя си въобразяваше — от съществото. Никой не я забеляза и тя продължи да тича. От страх не можеше да мисли. Готова бе да поеме, накъдето й видят очите, само и само да избяга от съществото с крака като кокили. Не смееше да се обърне назад. Прелетя през портата и пое нагоре по планината. Колко глупаво — да избяга от всички, които можеха да й помогнат. Сякаш сама търсеше подходящо място, където таласъмското същество да я изяде необезпокоявано от никого. Страхът е лош съветник: винаги се съюзява с онова, от което се страхуваме.

Скоро принцесата остана без дъх от тичане по нанагорнището. Но не спря. Представяше си как ужасното същество я следва по петите. Дори наум не й идваше, че ако наистина е така, отдавна би я настигнало с дългите си крака. Останала без сили, тя падна, като дори не успя да извика. Лежа на пътя известно време полумъртва от ужас. Лека-полека се убеди, че нищо не я сграбчва. Дъхът й се възвърна и тя се престраши да се понадигне. Огледа се наоколо, но беше толкова тъмно, че не успя да види нищо. Не проблясваше нито една звезда. Дори не бе в състояние да определи в коя посока е къщата, а си представяше как някъде наблизо я дебне ужасното същество, готово да се нахвърли върху нея. Сега си даде сметка, че трябваше веднага да се затича нагоре по стълбището. Добре поне, че не изпищя; защото макар през седмицата да се бяха появявали малко таласъми, някой можеше да броди наоколо и да я чуе. Седна на един камък. Единствено човек, постъпил нередно, би се чувствал така окаяно. Съвсем забрави за обещанието да посети баба си. Върху лицето й падна дъждовна капка. Погледна нагоре и за миг ужасът й отстъпи пред удивлението. Отначало реши, че изгряващата луна се е приближила, за да види какво става с момиченцето върху склона на голата тъмна планина, седнало само, без шапка и пелерина. Скоро откри, че бърка — не забеляза светла диря пред краката си, а наоколо не се виждаха сенки. Вместо това във въздуха висеше огромно сребристо кълбо. Докато се взираше в прекрасното творение, усети как силите й се възвръщат. Ако се намираше в къщата, нямаше да се страхува от нищо, дори от ужасното същество с длъгнестите крака! Но как да намери обратния път? Каква е тази светлина? Да не би да е…? Не! И все пак, ако…? Да, наистина, трябва да е лампата на нейната прапрабаба, която сочи пътя на гълъбите и в най-тъмните нощи! Принцесата скочи на крака — стига да не изпуска от погледа си светлината, щеше да намери пътя към къщи.

Сърцето й се сви. Бързо, но внимателно, се заспуска по хълма. Надяваше се да мине незабелязано покрай съществото. Въпреки тъмнината, нямаше опасност да поеме в грешна посока. И — колко странно наистина — светлината от лампата не само не я заслепяваше, но й позволяваше да оглежда мимоходом предметите, независимо от тъмнината. Поглеждаше ту към лампата, ту към пътя пред себе. Така си спести няколко падания, защото пътят бе доста неравен. Но ненадейно кълбото изчезна. Животинският ужас, напуснал я от момента, когато тръгна обратно към къщи, я обзе отново. В същия момент обаче съзря светналите прозорци и разбра къде се намира. Беше прекалено тъмно да тича, но все пак се движеше доста бързичко и достигна невредима портата. Завари входната врата все още отворена, прекоси антрето и без дори да обърне глава към детската стая, се отправи нагоре по стълбището; после към следващото; и към следващото. Зави надясно, прекоси дългия коридор с тихите стаи в подножието на стълбището и веднага откри вратата към кулата.

Бавачката не намери Айрини, но реши, че принцесата си прави шега. Изчака малко, но се изплаши и започна да я търси. Затова, когато принцесата се върна в къщата, всички сновяха нагоре-надолу. Само секунди след като стигна стълбището към кулата, те започнаха да търсят из празните стаи — места, където никога нямаше да надникнат, ако не бяха претърсили всички други кътчета безуспешно. Ала по това време Айрини вече чукаше на вратата на старата дама.