Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (12)

Единадесета глава
Спалнята на старата дама

Известно време не се случи нищо достойно за разказване. Есента дойде и си отиде. В парка вече нямаше цветя. Силни ветрове задухаха и завиха около скалите. Заваляха проливни дъждове. Жълтите и червените листа, изостанали по клоните на дърветата, подгизнаха. Много често дъждовен следобед следваше ясното утро, а понякога в продължение на цяла седмица не спираше да вали; валеше, валеше по цял ден, а през нощта небето се очистваше от облаците и се осейваше с ярки звезди — не липсваше нито една. Но принцесата не ги виждаше, защото си лягаше рано. Зимата се довлече полека-лека и всичко започна да й се струва скучно. През най-неподходящите за разходка дни, когато и играчките вече отегчаваха принцесата, Лути я развеждаше из къщата. Водеше я ту в стаята на икономката — добрата и мила възрастна жена се чудеше как да й угоди; ту в помещението на прислугата; ту в кухнята, където я посрещаха не като принцеса, а направо като кралица, и имаше огромна опасност да я разглезят; ту сама отиваше в стаята при кралските войници, а те й показваха оръжията и личното си снаряжение и правеха всичко, за да я забавляват. И все пак на моменти й ставаше страшно скучно и й се искаше голямата й стара баба да не е била сън.

Една сутрин бавачката остави Айрини с икономката. За да зарадва принцесата, тя извади от стария шкаф какви ли не съкровища: причудливите старинни украшения — някои с неизвестно предназначение — бяха далеч по-интересни от играчките и малката се улиса с тях за часове. Но както държеше необикновена на вид старовремска брошка, принцесата си убоде пръста с карфицата. Заболя я много и тя изписка. Всичко щеше да мине и да замине, но болката не спираше и пръстът се поду. Икономката се разтревожи, дотича бавачката, извикаха лекар. Направиха й компрес и рано-рано Айрини се озова в леглото. Болката не спираше. Заспа и сънува много и все хубави сънища, ала във всичките имаше болка. И се събуди.

Луната огряваше стаята. Компресът се бе изхлузил и ръката й сякаш пламтеше. Хрумна й да я подържи на лунната светлина, за да я охлади. Стана от леглото, без да буди бавачката, която спеше в другия край на стаята, и отиде до прозореца. Надникна навън — един от войниците обхождаше къщата, а доспехите му проблясваха на лунната светлина. Тъкмо се канеше да потропа на прозореца и да го извика — искаше да му разкаже какво става с нея — принцесата се сети, че ще събуди Лути, а тя веднага ще я върне в леглото. Затова реши да отиде в съседната стая и да го повика оттам. По-приятно е да си поприказваш с някого, отколкото да лежиш буден в леглото с пареща болка в ръката. Много предпазливо отвори вратата и прекоси детската стая, която нямаше изглед към градината, затова се упъти към друг прозорец. Но тъкмо стигна до подножието на старото стълбище и луната проникна отнякъде далече горе: сега прояденото от червеи дъбово стълбище изглеждаше необичайно, ефирно и прекрасно. След миг малките й крака следваха лунната диря нагоре по стълбите; от време на време поглеждаше назад, за да види сянката си по средата на сребристата пътека. Някои момиченца биха се изплашили да останат така сами посред нощ, но Айрини беше принцеса.

Изкачваше се бавно, без да е съвсем сигурна, че не сънува. Изведнъж сърцето й се изпълни с огромен копнеж да опита още веднъж да намери старата жена със сребърните коси.

— Ако тя е сън — каза си тя на глас, — по-вероятно е да я намеря, ако сънувам.

И продължи нагоре по стълбите. Стигна до много стаи — точно както преди. Забърза от коридор в коридор. Утешаваше се, че ако се загуби, ще се събуди и ще се озове в леглото си, а Лути няма да е далеч. Сякаш знаеше пътя: мина през малката врата в подножието на тясното стълбище към кулата.

— А ако наистина, съвсем наистина, открия моята красива стара баба там горе? — питаше се тя, докато изкачваше стръмните стъпала.

Като стигна най-горната площадка, спря и се ослуша в тъмното — тук вече нямаше лунна светлина. Да! Чу го! Жуженето на чекръка! Каква трудолюбива баба; да работи ден и нощ!

Внимателно пристъпи към вратата.

— Влез, Айрини — покани я сладък глас.

Принцесата отвори вратата и влезе. Лунната светлина нахлуваше през прозореца. В средата на лунния кръг седеше старата дама, облечена в черната си рокля с бели дантели; а сребърните коси се смесваха с лунната светлина и не се различаваше кое, кое е.

— Влез, Айрини — повтори тя. — Можеш ли да отгатнеш какво преда?

„Тя говори“, помисли си Айрини, „сякаш ме е видяла преди пет минути, или най-много — вчера.“

— Не — отвърна тя на глас. — Не знам какво предете. Аз мислех, че сте сън. Защо не успях да ви намеря преди пра прабабо?

— Още не си достатъчно голяма, за да разбереш. Но щеше да ме откриеш по-рано, ако не смяташе, че съм сън. Има обаче и още една причина, за да не ме намериш: аз не исках.

— Защо, моля?

— Защото не желая Лути да знае, че съм тук.

— Но вие ми позволихте да разкажа на Лути.

— Да. Но знаех, че Лути няма да ти повярва. Дори да ме види как седя и преда тук, пак няма да повярва.

— Защо?

— Защото няма да може. Ще разтърка очи и ще си иде, като обясни, че се чувства странно; после ще забрави най-малкото половината, дори повече от половината, и ще каже, че всичко е било сън.

— Точно като мен — възкликна Айрини и се засрами от себе си.

— Да, почти като теб, но не съвсем; защото ти пак дойде; а Лути нямаше да дойде втори път. Щеше да се възпротиви: „Не, не… Стигат ми толкова глупости!“.

— Непослушно ли е от нейна страна да постъпва така?

— Ще бъде непослушно от твоя. Никога нищо не съм правила за Лути.

— А на мен ми измихте ръцете и лицето — сети се Айрини и заплака.

Старата жена й се усмихна сладко-сладко:

— Не ти се сърдя, дете мое. Не се сърдя и на Лути. Но не желая да й казваш нищо повече за мен. Ако случайно те попита, трябва да мълчиш. Но според мен няма да те попита.

През цялото време докато разговаряха, старата жена не спираше да преде.

— Не ми каза какво преда — продължи тя.

— Не знам. Но е много хубаво.

Наистина беше хубаво. На хурката бе нанизано обемисто кълбо, а тя — закрепена към чекръка. На лунната светлина кълбото светеше като… На какво да го оприлича? Не беше достатъчно бяло, за да е сребърно; приличаше на сребро, но светеше сивкаво, не бяло, и само мъничко проблясваше. А старата жена изтегляше тъй фина нишка, че Айрини едва я забелязваше.

— За теб го преда, дете мое.

— За мен? Какво да го правя, моля?

— Ще ти обясня, когато му дойде времето. Но първо ще ти кажа какво е. Паяжина. Много особен вид паяжина. Гълъбите ми я носят от далечното голямо море. Само в една гора живеят паяците, които изпридат този вид паяжина — най-фината и най-здравата на света. Още съвсем малко ми остава да довърша работата си тук. Изпреденото почти ще стигне. Но за онова там ми трябва поне още седмица работа — и тя посочи кълбото на хурката.

— По цял ден и по цяла нощ ли работите прапрапрапрабабо? — попита принцесата. Мислеше си, че е много почтително да прибави повече пра- към обръщението си.

— Не съм чак толкова пра- — отвърна бабата през смях. — Достатъчно е да се обръщаш към мен само с „бабо“. Не, не работя всяка нощ. Само през лунните нощи, и то докато луната осветява чекръка. Тази нощ няма да работя още дълго.

— Какво ще правите после, бабо?

— Ще си легна. Искаш ли да видиш спалнята ми?

— Да, много.

— Тогава ще приключвам за тази нощ. Времето ще ми стигне.

Старата жена се надигна и остави чекръка както си беше. Разбирате ли — не се налагаше да го прибира, защото нямаше други мебели и стаята не изглежда неподредена.

Хвана Айрини за ръката, болната ръка, и Айрини леко извика от болка.

— Дете мое — стресна се баба й, — какво ти е?

Айрини обърна ръката си към лунната светлина, за да я покаже хубаво на старата жена, и й разказа за случката; жената слушаше сериозно през цялото време.

— Подай ми другата си ръка — каза кратичко тя.

Изведе я на малка тъмна площадка и отвори срещуположната врата. За огромна изненада на Айрини влязоха в една от най-хубавите стаи, които бе виждала през живота си! Голяма, просторна, със сводест таван. От центъра се спускаше лампа като топка — светеше сякаш е най-ярката луна и огряваше всичко в стаята, но не чак дотам, та Айрини да различи точно кое какво е. Върху огромното овално легло в средата бе метната прекрасна розова покривка, а от балдахина се спускаха кадифени завеси — в прекрасно светлосиньо. Стените също бяха сини, а рисунките по тях наподобяваха сребристи звезди.

Старата жена я пусна за момент, отиде до един необикновен скрин, отвори го и извади чудновата сребърна кутия. Седна на ниско столче, повика Айрини и я накара да коленичи пред нея, за да огледа ръката й. После отвори кутията и извади някакъв балсам. Докато нежно втриваше балсама в кожата на горещата подута ръчица, стаята се изпълни с най-сладкия аромат от рози и лилии. Нежният и хладен досег на старата жена разпръскваше парещата болка.

— О, бабо, толкова е хубаво! — възкликна Айрини. — Благодаря ви. Благодаря ви.

Тогава среброкосата дама отиде до скрина, извади голяма кърпа от ефирна батиста и превърза болната ръка.

— Не ми се вижда редно да те оставя да си идеш тази нощ. Искаш ли да спиш при мен?

— О, да, да, мила бабо! — зарадва се Айрини и понечи да запляска, но се сети, че не може.

— И няма да те е страх да легнеш до една толкова стара жена?

— Не. Вие сте така красива, бабо.

— Но съм много стара.

— А аз съм много малка. Вие не бихте възразили да спите до едно толкова малко момиченце, нали, бабо?

— Ах ти, сладка бърборанке! — засмя се бабата и я притегли към себе си; целуна я по челото, бузките и устата.

Взе голям сребърен леген, напълни го с вода, покани Айрини да седне на столче и изми крачетата й. Вече бяха готови да лягат. И, о, в какво прекрасно легло я сложи баба й! Имаше чувството, че не лежи върху нищо: усещаше само мекота. Старата жена се съблече и легна до нея.

— Защо не изгасите луната си? — попита принцесата.

— Тя никога не изгасва — ни денем, ни нощем. И в най-тъмните нощи гълъбите виждат луната ми и знаят накъде да летят с посланията ми.

— А ако я види друг, освен гълъбите — някой от къщата искам да кажа — може да се поинтересува какво е това и да ви открие.

— Толкова по-добре. Но за стотина години са я видели не повече от пет пъти. Повечето решават, че е метеорит, премигват и забравят. А и никой не е в състояние да открие стаята, ако аз не реша. И още — ще ти поверя една голяма тайна — изгасне ли тази светлина, ще имаш чувството, че лежиш в гола дупка върху слама и няма да виждаш красивите неща около себе си.

— Надявам се никога да не загасне — пламенно обяви принцесата.

— И аз. Но е време да спим. Да те прегърна ли?

Малката принцеса се сгуши в старата жена, а тя я притисна към гърдите си.

— О, толкова е хубаво! — ахна принцесата. — Не съм си представяла, че на света има нещо толкова приятно. Ще ми се да лежа тук завинаги.

— Стига да пожелаеш — откликна старата жена. — Но първо ще те подложа на изпитание — не много тежко изпитание, надявам се. Точно след една седмица трябва да дойдеш отново при мен. Ако не го сториш, не знам кога ще ме намериш пак, а съвсем скоро ще имаш огромно желание да го направиш.

— О, моля ви, измислете нещо, за да не забравя.

— Няма да забравиш. Нужно е само да повярваш, че ме има някъде — да не решиш, че съм просто сън. Бъди сигурна, ще ти помогна да дойдеш. Но в крайна сметка зависи от теб. Следващия петък вечерта трябва да дойдеш при мен. Помни.

— Ще се опитам — увери я принцесата.

— Тогава лека нощ — старата жена целуна челцето, опряно до гърдите й.

Само след миг малката принцеса попадна сред рой най-прекрасни сънища. Сънуваше морето през лятото, лунната светлина, тучната пролет, шумоленето на дърветата, поляни с диви цветя, ухаещи с непознати аромати. Но никой сън не би могъл да бъде по-прекрасен от онова, което остави, когато заспа.

Сутринта се събуди в своето легло. Нямаше кърпа на ръката й, но приятното ухание се долавяше все още. Подутината бе спаднала съвсем; убоденото място не се забелязваше; с една дума — ръката й бе напълно здрава.