Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (11)

Десета глава
Таткото крал на принцесата

Малката принцеса излизаше всеки ден, защото времето се задържа хубаво седмици наред — нещо нечувано за тази планина. Притесненията идваха само от бавачката — постоянно нервничеше и толкова се тревожеше да не закъснеят, че хукваше към къщи дори когато някое пухесто облаче преминеше пред слънцето и хвърлеше сянка над склона; а и доста вечери се прибираха час преди слънцето да слезе от ветропоказателя върху конюшнята. Ако не бяха тези чудатости, Айрини щеше вече да е забравила за таласъмите. Тя обаче не забравяше Кърди — нито заради самия него, нито заради факта че принцесите никога не забравят дълга си, докато не го изплатят.

Един прекрасен слънчев ден, малко след пладне, Айрини играеше на моравата в парка. Отдалеч протръби ловджийски рог и тя скочи с радостен вик: този звук бе знак, че скоро ще види баща си. От тук, от парка на склона, се виждаше цялата долина. Тя сложи ръка над очите си и се взря в далечината, за да зърне отблясъци от доспехи. Скоро група конници изплува иззад една от извивките на възвишението. Блеснаха копия и шлемове, развяха се знамена, коне пристъпяха наперено, рогът отново изсвири, сякаш баща й викаше отдалече: „Айрини, идвам!“. Малката армия приближаваше все повече и тя вече ясно различи краля. Яхнал бял кон, той се открояваше над мъжете в свитата. Върху шлема му проблясваха на слънчевата светлина тънък златен кръг и скъпоценни камъни. Кралят отдавна не бе идвал да види дъщеря си. Колкото повече се приближаваха конниците, толкова по-бързо биеше сърцето й, защото тя много обичаше своя татко крал и най-щастлива бе в неговите прегръдки. По едно време войните се скриха от погледа й — не ги виждаше от моравата — и хукна да ги посрещне при портата. Бяха съвсем наблизо. Доспехите им подрънкваха, рогът протръби за последен път: „Айрини, дойдох!“.

Всички от къщата се бяха струпали вече около портата; Айрини стоеше най-отпред. Щом конниците пристигнаха, тя се втурна към белия кон и протегна ръце. Кралят се наведе, поде я и тя се озова на седлото между големите му, силни ръце. Ще ми се да опиша краля, за да си го представите. Добри сини очи и нос, който му придаваше вид на орел; дълга черна брада, прошарена от сребърни нишки, се спускаше почти до пояса. Айрини зарови засмяното си лице в гърдите му, брадата се смеси със златистите й коси, наследени от майка й, и двамата заприличаха на облак, озарен от слънцето. Кралят я притисна до сърцето си, после каза две-три думи на белия кон и огромното красиво животно, което само допреди миг вървеше така наперено, запристъпя внимателно — вече знаеше, че на гърба му има дама. Мина през портата и пое нагоре към къщата. Кралят спусна Айрини на земята, слезе, хвана я за ръка и двамата заедно влязоха в рицарската зала. Тук не влизаше почти никой, освен по време на кралските посещения. Кралят се разположи на масата, за да се подкрепи, заедно с двама от съветниците си, а Айрини седна от дясната му страна и изпи млякото си от причудливо издълбана дървена купичка.

След като хапна и пийна, кралят погали принцесата по косите и рече:

— Е, дете мое, какво ще правим сега?

Винаги й задаваше първо този въпрос, но сега Айрини го очакваше с огромно нетърпение, защото се надяваше да свърши нещо, което отдавна занимаваше ума й.

— Бих искала да ме заведеш при голямата ми стара баба.

Кралят я изгледа сериозно:

— Кого има предвид малката ми дъщеричка?

— Имам предвид кралица Айрини. Живее в кулата — онази стара дама, нали знаеш, с дългите сребърни коси.

Кралят се взря в малката принцеса с поглед, който тя не разбираше.

— Държи короната си в спалнята — продължаваше принцесата, — но аз още не съм стъпвала там. А ти знаеш ли, че е там?

— Не — увери я кралят много тихичко.

— Тогава сигурно съм сънувала — реши Айрини. — Бях наполовина склонна да мисля така, но не бях напълно сигурна. Сега вече съм сигурна. А и не успях да я намеря втория път, когато отидох горе.

В този миг през отворения прозорец влетя снежнобял гълъб и кацна върху главата на Айрини. Тя избухна във весел смях, понаведе се, вдигна ръце и изчурулика:

— Мило гълъбче, не ме кълви. Нали не искаш да ми оскубеш косата с дългите си нокти?

Кралят протегна ръка към гълъба, ала той разпери криле и излетя през отворения прозорец — белотата му просветна на слънчевата светлина и птицата изчезна. Кралят погали принцесата по главата, повдигна брадичката й и се загледа в лицето. После въздъхна леко и още по-леко се усмихна.

— Ела, дете мое. Ще се поразходим заедно из парка — предложи той.

— Няма ли да дойдеш горе да видиш голямата ми красива баба, татко крал? — попита принцесата.

— Този път не — отвърна кралят много нежно. — Тя не ме е поканила, нали разбираш, а величествените стари дами като нея не обичат да ги посещават, преди да са им поискали разрешение.

Паркът представляваше възхитително място. Разположен върху склона на планината, из него човек се натъкваше на големи камари камъни, а непосредствено до тях цареше дивата природа — тук растяха цели туфи пирен, там — други издръжливи планински растения. Сред тях обаче избуяваха великолепни рози, лилии и други красиви градински цветя. Такава смесица на дивата планина с домашната градина се срещаше твърде рядко и беше изключено градинарите да превърнат парка в натруфен и безжизнен градски парк.

При една каменна купчина имаше място за сядане, а надвисналата скала го засенчваше от следобедното слънце. Тясна пътека лъкатушеше към върха на скалата, а там горе имаше друго място за почивка, но те избраха пейката долу, защото слънцето препичаше. Поприказваха си за много неща. Накрая кралят каза:

— Една вечер си се прибрала късно, Айрини.

— Да, татко. Вината беше моя; и Лути много, много съжалява.

— Трябва да поговоря с нея — обяви кралят.

— Само не й се карай, татко, моля те — настоя Айрини. — Оттогава толкова се страхува да не замръкнем навън! Наистина не е била непокорна. Сбъркахме, но беше само веднъж.

— И един път може да се окаже достатъчен — промърмори кралят повече на себе си, докато милваше детската главица.

Не съм в състояние да ви кажа откъде знаеше. Сигурен съм, че не Кърди му бе казал. Значи някой все пак ги беше видял. Той остана замислен. Чуваше се само веселото ромолене на поточето, което извираше от скалата до тях и хукваше надолу през парка. След време кралят стана, остави Айрини и отиде в къщата. Изпрати да повикат Лути. След разговора с него тя излезе разплакана.

Вечерта кралят си замина, яхнал огромния бял кон. Нареди шестима от войниците му да останат и всяка нощ да се редуват по трима да пазят къщата, като я обикалят от залез до изгрев-слънце. Очевидно се безпокоеше за принцесата.