Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (10)

Девета глава
Залата в таласъмския дворец

Последва шум от много крака, който скоро замря. Тогава Кърди се хвърли към дупката като тигър и започна да рови и блъска. Страните поддадоха и скоро отворът бе достатъчно голям, за да пропълзи през него. Не възнамеряваше да запали миньорската си лампа — не искаше да се издаде, но светлината от факлите на отдалечаващата се в индийска нишка група, която се оттегляше през входа на пещерата, бе достатъчна, за да огледа изоставения дом на таласъмите. За своя изненада Кърди не откри нищо, което да я отличава, от която и да е естествена кухина в скалата. Заедно с останалите миньори се бе натъквал на безчет такива дупки, докато си пробиваше път през планината. Таласъмите споменаха, че ще се върнат да приберат останалата си покъщнина; нищо обаче не подсказваше тук да е било убежището на семейството, пък било и за една-единствена вечер. Каменист под, стени, целите в остри ръбове, някъде таванът се издигаше на пет-шест метра, другаде опираше в челото му; в единия край на помещението ромолеше не по-широко от конец поточе и все пак достатъчно, за да се стича влага по стените. Групата пред него пуфтеше под големите товари. От време на време, на проблясващите светлини и следващите ги сенки, Кърди различаваше Хелфер с тежкия сандък на превитите му рамене. Брат му беше зарит в нещо подобно на огромно пухено легло. „От къде ли взимат пуха?“, зачуди се Кърди. В този момент групата се скри зад един завой в тунела. Вече беше безопасно, а и наложително, Кърди да ги последва. Завият ли отново, преди да ги види, ще ги загуби. Спусна се след тях като хрътка. При завоя надзърна предпазливо и ги видя доста напред в дългия тунел. Никоя от галериите, през които мина тази нощ, не носеше белег от човешки или таласъмски труд. Сталактити, много по-стари от мините, висяха от тавана; подовете бяха осеяни с големи обли камъни — ясен белег, че тук някога е текла вода. Кърди отново изчака на ъгъла, докато таласъмите хлътнат зад следващия завой и продължи да ги следва така дълго, тунел след тунел. Коридорите ставаха все по-високи и по-високи, а от таваните блестяха все повече сталактити.

Кърди вървеше по петите на доста необичайна процесия. Ала най-необичайно изглеждаха домашните животни, скупчени около краката на таласъмите. Там долу нямаше диви зверове — поне не познаваха такива; но имаха изобилие от питомни. Сега обаче ще се въздържа; ще ги опиша по-нататък в приказката.

Накрая, завивайки прекалено бързо край една чупка, Кърди почти връхлетя върху таласъмското семейство. Вече бяха оставили на пода почти всичките си бохчи в сравнително по-голяма пещера от тази, която напуснаха. Все още не можеха да си поемат дъх, за да говорят, иначе щеше да чуе, че са спрели. Дръпна се достатъчно бързо — никой не го зърна. Продължи да ги наблюдава отдалеч; чакаше бащата да тръгне към двореца. Не след дълго бащата и Хелфер се появиха. Продължиха напред. Кърди отново ги последва с удвоена бдителност. Дълго чуваше само шум от стичащата се вода между скалите; по едно време нещо му заприлича на силни викове и крясъци, но и то след време замря. Изминаха доста път и му се стори, че дочува един-единствен глас. Колкото повече напредваше, толкова по-ясен ставаше гласът и най-накрая дори успя да долови отделните думи. След миг-два, все така следвайки таласъмите от завой до завой, той отново се дръпна назад, но този път от изненада.

Стоеше пред входа на великолепна пещера с овална форма. Вероятно някога е била огромен естествен водоем, а сега представляваше главната зала на таласъмския дворец. Издигаше се до шеметна височина, а блещукащият таван отразяваше светлината на факлите, които скупчилите се таласъми държаха така, че осветяваха цялото помещение. Кърди виждаше тавана съвсем ясно, но още не бе добил представа за големината на залата. Очите му трябваше да привикнат със светлината, а това му отне няколко минути. Грубите издатини по стените хвърляха сенки, които приличаха на статуи върху пиедестали, извисили се от пода до тавана. На много места стените грееха от великолепните сплави, а някои бяха разкошно оцветени и силно контрастираха със сенките. Естествено Кърди се запита дали стиховете му ще помогнат срещу толкова много таласъми, буквално заринали пода на залата. Изкушаваше се да издекламира своето „Раз, два, три!“, но нямаше причина да ги обезпокоява, а изгаряше от желание да разкрие намеренията им. Затова и не помръдна, само надникна плахо през прага, откъдето слушаше с наострени уши.

В другия край на залата, високо над главите на тълпата, имаше нещо като тераса, образувана при спускането на горната част на стената. Именно там седяха кралят и неговата свита: кралят на трон, издялан от огромен къс зеленикава медна руда, а свитата му на по-ниски столове край него. Кралят току-що бе приключил речта си и Кърди чу само ръкоплясканията. Сега един от придворните говореше на тълпата. Речта му беше приблизително следната:

— И така, от известно време насам в силната глава на Негово Величество се въртят два плана за избавлението на народа. Независимо от факта, че по-рано ние притежавахме земите, които те сега обитават; независимо от факта, че изоставихме тези земи, тласкани от най-възвишени подбуди; независимо и от самонатрапващия се факт, че далеч ги превъзхождаме в умствено отношение, както те нас във физическо, те гледат на нас като на низша раса и се подиграват с нашите чувства. Но наближава времето, когато, благодарение на изобретателната гениалност на Негово величество, ще е във възможностите ни да си отмъстим напълно и веднъж завинаги, заради недружелюбното им поведение.

— Ако обичате, Ваше Величество… — провикна се някой откъм вратата. Кърди позна гласа на таласъма, когото бе проследил.

— Кой смее да прекъсва съветника? — обади се високо някой до трона.

— Глъмп — отвърнаха няколко гласа едновременно.

— Той е наш доверен поданик — обади се самият крал с бавен и тържествен тон. — Нека пристъпи напред и да говори.

Тълпата се отдръпна, за да стори път. След като се изкачи на платформата и се поклони на краля и свитата, Глъмп изрече следното:

— Господарю, нямаше да ви безпокоя, ако не бях наясно, че единствено аз знам колко е наближил моментът, за който съветникът току-що спомена, най-вероятно, преди да е изминал и ден, врагът ще проникне в дома ми, тъй като стената и в момента не е по-дебела от една стъпка.

„Дори няма и толкова“, помисли си Кърди.

— Тази вечер се наложи да преместя семейството си; затова колкото по-рано сме готови да осъществим плана си, за чиято подготовка Негово величество положи такива великолепни усилия, толкова по-добре. Мога само да добавя, че през последните няколко дни в трапезарията си забелязах пукнатина, която заедно с наблюденията ми върху хода на реката, която излиза оттам, където лошите мъже влизат, ме убедиха, че близо до мястото трябва да има дълбоко езеро. Това откритие, вярвам, ще бъде принос към иначе невероятните усилия на Негово величество.

Той замлъкна и кралят прие речта му с благосклонно кимване; Глъмп, след поклон към Негово величество, се върна долу при простосмъртното множество. Тогава съветникът се надигна и продължи:

— Информацията, споделена от достойния Глъмп — подхвана той, — щеше да е от особена важност в сегашния момент, ако не съществуваше другият план, за който вече стана дума, и който определено има предимство. Негово величество, не желаейки да стига до крайности и с ясното съзнание, че подобни мерки рано или късно водят до неконтролируеми реакции, е съчинил много по-фундаментален и понятен план, за който не е нужно да спомена вам повече. Ако Негово величество пожъне успех — а кой се съмнява в противното? — то мир, благодатен за царството на таласъмите, ще се възцари поне за едно поколение, абсолютно осигурен от думата на Негово височество принца и от доброто поведение на нейните роднини. Ако планът на Негово величество не успее — нещо, което никой не смее дори да си представи в най-интимните си мисли — тогава ще дойде времето да се осъществи с непреклонност планът, за който Глъмп спомена и чиято подготовка вече почти е приключила. Ако първият не успее, вторият ще придобие по-голяма важност.

Кърди схвана, че събранието е към своя край — явно няма шанс единият или другият от плановете да бъдат по-подробно разкрити. Предпазливостта изискваше да се измъква, преди таласъмите да се разотидат, и той тихичко си тръгна.

Не съществуваше сериозна опасност да срещне таласъми, защото всички мъже таласъми останаха в залата на двореца, но съществуваше опасността да кривне в погрешна посока, понеже сега не разполагаше със светлина и следователно трябваше да разчита единствено на паметта и ръцете си. След като се отдалечи и от светлината, процеждаща се изпод вратата на новото жилище на Глъмп, Кърди остана без всякаква следа, по която да поеме, поне що се отнасяше до очите му.

Много искаше да се провре обратно през дупката, преди таласъмите да се върнат да приберат останалите си вещи. Не че се страхуваше от тях, но беше изключително важно да разкрие напълно плановете им. Затова не биваше да събужда и най-малкото подозрение, че ги следи миньор.

Бързаше, като пипнешком откриваше пътя. Дори да не беше толкова смел, желанието да се измъкне беше огромно, защото знаеше, че загуби ли се, най-трудното нещо на света щеше да бъде да намери отново пътя. С настъпването на утрото тук нямаше да проникне никаква светлина, а тъй като бе известен със стихоплетството си, най-малко към него таласъмите биха проявили милост. Как съжаляваше, че не взе лампата и праханта със себе си, когато така нетърпеливо пое след таласъмите! И това негово желание се усили още повече, когато откри, че е попаднал в задънен тунел. Безсмислено бе да се връща, защото нямаше и най-бегла представа къде е объркал пътя. По навик обаче продължи да опипва околните стени. Пръстите му докоснаха малко поточе. „Колко съм глупав!“, помисли си той. „Та това е краят на пътешествието ми, а ето че и таласъмите идват да съберат останалата си покъщнина!“, добави той, щом зърна червените светлинки от факлите им в дъното на тунела към пещерата. След миг легна на земята и изпълзя обратно през отвора. Подът от другата страна бе по-нисък и той лесно се провря. Но положи доста усилия да повдигне големия камък и да запуши дупката. После седна на една купчина руда и се замисли.

Почти беше сигурен какъв е вторият план на таласъмите: ще наводнят мините, като отприщят естествените водоеми на планината. Докато миньорските шахти не бяха свързани с обиталището на таласъмите, нямаше опасност; ала сега стената бе пробита, а таласъмските владения се намираха по-високо. За Кърди беше ясно, че мината може да бъде унищожена за час. Водата винаги е представлявала най-голямата опасност за миньорите. Понякога наистина попадаха и на задушливи газове, но те никога не стягаха гърлото така, както газовете във въгледобивните мини. Затова миньорите ставаха особено бдителни, колчем зърваха вода.

От едната страна на стената таласъмите опразваха старото си жилище; от другата Кърди мислеше трескаво и реши: ще запълни цялата шахта с камъни, глина и варовик, така няма да остане и най-малък процеп да мине водата. Непосредствена опасност от плана за наводнение обаче съществуваше само при провал на останалите, неизвестни засега таласъмски кроежи; а освен това, ако запази отвора, ще има възможност да разбере какъв е другият замисъл. От друга страна таласъмите не можеха да осъществят замисленото наводняване, без той да разбере. Е, тогава всички ще се захванат за работа: те с тяхната, а той — със своята.

Кърди се увери, че таласъмите вече не са в жилището си и чак тогава запали лампата. Захвана се да запълни дупката с камъни, но така, че да може бързо да ги отмести, когато поиска. Вероятно му предстоеше да прекара тук още доста нощи, затова сега беше най-добре да се прибере и наспи.

Нощният планински въздух бе невероятно приятен — особено след всичките преживявания под земята! Кърди се изкачваше бързо по склона; не налетя на нито един таласъм. Подвикна, потропа на прозореца и събуди баща си. Разказа му всичко и точно както очакваше, баща му предложи да не копаят повече в шахтата, но от време на време да дават вид, че работят там, за да не събудят подозрението на таласъмите. После баща и син легнаха и спаха непробудно до сутринта.