Антъни Бруно
Лоши типове (8)

7.

Неохотно Гибънс се отпусна на края на покрития с найлон диван, а Тоци влезе в спалнята. Мина му през ум, че момчето може да се върне и да го засипе с дъжд от куршуми, но устоя на желанието да извади собствения си пистолет. Тоци не беше такъв. Даже и да е станал ренегат, Гибънс имаше усещането, че може да се довери на бившия си партньор в това отношение.

След малко Тоци излезе от спалнята с доста неприятно изражение. Той пусна голям дебел плик на масичката пред Гибънс.

— Хвърли им едно око.

Гибънс го отвори и извади една огъната купчинка черно-бели фотографии, двадесет на двадесет и пет. Имаха вид на снимки, правени по време на наблюдение. Той бързо ги прегледа — някакви типове на паркинги, на улицата, в коли, излизащи от коли, — а после забави темпото и започна да ги разпознава. Всички бяха агенти от манхатънското управление.

Тоци взе купчинката от ръцете му и бързо ги прехвърли. После измъкна една снимка и я показа на Гибънс. На нея бяха двамата, седнали пред барплота на някакво заведение.

— Къде ги намери?

Тоци се настани до Гибънс.

— Помниш ли Вини Клементи? Пласьорът на наркотици?

— Е, и?

— Открих ги в неговия апартамент, след като му видях сметката. Вътре има двадесет и шест снимки на общо тридесет и осем агенти. — Дишането на Тоци беше учестено. — И чуй това, той ми знаеше името.

— Кой ти знаеше името?

— Клементи. Гледа ме в лицето, плужекът му с плужек, моли ме за милост и хоп — нарича ме по име. Каза ми „Майки“.

Гибънс разглеждаше снимките, разхвърляни по масичката. Познаваше някои от тези лица повече от двадесет години.

— Клементи знаеше, че се казваш Майкъл — промърмори той разсеяно, опитвайки се да открие връзката. Взря се в собственото си лице на снимката. Беше уморено и сбръчкано, лице на старец. — Някой е следил агентите — заключи тъжно той.

— Точно така. А това означава, че някой е издал агентите — добави Тоци. — Някой, който ни познава. Някой вътрешен.

Стомахът на Гибънс започна да го свива. Внезапно му причерня от яд.

— Какво, по дяволите, е това, Майк? Първо изчезваш, започваш да раздаваш правосъдие, а сега се опитваш да ми кажеш, че си по следите на продажен агент? Какви са тия номера?

Тоци го погледна право в очите, а после отклони поглед.

— Не съм търсил нарочно тия снимки.

— А защо обърна апартамента на Клементи с краката нагоре, а? Бая си се потрудил. Човекът, който извърши огледа на жилището, каза, че извършителят определено е търсил нещо, и то под дърво и камък.

— Кой извърши огледа? — поинтересува се Тоци.

— Защо питаш?

— Познавам ли го?

— Някакъв нов — не му знам името, — току-що са го прехвърлили в Ню Йорк от управлението във Фили^[1]. Какво търсеше в апартамента на Клементи?

— Бележници с адреси, счетоводни книжа, нещо, което да ме насочи към връзката му.

— За да отидеш и да екзекутираш и него?

— Откога си станал защитник на търговци на наркотици, Гиб?

— Откакто един кретен започна да раздава правосъдие.

— Майната ти, Гибънс. И ти, и аз знаем, че това е единственият начин да им го върнем на тези типове. Прекалено едри клечки са, твърде са хитри и плащат на най-добрите адвокати. Мислил съм много. Това е единственият ефективен начин да ги извадим от играта.

Гибънс нямаше намерение да спори. Той бавно изпусна въздуха от гърдите си и остави раздразнението да се разсее.

— Каза, че си попаднал на нещо голямо. Дай ми го. Бюрото ще проведе вътрешно разследване.

— Как ли не. Който го е направил, също е вътрешен. Сигурен съм.

— И какво мислиш? — попита Гибънс. Тоци все трябваше да има теория: през всичките им години съвместна работа той винаги успяваше да скърпи някакво решение, ала Шерлок Холмс.

— Чакай да ти покажа нещо.

Тоци прехвърли фотографиите, взе две и ги сложи до тяхната снимка в заведението. Гибънс наблюдаваше ръцете му — бързи ръце с дълги пръсти като на картоиграч, точно каквито ги помнеше. Потното чело обаче беше нещо ново.

— Ето. — Тоци му посочи снимката на агент, облечен в дебело палто, който излизаше от кола на някаква главна улица. Виждаха се облачетата пара от устата му. — Дейв Симънс, нали така? Виж сега в дъното. — Той му обърна внимание на неясна филмова реклама в дъното на снимката. — Виждаш ли какво пише? „Думи на обич“. Тоя филм са го пуснали по кината есента на осемдесет и трета, проверил съм. Беше най-големият филм през годината, остана на екраните през цялата зима. Това означава, че наблюдават нашите от колко — почти три години?

На Гибънс му се стори странно, че Тоци нарече агентите от снимките „нашите“. През всичките си години служба в бюрото никога не беше мислил за него като за някакво братство.

— А сега виж това. — Тоци сграбчи друга снимка. — Там на плота, до кафето ми.

Пред Тоци имаше малка бяла тубичка и смачкана салфетка до нея.

— Хапчета против настинка. Спомням си, че преди три години бях хванал някаква идиотска настинка и не можех да се отърва от нея, та затова вземах от тия хапчета, дето уж те вдигат на крака. Въобще не ми подействаха и носът ми течеше като чешма. Значи тъй, смятам, че е снимана на Стейтън Айлънд. Проверявахме онази строителна компания, помниш ли?

Гибънс кимна.

— Спомням си. Беше февруари — март, осемдесет и четвърта.

Тоци пусна тяхната и грабна трета снимка. На нея се виждаше тълпа прави мъже — повечето пушеха, някои се оглеждаха, а други проучваха бюлетина за надбягванията. В дъното имаше редица гишета за залагания. Фигурите на двама от мъжете, застанали заедно, и двамата около тридесет и пет годишни, бяха оградени. Единият беше облечен с кожено яке и поло, а другият — със светъл костюм без вратовръзка.

— Козловски и Дрискол. Уверен съм, че е снимана в Акуедъкт. — Тоци почука с показалец по картона. — По това време те изпълняваха секретна задача, държаха за прикритие склад някъде на Лонг Айлънд. Представяха се за дребни търговци на крадени вещи, които се ослушват за нещо по-голямо. Спомням си много добре, защото Козловски дойде да ми покаже идиотската козя брадичка, която си бе пуснал. Искаше да му кажа дали прилича достатъчно на италианец.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че на външен вид я е докарал, само че скапаният дъх на колбаси от устата му ще го издаде. — Тоци се разсмя, но си личеше, че не му е до това.

Гибънс се загледа в лицата на двамата агенти.

— Тези момчета са били внедрени, а някой е знаел какви са. — Той поклати глава. — Лошо…

— И става още по-лошо. — Тоци грабна плика и извади изписан на ръка лист. Гибънс веднага разпозна припрения почерк на Тоци. — Това са имената на момчетата, които открих на снимките. Общо тридесет и осем агенти. Само че кой липсва?

Гибънс прегледа списъка набързо, а после се върна на всеки поотделно. Накъде бие Тоци? Той сви рамене и поклати глава.

— Ако тези снимки са правени през зимата и ранната пролет на осемдесет и четвърта, има три много очебийни пропуска.

Три. На Гибънс направо му секна дъхът. Естествено. Ландо, Блейни и Новик. Боже господи…

Той потърка врата си и изгледа остро Тоци. Стомахът му се беше свил на топка. Ландо, Блейни и Новик — тримата мъже, които почти не се познаваха, но чиито имена бяха навеки свързани, винаги се споменаваха заедно и все още караха федералните агенти да преглъщат на сухо и да се замислят с тревога за жените и децата си. Всички знаеха историята им, но за активно действащите по това време агенти тя никога нямаше да избледнее и щеше да им напомня до края на дните им какво би могло да се случи в тази професия.

Всичко започна като ужасна загадка, която отначало дори нямаше отношение към бюрото. Три тела бяха намерени посред обрасла с висока трева поляна зад едно училище в Стамфърд, Кънектикът. Мъжки тела без глави. Това се случи през късния септември на 1984.

Няколко дни по-късно през последната неделя на месеца един пощальон пристигнал при пощенската кутия на сравнително оживена улица в близост до парка „Ван Кортланд“ в Бронкс по време на първата си обиколка за деня. На земята до нея намерил голям пакет. Ъглите му били доста омачкани и скъсани, сякаш някой се е опитвал да го натика в кутията, но не е успял. Той го вдигнал и веднага си помислил, че дяволската му пратка ще трябва да бъде върната. Била тежка, поне петнадесет — двайсет кила, доколкото можел да прецени, и бил сигурен, че марките по пакета няма да стигнат. Той го обърнал на капака на джипа си и видял почти тридесет марки от двайсет цента, наредени неравномерно по десния край, безброй американски знаменца, набързо откъснати от ролката и налепени как да е, чиито краища се застъпвали. Обратен адрес нямало. После забелязал грижливо изписания с чер флумастер адрес:

ЗА ДИРЕКТОРА

НА ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ, 20535

Пощальонът оставил внимателно пакета, отишъл на другата страна на улицата и спрял първата полицейска кола, която минала.

Два часа по-късно на мястото пристигнала колата на нюйоркския отряд за борба с тероризма, който взел пакета в свое разпореждане. Камионите на отряда приличат на гигантски пирожки от преплетени железни брънки и са специално конструирани да издържат на експлозия по време на движение. Те го закарали на полицейското стрелбище в парка „Пелъм Бей“ от другата страна на Бронкс, за да го разгледат и взривят при нужда. Придържайки се към обичайната процедура, човек от отряда сложил пакета под рентгена, за да добият представа с какво си имат работа. Това, което видял, накарало устата му да пресъхне.

Още същия следобед пакетът бил предаден на патолога, който го отворил в присъствието на техник от лабораторията на ФБР, да не би да пропаднат важни веществени доказателства — отпечатъци от пръсти, мъхчета от плат, косми или слюнка. Вътре намерили това, което им били казали от отряда за борба с тероризма — три човешки глави. Само че рентгеновите снимки не ги били подготвили за останалото — миризмата или първото впечатление от пожълтелите петнясали лица, да не говорим за извадените очи. Три глави, наредени върху поднос от алпака, шест ужасни зеещи дупки, които съзерцавали нищото. Ландо, Блейни и Новик. Според доклада на патологоанатома, спомни си Гибънс, при всяка от трите жертви се наблюдавали признаци на съсирване в разкъсаните очни нерви, което говорело, че очите са изтръгнати преди настъпването на смъртта.

Ландо, Блейни и Новик. Преди да ги убият, и тримата работеха самостоятелно под псевдоним и бяха проникнали в средите на организираната престъпност в трите нюйоркски фамилии. Представяха се за дребни гангстерчета, които душа дават да ги приемат при големите в мафията. Те плуваха сред акули. Ландо имаше канцелария над магазин за водопроводни части в Юниъндейл, откъдето движеше сделките на Сабатини Мистрета по заемите с висока лихва. Блейни приемаше залози в една автомивка на Двадесет и трета улица в Манхатън. Новик работеше в транспортна компания — собственост на един от близките сътрудници на Джо Лукарели и два пъти седмично караше портокали, грейпфрути и кокаин на пазара за зеленчуци в Нюарк. Те плуваха сред акули и акулите им отхапаха главите.

Тоци се загледа през прозореца и промърмори в свития си юмрук.

— Все се сещам за Нина Ландо. И двете момиченца. Голямата сигурно вече е в гимназията. Той ми беше първият партньор в бюрото. Грижеше се за мен, канеше ме на гости, ей такива работи. Даже веднъж се опита да ме сватоса със сестрата на жена си. От тоя тип хора, с които можеш да си говориш за истинските неща… Добър човек… А пък тази роля бе подготвена за мен.

Гибънс гледаше снимките.

— Ландо, Блейни и Новик, натопени от друг агент… доста сериозно обвинение.

— Обмислил съм всички останали възможности. — Тоци поклати мрачно глава. — Няма друго обяснение — единствено предателство. Иначе откъде въшка като Клементи ще има тези снимки? Само това е.

Главата на Гибънс щеше да се пръсне.

— Ако мафията знае кои сме, при това почти от три години насам, защо не са се опитали да ни премахнат от пътя си?

— Защо? Защото би било глупаво, ето защо. Ако започнат да стрелят по агентите, бюрото просто ще ги замени с други, които няма да познават. Стига им да знаят кои са федералните — така могат да ни следят, да ни държат на разстояние и да ни пращат за зелен хайвер. Ситуацията е направо идеална за тях.

Ето пак. Тоци непрекъснато използваше „ние“, когато говореше за бюрото. Гибънс се подпря с лакти на коленете и се вторачи в обувките си.

— Идеална ситуация — промърмори той под нос. Но каква им е ползата? Съдебните процеси с Варга обезглавиха мафията в Ню Йорк. Лукарели и Мистрета получиха присъди, Джовинацо е под ключ в болницата, прави се на страшно болен и се побърква от лежане, а адвокатите му само отлагат неизбежния край. Всичките им ключови фигури излежават присъди, а малцината, които успяха да се измъкнат, се укриват. И къде, по дяволите, им е ползата? Ама че идеална ситуация.

— И за това все се питам, Гиб, знаеш ли какво?

— Какво?

— Няма значение.

— Така ли?

— Това, което е от значение, е, че някъде в бюрото има предател и ние трябва да го разконспирираме.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“?

— Не можем да оставим нещата в ръцете на бюрото. Няма да знаем на кого да имаме доверие.

Гибънс поклати глава.

— Ти си едно побъркано подозрително копеле, да ти кажа.

Лицето на Тоци се изкриви от едва сдържана ярост, юмруците му трепереха.

— Абе ти ще ме изслушаш ли? Гадостите, дето ги вършат ония боклуци по улицата, с всеки изминал ден стават все по-големи. Почти не минава седмица без престрелки на публични места. Куп невинни хора ежедневно стават жертва на това. Градът е заприличал на сцена от уестърн. И откъде да знаем дали оня мръсник в бюрото не продава информация и на неорганизираните? Примерно типове като Клементи? Тия въшки, дето са плъзнали, не са толкова смахнати и обвързани с традициите като предишните семейства, но пък и определено не притежават техния самоконтрол.

Гибънс пак се загледа в снимките — в лицата, които познаваше, мъжете, с които бе работил и на чиито бюра в управлението имаше цветни фотографии на семействата им в рамка.

— Какво по-точно предлагаш, Тоци?

— Имам някоя и друга идея, но ми трябва свобода на действие.

— С други думи, не желаеш бюрото да ти върви по петите. Искаш да стана буфер между теб и тях.

Тоци кимна.

— Ще ми бъде необходим и достъп до картотеките на бюрото.

Гибънс въздъхна.

— Страхотно. Използване на поверителни документи с престъпна цел — това ще прибави колко? — поне десетина годинки към присъдите ни, когато ни хванат.

— Не и ако ние първи ги пипнем. — Тоци отново му се усмихваше широко и нервно.

Гибънс пак погледна бегло снимките.

— Ако ще ти помагам — казвам ако, — искам да съм наясно какви ги вършиш, разбрано ли е?

— Ние сме партньори, Гиб. Винаги сме били такива.

Погледът на Гибънс мина покрай него и се спря на снимката на масичката, оная на хлапето върху понито, малкото маймунче в каубойски костюм. Знаеше, че не бива да го прави, защото, ако помогне на Тоци, самият той ще стане ренегат. Усещаше някаква тежест в гърдите си. Но Тоци беше прав, това беше единственият начин.

Най-накрая Гибънс кимна бавно и Тоци благодарно постави ръка на рамото му. Гибънс се смръщи насреща му. Не обичаше да го докосват.

— И така, Шерлок. Кажи ми каква е тази твоя идея?

— Окей. Ландо, Блейни и Новик работеха за различни фамилии, а пък по всичко личи, че наказателната акция е проведена едновременно срещу тримата. Съвсем нетипично за мафията. Подобно сътрудничество помежду им е почти непознато. Дори и фамилиите да са получили сведения за истинската им самоличност, защо ще се събират заедно за наказанието им?

— Предавам се. Защо?

— Не знам — отвърна Тоци, — но ми се струва, че има един човек, който може да ни каже, някой, който беше много приближен на Лукарели, Мистрета и Джовинацо.

— Ричи Варга?

— Улучи. Преди да ги изпее, той беше златното им момченце. Обичаха го. Имам чувството, че Варга може би знае защо.

Гибънс се изсмя високо.

— Човече, ти си си изпил акъла. Опитвал ли си се някога да разпиташ свидетел, който е под защитата на закона? За да бъде правомерно, трябва да изложиш молбата си на хартия и да я предадеш в Министерството на правосъдието. След това, когато и ако стигнат до нея…

— Министерството да върви на майната си… — ухили се Тоци. — Аз си имам свои канали.

Гибънс поклати глава и се подсмихна.

— Не се и съмнявам — каза той.