Антъни Бруно
Лоши типове (6)

5.

На Тоци ужасно му се искаше да си разкопчае яката, но знаеше, че няма как. Един висш банков служител не би го направил. Вместо това той чинно седеше с изправен гръб и прилично кръстосани крака, да не му се мачкат панталоните, и прелистваше някакъв стар брой на „Дейтамейшън“. Спря се на статията за системите CANCAM за дребни производители, понеже му се стори, че това е материалът, от който би се заинтересувал един банков мениджър. Той прочете първите няколко абзаца, като непрекъснато се питаше какви, по дяволите, са тия идиотски системи. Хвърли един поглед към секретарката. Тя записваше съсредоточено никакво телефонно съобщение на един от онези розови бележници, специално за такива случаи.

Един банкер би ли се пуснал на подобно момиче, запита се Тоци. Защо пък не? Продължи да се възхищава на анатомията й до момента, в който разговорната уредба на бюрото й се включи и тя внезапно вдигна очи към него.

— Господин Томпсън? — попита го тя, придържайки слушалката до ухото си, и му отправи най-ослепителната усмивка, която бе получавал от жена напоследък. — Госпожа Варга ще ви приеме сега.

Тоци се усмихна на привлекателната брюнетка и тя му отвърна с още по-сърдечна усмивка. На стената над главата й с дебели хромирани букви бе изписано името на компанията — „Дейтарич Инк“.

— Прекосете фоайето — упъти го брюнетката, — а после завийте надясно. Стаята на госпожа Варга е ъгловата.

— Благодаря — отвърна Тоци.

Той си взе куфарчето, в което, с изключение на деветмилиметровата „Берета“, пъхната в непрочетения вчерашен брой на „Уолстрийт джърнъл“, нямаше нищо друго. Хич не му беше приятно да си оставя оръжието там и то да не му е подръка, но хубавият му двуреден костюм, скроен по европейската мода, беше прекалено втален и нямаше как да си сложи не само кобур, но дори и един пълнител под колана, а в случая впечатлението, което правеше, щеше да бъде по-важно от достъпността на оръжието.

Той сви надясно по постлания с мокет коридор, като внимателно контролираше походката си. Ченгетата ходят по особен начин, така му бе казала веднъж една позната. Стига да знаеш как, можеш да надушиш ченгето през една пряка. За съжаление тя така и не му обясни кое толкова издава полицаите. Все едно, погледнато чисто технически, той вече не е полицай, а федерален. Тоци хвърляше по едно око през отворените врати на стаите, край които минаваше. Във всяка от тях имаше някакви шефове с напрегнати лица и телефонни слушалки на рамото, а до тях мигаха зелените екрани на компютрите. Никой от тези типове не изглеждаше да е на повече от трийсет.

В края на коридора точно до вратата на госпожа Варга имаше голям панорамен прозорец. На преден план се виждаха две черни тантурести административни сгради във футуристичен стил, целите от стомана и стъкло. По-назад хвърчаха колите по магистралата.

Тоци надникна през вратата.

— Госпожа Варта? — попита той и се постара да се усмихне сърдечно: — Робърт Томпсън.

И тази беше брюнетка и го гледаше втренчено иззад огромното бюро. Високите скули й придаваха хитър и неотстъпчив вид, същински тартор в пола. Беше облечена в сив камгарен костюм и копринена блуза в прасковен цвят с яка панделка, в която имаше забодена златна игла, и носеше дрехите си като броня. Ъгълчетата на овалните й тъмни очи бяха леко обърнати нагоре. Класически сицилиански подозрителни очи; съвсем като тези на татенцето й.

— Моля, седнете… господин Томпсън. — В начина, по който го каза, прозвуча някаква язвителна нотка. Тоци веднага съжали, че работи сам по случая, а не с Гибънс. Гибънс винаги по-добре се справяше с ролята на бизнесмен. Англосаксонците изглеждаха някак повече на място в канцелариите, по-правдоподобно.

Докато сядаше, забеляза месинговата табелка с името й на бюрото: ДЖОАН К. ВАРГА. Защо, по дяволите, продължава да носи името му? После обаче съобрази, че бащината й фамилия сигурно също й създава неудобство в деловите среди. И все пак на Тоци му беше някак по-приятно да си мисли за нея като Джоан Колесано.

Той посегна към джобчето на сакото си и извади фалшивата визитка, която си бе приготвил: Робърт У. Томпсън, вицепрезидент, връзки с клиентите, Ситибанк. Тя въобще не я погледна, а внезапно стана и отиде да затвори вратата.

Тоци усети празнота в стомаха. Имаше чувството, че се е издънил, преди дори да е започнал.

— Госпожо Варга, имаме един малко необичаен проблем и се надявам, че ще можете да ни помогнете. Виждате ли, вашият бивш съпруг…

— Всъщност ние не сме разведени — пресече го тя рязко и се върна зад бюрото си.

— Оо… Е, да мина на въпроса. Господин Варга закупи няколко депозитни сертификата от Ситибанк, всичките с отдалечен срок на изплащане. Техният падеж вече дойде и в момента те струват повече от осемдесет хиляди долара. Затруднението ни, разбираемо, идва от невъзможността да влезем във връзка с него, за да установим дали иска да реинвестира тези пари в нови ДС, или да ги вземе в брой.

Още щом се чу да казва „да си ги вземе в брой“, Тоци реши, че е направил грешка. Сигурно има по-професионален банков термин. Само че вече няма как да си върне думите назад, най-добре е да продължава да говори и да се надява, че тя няма да заподозре нищо.

— Опитахме да се свържем с него чрез Министерството на правосъдието — аз лично обсъдих въпроса с хората, които отговарят за Програмата за закрила на свидетелите, но това беше преди осем месеца, а все още не сме подучили задоволителен отговор. Ситибанк е в малко деликатно положение в правно отношение. Не можем да задържаме парите му без изричното му нареждане как иска да ги инвестира и все пак не можем да ги третираме така, както бихме третирали примерно имуществото на починал клиент. Ето защо, госпожо Варга, се надявахме, че може би ще ни помогнете да влезем във връзка с него… ако това е възможно.

Тя гледаше през него и непреклонните й сицилиански очи сякаш го чакаха да затъне докрай в блатото.

— Кого, по дяволите, мислите, че заблуждавате? — попита тя.

— Извинете?

Тя си запали цигара и я остави да гори между пръстите й, облегнала лакти на бюрото. Ноктите й бяха лакирани в яркочервено.

— Господин Томпсън, когато бях във втори клас, един ден се върнах от училище и намерих някакви непознати мъже, седнали с татко в гостната. Бяха облечени с тъмни костюми и палта и не си бяха свалили шапките. Единият от тях се опита да се държи мило с мен и ме попита как е минало училището, но баща ми му каза да си затваря устата и да ме остави на мира. После ме накара да отида в кухнята при майка ми да си взема сладки и мляко. Когато се върнах, всички си бяха тръгнали, татко също. Това бяха федерални агенти, дошли да арестуват баща ми.

Обзалагам се, че и Гибънс е бил с тях, помисли си Тони.

— През живота си съм се срещала с много ченгета, господин Томпсън. Градски ченгета, щатски ченгета. Всякакви федерални ченгета, агенти на ФБР, данъчни агенти, съдебни пристави. Както може би се досещате, дъщерята на големия лош мафиот рано или късно става специалист по ченгетата. Има нещо у всички тях, без значение дали са в униформа, или участват в секретна операция, независимо от чина им. Нещо, което винаги подушвам. И знаете ли, господин Томпсън? Вие смърдите отдалече.

Той не се сдържа и се ухили. Започваше да я харесва.

— Госпожо Варта, нима намеквате, че съм полицай? — Законното възмущение не му се удаде особено добре, но какво от това? Работата му бе спукана.

— Абсолютно съм сигурна, че сте някакво ченге. Тази сутрин се обадих в Ситибанк. Във „Връзки с клиентите“ няма никакъв Робърт Томпсън. Не е трябвало да си записвате час за среща с мен. Повечето от тайните агенти просто пристигат, извиняват се и казват, че случайно минават оттук, или измислят нещо още по-неубедително.

— Вие не сте човек, който би приел посетители без предварителна уговорка, госпожо Варга, дори и от Ситибанк. Вицепрезидентите на корпорации обикновено искат да се запишеш за прием.

Тя се усмихна и се облегна на високия въртящ се кожен стол.

— Животът е трудно нещо — каза тя и добави мислено: „И би могъл да бъде много по-труден.“

Тоци си разкопча яката и разхлаби вратовръзката си.

— Не знам какво да кажа.

— О, я стига. Няма да се откажете толкова лесно, нали?

Тоци покри устните си с юмрук и кимна замислено.

— Добре, да предположим, че съм ченге. Какво мислите, че търся при вас?

— Ами след като идвате с тия врели-некипели за ДС-тата на Ричи, предполагам, че има нещо общо с него.

— И какво искам да знам за него?

Тя взе едно ножче за писма от нефрит и го хвана по дължина с показалците на двете си ръце. Знаеше много добре какво търси при нея.

— Виж, това е интересен въпрос, като се има предвид, че вашите си го кътат покрай Програмата за закрила на свидетелите. Само не ми казвайте, че след толкова време сте започнали да се съмнявате в евангелието, разтълкувано от Ричи Варга?

— Имате предвид показанията на Варга пред Върховния съд срещу баща ви и другите… — той нарочно направи пауза, сякаш търси подходяща дума — предполагаеми мафиотски босове?

— Алилуя — промърмори тя. Откъде ли са го изровили тоя?

— Доколкото разбирам, смятате, че съпругът ви е изиграл баща ви?

— Меко казано. Знаете ли на колко хора съсипа живота той с тези показания? И колко хора бяха убити заради него? Знаете ли? Ричи пося ужасни съмнения в главите на мнозина. Откак се разприказва, те вече не си вярват един на друг. А във всяка работа, господин Томпсън, ако не можеш да имаш доверие на някого, то той не ти е нужен. Понякога изненадваше самата себе си с подобна прямота. Едва се удържаше да не се разсмее.

— Тези хора, за които споменахте, са другите босове, издадени от Ричи, нали?

— Не само те. Всички надолу в йерархията. — Тя поклати глава. — Вие, момчета, май така и не разбрахте. Ричи Варга унищожи нюйоркските фамилии. Той ги предаде и им скрои царски номер, взриви системата. И всичко това дяволският му Ричи постигна абсолютно сам. — Непреклонните й очи хвърляха яростни светкавици.

— И какво остана след него? Босове, помощници, редови членове — всички те или са мъртви, или се крият — продължи Тоци. — Никой вече на никого не се подчинява. Напълни се с дребни мошеници и разни на свободна практика. И много хора започват да изпитват последиците на гърба си.

— Точно така, господин Томпсън. Само че след като знаете всичко това, какво търсите при мен?

— Търся Ричи, госпожо Варга. Искам да науча нещо повече за Ричи.

— Защо не отидете да разговаряте със самия него? Той е приказливо момче.

Тоци не отговори. Тя се наведе напред и остави ножа за хартия върху попивателната. Загледа се за малко в лицето му.

— Ти май наистина не си ченге, а? Искаш да разбереш къде е Ричи. Някой най-после е наредил да му светят маслото. — Тя отпусна мускулите на лицето си за пръв път. Надяваше се, че е убедителна.

Тоци не отвърна.

Тя вдигна очи към тавана и разтърси гъстата си тъмна коса.

— Майчице мила, де да можех да ти помогна.

— Значи не знаете къде е?

Тя го погледна ядосано.

— Ако знаех, сега нямаше да е жив. Баща ми щеше да се погрижи за това.

— След като баща ви все още има връзки, защо не могат да издирят Ричи?

Джоан пак взе ножчето за хартия и го хвана за острието, сякаш се канеше да го хвърли.

— За кого работите?

Тоци я гледаше, без да отговори.

— Не работите за баща ми, поне това знам. Следователно остават Джовинацо, Мистрета или Лукарели. Или пък и тримата заедно. — Тя се запита как ли ще реагира при споменаването на тези имена. Ще реши ли, че знае повече, отколкото се полага на една невинна жена?

— Защо ще работя за тях?

Тя се изсмя високо. Отговорът беше очебиен.

— Едно нещо е да предадеш някоя от фамилиите, но да предадеш и трите най-големи нюйоркски фамилии и да се измъкнеш невредим е направо немислимо. Залогът е твърде висок — опетнена чест. Според техните разбирания Ричи трябва да умре.

— А вие? Искате ли да умре?

— Нека да кажем, че няма да бъда скърбяща вдовица.

— Но няма да тръгнете да събирате волни пожертвувания за куршуми?

— Вижте, господин Томпсън, аз не съм дясната ръка на татенцето мафиот, ако за това намеквате. Работя в тази компания от шест години и се гордея с положението си тук. Нямам нищо общо с делата на баща ми и неговите приятелчета.

„Само дето си била женена за Ричи Варга, а той едва ли би могъл да мине за «господин Чисти ръце»“.

— Баща ми го уреди, когато бях на деветнадесет. По това време Ричи беше доста симпатичен и още не се беше превърнал в лоена топка. Пилееше парите си с лека ръка и баща ми го обичаше като роден син. Аз пък харесвах нещата, които се купуват с пари, и исках да угодя на стареца, ето защо се омъжих за него. Съвсем просто е.

— Обичахте ли го?

Джоан се залюля на стола си и му хвърли саркастичен поглед, в който се четеше въпроса: „А ти как мислиш?“.

Тоци изглеждаше притеснен.

Тя се завъртя към прозореца и се загледа в прелитащите по магистралата коли. Въздъхна и се запита колко дълго ще упорства още този тип.

— Ричи е някъде навън, с ново име, нов адрес, а може би и нова съпруга, кой знае? Чувала съм, че правителството урежда дори пластични операции за някои от свидетелите. Ако са му предложили, Ричи със сигурност си е сменил физиономията. Той взема всичко, до което се докопа. И все пак е смешно. Нанесе толкова вреда, а най-накрая излезе, че е герой, защото бил сътрудничил на федералните прокурори. Стопроцентов американец. Прецака всички ни… и се измъкна невредим.

Тоци стисна устни и кимна в съгласие. Малко след това си грабна куфарчето и стана да си върви. Тя се обърна и го погледна. Изглеждаше разочарован. Сигурно не му се нравеше мисълта, че изпитва съчувствие към дъщерята на Джулс Колесано, най-малко пък към нея.

Тя отклони очи и на устните й заигра една дяволита усмивчица.

— Е, има нещо… — тя спря престорено срамежливо.

— Какво е то?

Тя погледна часовника на ръката си.

— Поканете ме на обед, господин Томпсън, и ще го обсъдим.