Антъни Бруно
Лоши типове (36)

35.

Казино „Империал“, където Тоци му бе казал, че се е срещнал с Джулс Колесано, беше препълнено. Беше почти единадесет и ако може да се съди по обстановката, доста чекове от заплатата се прахосваха тази вечер. Звънтене на игрални автомати, дрънкане на колелото на „голямата шестица“, въртящи се рулетки, тракащи зарове, тихото, но непрекъснато пляскане на картите върху филца, нервното мълчание на печелившите, гълчавата на губещите. Гибънс разгледа интериора на „Империал“, наподобяващ времето на римската империя — гипсовите колони, статуите на императорите, които се наблюдаваха един друг през това полесражение на алчност и фалшиви надежди. Докато караше по магистралата към Атлантик Сити край огромните, ярко осветени казина, издигащи се високо над околния пейзаж, Гибънс се сети за фалшивите идоли и за Содом и Гомор^[1]. Но тук, вътре в казиното, само поклати глава и си спомни легендарния упадък, който предшествал рухването на Римската империя.

Той стоеше заедно с Тоци на покритата с килим площадка, от която започваха стълбите надолу към казиното, и наблюдаваше тази лудост.

— На какво обича да играе Колесано? — попита той Тоци.

— В деня, когато го срещнах, играеше двадесет и едно.

Гибънс изсумтя. Тук имаше около осемдесет маси за двадесет и едно, при това пръснати на различни места.

— Какво смяташ да правиш, ако го намерим?

— Ще го попитам къде е дъщеря му.

— И после?

Тоци въздъхна и подръпна носа си.

— Не знам.

Именно от това най-много се притесняваше Гибънс. Тоци беше в ужасно настроение, а предпазливостта никога не е била от силните му черти.

— Хайде, дай да се поогледаме — предложи той. Само да можеше да измисли някакъв начин да държи партньора си изкъсо.

Докато обикаляха из казиното, Гибънс осъзна класовата система при хазарта. Бедните черни и пенсионерите играеха на монетните автомати — това бяха плебеите. Гражданите играеха на игри за по-големи пари, най-вече двадесет и едно. Заровете бяха мъжка игра, жените си падаха по рулетката и „голямата шестица“. На масите за двадесет и едно, мъжете предпочитаха да играят с мъже, а жените с жени. Патрициите играеха бакара в една недостъпна ниша отделена от простолюдието.

— Хей — повика го Тоци и му посочи една от масите за рулетка. — Провери тая.

Една тантуреста лелка с вид на домакиня и ужасно боядисана коса се беше надвесила над купчина чипове, залагаше на едро и печелеше на едро. Никой около масата не реагираше на това по какъвто и да било начин, въпреки че около нея се беше струпала малка групичка зяпачи, Гибънс забеляза още едно крупие там, някакъв ориенталец, който подреждаше чиповете на колонки с методичната съсредоточеност на готвач на суши^[2].

Друга неголяма тълпа се беше скупчила около стар негър със смачкана каубойска шапка. Той играеше едновременно на два огромни монетни автомата. Те се издигаха на почти два метра височина и имаха компютризирани екрани, които имитираха въртящия се лицев панел на обикновените автомати. Той дърпаше грамадните ръчки с грациозността на негър танцьор, пускаше монети в тях, после изтегляше ръчката и се движеше напред и назад в един непрекъснат ритъм. Гибънс забеляза, че дори не си дава труд да погледне, какъв е резултатът. Даже когато спечелеше, той просто продължаваше да играе. Само шумното звънтене на тежките жетони, изсипващи се в металните отвори, му показваше, че е спечелил. Ако комарджийството е болест, то това беше делириумът.

Тоци го докосна по ръката и нетърпеливо му даде знак с глава. Искаше да се преместят, да продължат да търсят. Гибънс донякъде се надяваше да не намерят Джулс Колесано или дъщеря му тази вечер. Страхуваше се, че Тоци може да загуби мярка в тази вакханална атмосфера.

Свиха в прохода между редица маси за двадесет и едно и очите на Гибънс пробягнаха по лицата. Комарджиите не бяха само от низините, в никакъв случай. Изненада се от големия брой хора на средна възраст с вид на средни ръководни кадри, вглъбени бели лица, които почукваха постоянно по филца за нова карта, молеха се да им се падне двадесет и едно, и погълнати от превратностите на играта, потиснали всякакви емоции, печелеха по някоя ръка, но губеха повечето от тях. Напомняха му за Бил Кини и той се замисли какво ли е изпитвал, когато е работил във филаделфийската мафия и е играел ролята на Стив Пагано. Трябва да му е било трудно да се примири с жестоката пропаст между ограничения живот на специалните агенти и охолното съществуване на Ричи Варга и приятелчетата му. А и с всичките тия деца сигурно се е ужасявал от надвисващите финансови задължения, с които е знаел, че ще се наложи да се справя. Навярно му е било много лесно да се съблазни от лукса, властта и удобствата, които е видял, че се постигат с пари. Превъплъщението от Бил Кини в Стиви „Хуна“ Пагано вероятно е започнало да му се удава без усилие. Така се получава, когато момчетата се внедрят под чужда самоличност. Забравят кои всъщност са. Смяната на лицата сигурно е станала толкова лесна за него, че той е решил най-накрая да се възползва от нея, за да си вземе най-доброто от двата свята и да се отърве от останалото. Преуспяващият възпитаник на Айви лигата, изгряващата звезда на ФБР, благоразположеният баща на семейство, осигуряващ препитанието и закрилата му, можел да бъде финансиран от Хуна. Навярно така си е представял идеалния баланс. Гибънс почти беше готов да разбере мотивите му.

Но после видя три глави с извадени очи, а това беше нещо, за което не можеше да има прошка.

Той въздъхна и обхвана набързо с поглед лицата наоколо с пълното съзнание, че се занимава с нещо безполезно. Представяше си Джулс Колесано само от снимките. Ако му се изправеше тук от плът и кръв, най-вероятно нямаше да го познае. Правеше всичко заради Тоци. Положението му на измамен любовник даваше идеална възможност за проява на избухливия му жабарски нрав. Е, мястото не беше по-лошо от което и да било друго, та да му отпусне края.

В този момент погледът му бе привлечен от едно лице. Не на Колесано, а на по-млад мъж. Огромно дебело лице и странно тяло, по-обемисто в гръдния кош и раменете, отколкото в корема. После си спомни къде го е виждал. Човекът от черния „Транс Ам“, паркиран пред блока на лелята на Тоци в Блумфилд с кучетата на задната седалка. Ядеше сладолед във фунийка. Гибънс много добре помнеше миналата му тогава мисъл, че тоя тип прилича на огромно бебе.

Загледа се в безизразното лице на мъжа, който хвърляше чипове на масата за игра на зарове и залагаше на едро. Тъмната къдрава коса. Студените очи. Би могъл да е той, помисли си. Определено би могъл да е Ричи Варга.

До дебелия стоеше и хвърляше заровете набит по-възрастен мъж.

— Тоци — повика го Гибънс. — Виждаш ли пълния човек на масата със заровете ей там? Оня до него Колесано ли е?

Тоци го погледна.

— Да, това е той.

— Дебелият е Варга — каза Гибънс. — Готов съм да се обзаложа.

Тоци спря очи на Гибънс, а после отново ги върна на дебелия мъж. Канеше се да каже нещо, когато забеляза още едно лице пред погледа си. Фини, гангстерчето от изоставения склад, стоеше на другата пътека и гледаше право в тях. По линията на косата му беше залепена бяла превръзка. Ръката му беше пъхната в джоба, а на лицето му се бе изписала подигравателна усмивка в предусещане на сладостното отмъщение. Инстинктивно Тоци се огледа наляво и надясно. Гробарите на Кини бяха препречили пътеката.

Тоци отново спря поглед върху муцуната на момчето, чиято усмивка беше станала злорада и уверена. Беше им затворил пътя. Превишаваха ги на брой. Нищо не можеше да се направи.

Гибънс забеляза гробарите да настъпват. Той погледна Тоци и никак не хареса изражението на очите му.

— Тук има невинни хора — предупреди го той.

— Пет пари не давам — отвърна Тоци.

— Не тук!

С крайчеца на окото си обаче Тоци беше видял двама от гробарите да се приближават бързо зад Гибънс. Единият си беше извадил оръжието и се опитваше да го крие зад гърба на приятелчето си, но Тоци вече беше зърнал удължената със заглушител цев.

— Залегни — изкрещя той и посегна към пистолета си. — Всички да залегнат — викна. После видя как дулото проблесна. Една жена, седнала на масата за двадесет и едно до него изпищя и падна от столчето си. На Тоци му се откри поле за стрелба и той пусна няколко куршума срещу гробарите.

— Хванете ги — извика Фини, а после скочи на най-близката маса, извади пистолета си и посочи надолу към него.

Тоци се завъртя и приклекна на едно коляно. Видя оръжието на Фини и стреля два пъти. Парче от главата на бандита прелетя над пътеката. Кръв нашари бялата риза на крупието. Колената на Фини се огънаха и той се стовари върху филца с лицето нагоре.

Тоци се изправи, стиснал автоматика с две ръце, готов да се заеме с гробарите от другата страна, но видът на „Екскалибур“ в ръцете на Гибънс вероятно ги бе накарал да размислят. Не се виждаха никъде вече.

Гибънс скърцаше със зъби.

— Ти си едно загубено лайно, Тоци!

Тоци не отвърна. Той погледна назад от другата страна на пътеката. Варга и Колесано ги нямаше.

— Хайде. Да се омитаме оттук.

— Нима? Как? — тросна му се Гибънс.

Към тях тичаха въоръжени пазачи от охраната с високо вдигнати пистолети и си проправяха път сред блъсканицата от пощурели хора, втурнали се да спасяват живота си.

Тоци забеляза един поднос чипове — за хиляда долара поне. Той го грабна и го запокити по посока на пазачите. Те прехвърчаха над масите и се посипаха върху тълпата. Играчите се развикаха и започнаха да се блъскат и пъхат навсякъде за безплатните пластмасови парчета. Още чипове западаха по гърбовете им, докато лазеха на ръце и колене.

Когато пазачите стигнаха до мястото на престрелката, намериха един мъртъв мъж в черен костюм, проснат на пътеката с пистолет със заглушител в сгърчената му ръка. Още един труп лежеше повален с лицето нагоре върху масата за игра на зарове, обсипан с чипове. На мястото, където би следвало да се намира другото око на Фини, имаше чип от сто долара. Останалите двама ги нямаше.