Антъни Бруно
Лоши типове (35)

34.

Беше облечена в черно трико и черни обувки на висок ток, нищо друго, и непрекъснато прокарваше червените си заострени нокти през камарите сламеноруса коса, които се трупаха по раменете и се спускаха по гърба й, докато забиваше пети и търкаше задника си по предната витрина на заведението на Спиро на Осмо авеню. Тоци изяде още една хапка от сувлакито^[1] си и се възхити на изобретателността на проститутката. Обработваше улицата отвън и същевременно стигаше и до него, тук вътре. А пък така както се натискаше на този прозорец, в скоро време по него щяха да се появят големи петна от целувки. Трябваше да признае, че рекламата си я биваше. Беше се надървил жестоко.

Тоци седеше на масичката до прозореца, гледаше задника на проститутката и от време на време хвърляше по един поглед край нея към обичайната следобедна блъсканица от хора, които крачеха по Осмо авеню към „Порт Оторити“, за да хванат автобуса за вкъщи, и коли, наредени по Четиридесет и седма улица, които пълзяха сантиметър по сантиметър към входа на тунела „Линкълн“ на Четиридесета и Девето авеню. Районът на площад „Таймс“ беше странно място по това време на деня, сякаш два едновременно съществуващи призрачни свята заемаха едно и също пространство. Проститутките и мошениците си гледаха работата, а около тях се носеха секретарки и бизнесмени — порядъчните хора, всички запътени в една и съща основна посока, с вперен пред себе си поглед, съсредоточени, като армия от зомбита.

На тезгяха Спиро поливаше със собствената му мазнина големия къс агнешко, който се въртеше на високия вертикален шиш. Тлъстината цвърчеше, запалваше се и избухваше театрално в огън, докато се стичаше от месото, но Тоци вече беше свикнал с тези звуци и не им обръщаше никакво внимание. Спиро повтаряше процедурата на около всеки пет минути.

Тоци искаше да знае къде, по дяволите, е Гибънс. Каза, че ще дойде тук между пет и шест и макар и да беше шест без двадесет, той се притесняваше. Гибънс винаги подраняваше. Питаше се дали не е срещнал Кини в управлението днес. Може би Кини е тръгнал подире му след това и сега Гибънс се опитва да му се измъкне. Тоци си припомни едно нападение на мафията отпреди няколко години срещу голям шеф на строителна компания точно пред някакъв луксозен ресторант на Източна четиридесет и осма по време на часа пик. Убиецът изстрелял три куршума в тила му, после най-спокойно свил зад ъгъла и изчезнал в тълпата. Върховите часове бяха идеални за нанасянето на удар. Къде е, по дяволите?

Той отново се загледа в проститутката. Беше престанала да търка задника си по стъклото. Договаряше се с набит тип в костюм от „Братя Брукс“, на който очилата му бяха прекалено малки като за такава глава. Тоци прецени линията на краката и извивката на задника й. Телцето й беше доста стегнато. Когато тя си тръгна, повлякла оня със себе си, той се почувства малко пренебрегнат. Мислеше си, че поне ще получи едно приятелско намигане за довиждане или нещо такова. Тоци си взе сандвича и отхапа още една хапка.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и задейства електрическия звънец, който сигнализираше на Спиро, че някой е влязъл, в случай че е отзад или не е заседнал в кенефа. На Тоци му беше направило впечатление, че той посреща клиентите си, сякаш са нашественици турци — гледаше ги кръвнишки с маслиненочерните си святкащи очи и сурово стиснати устни, покрити от гъст засукан мустак. И тъй като новопристигналият се оказа Гибънс, Тоци реши, че поне в този случай подозренията на Спиро са били основателни. Видът му беше още по-мрачен от обикновено и днес вбесеното му лице на индиански вожд накара дори него самия да се почувства неспокоен.

— Какво стана? — попита Тоци, когато Гибънс седна на масата му. — Там ли беше?

— Не. Той…

— Какво ще обичате? — поиска да узнае Спиро войнствено.

— Ами… Донесете ми само едно кафе.

— Минимум консумация за долар и петдесет.

Гибънс измери с поглед гърка.

— И една баклава — намеси се Тоци. Той се извърна отново към Гибънс и Спиро си отиде. — Кини не беше ли в управлението?

— Бил е там сутринта. Разпитвал е дали някой ме е виждал напоследък. Едно от момчетата ми каза, че си тръгнал около единадесет.

— И така, какво откри?

Спиро се върна с поръчката на Гибънс. В чинийката имаше толкова кафе, колкото и в чашата, а видът на малкото, намазано с мед парче отговаряше на това, което Гибънс си мислеше за него. Той побутна чинията към Тоци още щом Спиро я остави на масичката.

Повдигна капачето на каничката от неръждаема стомана и подуши млякото, преди да си налее в кафето.

— Имам интересна информация — каза той. — Прекарах почти целия следобед на телефона. Попаднах на някой си инспектор Лангер в пожарната, който беше необикновено услужлив. Разбра, че съм от ФБР, и, предполагам, това го впечатли. Както и да е, разпитах го за пожарите в Бронкс, центъра „Брадърс“ и „Царят на звука“. Той ми каза за друг подобен пожар на „Форест Хилс“. И в трите случая работата изглеждала подозрителна, но не могли да докажат умишлено подпалване. Лангер също беше така любезен да ми даде имената на застрахователните компании, които покриват загубите на тези магазини.

Тоци се ухили, дъвчейки нова хапка от сандвича си.

— Страшно ти допада, когато си отворят краката заради тебе. Заплаши ли го със съдебно дирене за създаване на пречки пред правосъдието? Едно време това ти беше любимият номер.

Гибънс не обърна внимание на забележката му и продължи.

— Обадих се на застрахователните компании и разговарях с отделите им за охрана и измами. Един човек от „Президио Мючуъл“ имаше доста неща за разправяне. Той е бивше ченге на име Рамирец, на когото му е дошло до гуша от службата и изпитваше нужда да се поразтовари. Според господин Рамирец всички компании очакват да изплатят известен брой пълни или частични опожарявания всяка година. Само когато тази квота бъде надвишена, те започват да увъртат с исковете за пожар. Интересното обаче е, че колкото повече такива щети изплаща компанията, толкова по-високо може да вдигне вноските следващите години. Рамирец ми каза, че всъщност те имат желание да изпълнят квотите си и дори малко да ги надвишат, тъй като сумите, които ще изплащат по исковете, са нищо в сравнение с по-високите вноски, които ще имат основание да поискат. А според Рамирец, това е общоприета практика в този бизнес.

Тоци набоде едно ъгълче от сладкиша и го изяде.

— Е, и какво общо има тая история с всичко останало?

Гибънс потръпна при вида на лайното в линийката.

— Рамирец ми каза също така, че когато компанията не е достигнала квотата си, каквито и разследвания да предприемат, те са само за показ. Затова му било писнало от службата му.

Тоци си взе още едно парче от говното.

— И какво от това?

— Да предположим, че Варга знае кои компании не са стигнали годишните си квоти за пожари. Би могъл да се насочи специално към тях и да върти мошеническата си далавера, като значително увеличи печалбите си. Преди квотата да бъде надвишена, изплащанията стават по-бързо, а разследванията не струват пукната пара.

Тоци остави вилицата си. Усещаше накъде бис.

— И откъде ще знае Варга кои компании да удари?

Гибънс стисна устни и въздъхна.

— Освен факта, че наскоро са изплатили искове за пълно опожаряване на аудио — видео магазини, трите застрахователни компании, на които се обадих днес, имаха още нещо общо помежду си. С компютризираната документация на всяка от тях се занимава една и съща фирма за обработка на данни — фирма от Джърси, наречена „Дейта Рич“. Именно там беше вицепрезидент оная, как й беше името, нали?

Тоци кимна. Гибънс много добре знаеше как се казва Джоан и това, че работи в „Дейта Рич“. По своя магарешки начин, като се правеше на идиот, той се опитваше да смекчи удара и да я представи по-маловажна, отколкото беше в действителност.

Гибънс се облегна на масичката и опита кафето си.

— И така, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че с време да предприемем едно пътуване и да навестим оная, как й беше името.

— Този път ти определяш правилата, Тоци. Ще постъпим, както намериш за добре.

С тези думи Гибънс му даваше да разбере, че не знае до каква степен е хлътнал по Джоан. Това му беше начинът да му предложи съчувствие, задето се е държал глупаво и въобще й се е доверил. Тоци оцени загрижеността на Гибънс за чувството му, но го беше яд на самия себе си и се чувстваше като глупак. Не му трябваше ничие разбиране. Искаше да изобличи Кини и Варга и да унищожи Джоан заедно с тях. Нямаше никакво желание да се занимава с емоциите си. Искаше да се почувства умен. Искаше да спечели.

Тоци внезапно се изправи, извади портфейла си и остави една десетачка върху сметката.

— Хайде — обърна се той към партньора си. — Да потегляме.

 

 

Тоци изпитваше много странно усещане от това, че е в апартамента на Джоан с Гибънс. Никой не отговори на позвъняването им, ето защо те си отвориха сами. Тоци използва ключовете, които тя му беше дала, и се почувства като престъпник, задето ги има. Те бяха част от заблудата, още нещо, с което да спечели доверието му. Гибънс вървеше зад него и се държеше на разстояние, само че неговата загриженост ходеше по нервите на Тоци.

Той застана в хола и се огледа. Мястото на престъплението, непрекъснато си повтаряше. Беше прекарал доста време тук и знаеше къде се намира всичко. Беше използвал тоалетната й, беше се къпал в банята й, гледал бе телевизор на дивана й, готвил с тенджерите й, спал в леглото й. Познаваше това жилище по-добре, отколкото би следвало. Не можеше да си изкара от ума оная стара приказка, че престъпникът винаги се връщал на местопрестъплението.

Гибънс се разхождаше с ръце в джобовете като случаен посетител в антикварен магазин. Намери сам кухнята и от хола Тоци го чу да отваря хладилника. Той отиде при него и го видя да души четвъртинка мляко, за да провери дали не се е вкиснало. Гибънс клекна и издърпа долното чекмедже.

— Салатата има доста пресен вид — отбеляза той. — И по цветното зеле няма жълти петна.

Изправи се и отпори камерата. Извади пакет пилешки гърди и го дръпна по-далеч от очите си, за да може да прочете етикета.

— „Да се продаде преди 6 септември“. Това е събота, нали? Сигурно е напазарувала вчера, може би дори тази сутрин.

Ходила е да пазарува снощи знаеше Тоци. Тя винаги пазарува нощем.

Те се върнаха в хола. Тоци провери датата на телевизионния справочник на черната полирана масичка. Беше за следващата седмица. Тоци се запита какво ли ще й каже, когато я види пак. Това не беше просто предателство. Стига обстоятелствата да бяха други, щеше да предпочете да се обясни с нея сам, да се изправи лице в лице с нея, да направи това, което трябваше да направи навремето с Робърта. Ако не се отнасяше за сериозни престъпления, ако нещата да засягаха само тях двамата, каква ли поза щеше да възприеме тя, почуди се той. Ще отправя обвинения, крещейки? Печално разочарование? Справедливо възмущение! Терзание и болка? Груба сила? Той изпробва всеки от вариантите като шапка. Нито един от тях не му пасваше точно. Видя Гибънс да се надвесва над ваната в банята. Беше модерна кремава на цвят вана с вградени в страните и дръжки. Нямаше нужда да я гледа, помнеше я.

— Има малко вода около канала — докладва Гибънс безпристрастно. — Сапунът е още мокър. Някой се е къпал съвсем скоро.

— Тоци отиде при шкафчето за лекарства, като отбягваше образа си в огледалото, и разгледа съдържанието на второто рафтче от горе на долу. Синята пластмасова мида — калъфчето на диафрагмата й го нямаше. Където и да отиваше, тя го вземаше със себе си. Тоци потърси по другите рафтчета, за да е сигурен, че не е там, но не я намери. Затвор шкафчето и присви очи срещу отражението си в огледалото.

Гибънс вече беше излязъл от банята. Проверяваше килера — навярно, за да се увери, че липсва куфар. Тоци можеше да му каже да не си дава труд. Джоан разполагаше с цял куп малки и големи чанти, толкова много на брой, че нямаше как да ги използва наведнъж. Но той не му спомена нищо.

Погледна юргана от парцалчета, окачен на стената. Бил истински „Амиш“^[2], твърдеше тя. Моделът се наричал „Колиба от неодялани стволове“. Състоеше се от различни по дължина черни, червени и сини ивици, разположени под прав ъгъл, но на него все едно му се виждаше прекалено модерен, за да се нарича „Къщичка от неодялани стволове“. Беше й го казал, когато за пръв път говориха с нея на тази тема, но тя настояваше, че моделът бил наистина много стар. Една от причините, поради които го била купила, била, че изглеждал толкова модерен, а бил толкова стар. Беше прекарал доста време, легнал на леглото, загледан в този юрган. На утринната светлина той царуваше над всичко в стаята. Тоци спря очи на лявата страна на широкото легло — страната, от която спеше той — с празното нощно шкафче.

— Винаги ли си оправя леглото по този начин? — попита Гибънс.

Тоци поклати глава.

— Само през почивните дни.

Гибънс отиде при нейното нощно шкафче. Натисна едно копче на радиочасовника и червените електронни цифри се смениха от часа в момента, на часа, за който беше навит часовника — 6:55. Пусна радиото. Някакъв алт саксофон тихичко свиреше бибоп^[3].

Гибънс се заслуша за малко.

— Чари Паркър — определи той, после затвори и остави радиото така, както го беше намерил.

До него имаше бял телефон „Тримлайн“ върху телефонен секретар „Панасоник“. Лампичката му не мигаше, което означава, че никой не се е обаждал, откакто за последен път го е проверявала. Гибънс включи копчето за плейбек, за да изслуша старите й съобщения. Първото нещо, което чуха, беше затваряне, последвано от неколкосекунден сигнал за свободно. После един мъжки глас се разнесе от апарата.

— Обажда се баща ти — каза гласът със смутено хихикане. — Предполагам, че вече си излязла, а? Добре, значи ще се видим по-късно тази вечер тогава. Ако още не си тръгнала, можем всички да отидем в казиното за малко, но ще гледам да се върна рано. Става ли? Карай внимателно, момичето ми. Пълно е с идиоти по пътищата. Ще се видим по-късно.

Джулс Колесано говореше много по-свързано, отколкото в деня, когато Тоци се срещна с него. Той се наведе над леглото, вторачил поглед в пастелната карирана кувертюра. Имаше чувството, че напоследък е видял страхотна актьорска игра. За съжаление, включително и креватните сцени. Лентата продължи да се върти, но нататък имаше само още затваряния.