Антъни Бруно
Лоши типове (34)

33.

— Какво мислиш? — попита Гибънс, хванал стиропорната чаша с кафе в ръка.

— Искам да се поогледам — отвърна Тоци и стисна пръсти върху кормилото на буика.

Седяха в колата и наблюдаваха как пожарните инспектори си събират оборудването. Цял следобед бяха ровили из отломките. Бяха двама — старшият от тях беше облечен в костюм и високи гумени ботуши, а другият, който всъщност вършеше мръсната работа — в сиво-кафяви работни дрехи. Той товареше в момента сандъците с образци — беше ги пълнил цял следобед, докато чоплеше из димящите останки на тухлените сгради, които преди са представлявали „Армейски и морски магазин «Кантор»“ и „Аудио-визуален център «Брадърс»“ на авеню „Джеръм“ в Бронкс. Магазинът за обувки „Том Макан“ до парцела на „Брадърс“ също беше понесъл доста щети. Един градоустройствен инспектор се беше отбил по-рано, погледал го беше известно време и беше обявил, че и той трябва да бъде съборен. Пожарните инспектори бяха по-последователни и методични. Изследваха мястото на евентуално престъпление и затова не припираха. Мъжът в костюм надзираваше работата, съвещаваше се с помощника си, отправяше предложения, застанал на спокойствие до полицейските барикади, и от време на време се обаждаше по радиото в червеното комби на нюйоркската пожарна, но, общо взето, повече си бъбреше с полицаите, охраняващи местопроизшествието. Гибънс беше забелязал, че винаги когато работното добиче искаше да се измъкне от шефа си, човекът навлизаше сред овъглените останки на сградите и изчезваше за известно време. Костюмът не припарваше чак толкова навътре.

Гибънс си погледна часовника.

— Скоро ще си тръгнат.

— Кой ти каза? — попита Тоци.

— Почти пет е. Костюмът е ръководен кадър, а на тях не им плащат за извънреден труд.

Тоци поклати глава.

— Още един предан служител на обществото — изкоментира той. — Мислиш ли, че са намерили нещо?

— Едва ли. Знаят, че работата е нагласена, но това трудно се доказва. Освен ако фитилджията е абсолютен глупак и е оставил бидони с бензин след себе си.

— Тортела си разбира от занаята. Видял съм го в действие.

Гибънс отпи от кафето си.

— Изглеждаш много сигурен, че това е негово дело.

— Не съм сигурен в нищо. — Тоци потри врата си. — Знам само, че гледах как Тортела драсна клечката на подобен магазин в Едисън, а после ги чух да говорят с Кини за някаква работа в Бронкс. — Тоци имаше изморен вид.

— Не спа ли нощеска? — попита Гибънс. Бяха пренощували у Лорейн. Гибънс предложи да отидат при нея, защото извън града щяло да бъде по-безопасно. Всъщност не беше по-безопасно откъдето и да било другаде, само че Лорейн беше там и след като беше спал на разцепени дъски, хванат с белезници за тръбата през последните две нощи, Гибънс изпитваше настойчива нужда да бъде с нея. Искаше също тя да се убеди, че братовчед й е добре.

— Спах си много добре — отвърна Тоци. — Радвам се, че отидохме там. Искаше ми се да я видя още веднъж — приятно ми беше да съм с нея.

Гибънс кимна замислено.

— Да. Приятно беше.

Инспекторът в работно облекло си събра нещата и се качи в червеното комби. Костюмът вече беше седнал зад кормилото. Колата се отдели от тротоара и сви вдясно на първия ъгъл. Още щом тя се скри от погледа, единият от двамата полицаи се качи в тяхната патрулна кола и отпраши по авеню „Джеръм“ в същата посока, като остави партньора си да пази обекта. Едва когато излезе от буика и прекоси улицата, Гибънс забеляза, че оставеният на пост полицай е жена. Тя беше висока, но слаба и униформата й придаваше вид на хлапе, което си играе на маскарад. Защо, по дяволите, на тия женски не им дават униформи по мярка? — запита се той. Нищо чудно, че отрепките се гаврят с тях, като изглеждат по този начин.

Гибънс мина пред Тоци и отиде право при полицайката.

— ФБР — представи се той и й показа удостоверението си. Тоци, стоеше зад гърба му с безизразно лице. — Искаме да огледаме обекта — продължи Гибънс.

Тя докосна крайчеца на документа му, докато го разглеждаше.

— Разбира се, минавайте — разреши най-накрая.

— Сама ли сте тук? — попита той. Почти не виждаше очите й под козирката на фуражката.

— Партньорът ми отиде да вечеря — обясни тя.

Слънцето залязваше над гетото. Време, както се казва в рекламата, за по една бира „Милър“. Искаше да каже, че партньорът й е отишъл да удари няколко бири, би отбелязал Гибънс. Кварталът беше междинен, на границата между зле и още по-зле. Обзалагаше се, че тя се радва на присъствието им.

Гибънс се промъкна край полицейските прегради. Тоци го последва, без да отправи нито дума към полицайката. Те се разделиха и започнаха да ровичкат тук и там.

Гибънс прескачаше през овъглените тухли, мокър мокет, разтопена пластмаса, подгизнали кашони, почернелите електронни вътрешности на това и онова. Като за пожар му се виждаше, че всичко е наред, но федералните специалисти не разбират много от палежи. Освен в случаите, когато е изгорял федерален имот, с тях обикновено се занимава местната полиция. И все пак той продължи да оглежда. Може пък да му излезе късметът. В тия работи никога не се знае.

— Тук е гола вода бе, човек. Като на другото място.

Гибънс надникна над купчина тухли, мазилка и летви. Една банда негърчета се ровеше из боклуците — търсеха не много повредени стоки без съмнение. Те ядосано разблъскваха греди и парчета мазилка по пътя си.

— Боклук… мамицата му… боклук… — Един от тях с черна найлонова лента на главата, изпсуваше всеки път, когато отместеше някоя тухла и останеше с празни ръце.

— Даже един шибан уокмен няма — каза момче без предни зъби. Това се вика прецакване.

В този момент Гибънс осъзна, че те не са хлапета. Бяха от категорията, която вестниците наричат „младежи“, а политиците, на които не им предстои да бъдат преизбирани — „безнадеждно безработни“. Ченгетата обикновено ги наричат „дяволски опасни типове“.

— Масео — извика един в лилава тениска, — казваш, че и на другия магазин било същото?

— Аха, да му се не види — отвърна оня без предните зъби. — „Царят на звука“, на Сто шейсет и осма, знаеш ли го? Изгорял до основи точно като този, ама и там нямаше що да се найде. И този път съм сигурен, че бях първият пич, който пристигна там. Мамицата му.

— Трябва да си гепя една кутийка — обяви мъжът с превръзката. — Ей, белия? Какво правиш там?

Бяха забелязали Тоци, който се връщаше от страната на уличката, и всички настръхнаха като котки, когато го видяха. Той беше облечен в джинси, черна тениска и ловджийско яке. Въобще не им приличаше на ченге.

Гибънс усети блясъка на остриетата и присвиването на очите им. Тия типове се чувстваха измамени и бяха готови да си го изкарат на някого.

Тоци спря на място. На лицето му бе изписано точно онова изражение, което никак не се нравеше на Гибънс. Той погледна назад към полицайката на тротоара, но тя се направи, че не чува нищо, и обърна гръб на цялата тая работа, мръсницата. Федералните могат да се погрижат сами за себе си, изглежда, беше решила. Ако щат да се обесят, на кого му пука? Федералните са естествени врагове на полицаите. Проклетите ченгета гледат прекалено много телевизия.

Гибънс измъкна пистолета си и щракна спусъка така, че всички да го чуят, точно като във филмите.

— Добре, момчета, време е да си отиваме вкъщи.

Озлобени лица се завъртяха рязко към него.

— Да го духаш, дъртак — каза един от тях. Други двама се обърнаха и го измериха с поглед. Ножове срещу куршуми — „безнадеждни“ не беше съвсем точна дума по отношение на тази тайфа.

Тоци бръкна под якето си и лилавата тениска пристъпи насреща му. Гибънс потрепна в очакване на присвяткването на дулото, но видът на деветмилиметровия автоматик беше достатъчен. Бандата се омете сред порой от ругатни и мърморене.

Гибънс прибра „Екскалибур“ и извади бележника си. Надраска в него: „Царят на звука — 169-а“.

Тоци прескочи една обгоряла греда.

— Бележки за мемоарите ли си водиш? — попита той.

— Братлетата споменаха за някакъв пожар, подобен на тоя. И там нямало нищо що-годе свястно.

— Мислиш, че и това е било някаква мошеническа далавера?

— Възможно е. Изнасяш стоките преди огъня, прибираш си застраховката, после продаваш стоката или я пренасяш в друг магазин и пак я оставяш да изгори. Могат така да си я местят и вземат парите, докато тя остарее в техническо отношение.

Тоци скръсти ръце и погледна към земята.

— Не е трудно да се намери излишна апаратура за изгаряне. Разтопена пластмаса, кутии от талашит, разтопени схеми — всичко изглежда съвсем достоверно.

— Значи Варга се е захванал с измама, а Кини му е дясната ръка — заключи Гибънс.

Тоци поклати глава.

— Нещо не е съвсем така. Можеш да опожариш един, два, евентуално три магазина, и толкова. Застрахователните компании ще надушат какво става. Варга финансира цяла нова фамилия, за бога. Нямаше да е в състояние да купува наркотик в такива количества с печалбите от подобна операция. Колко души би могъл да си позволи да държи на служба? Тоест колко, мислиш, му струва само верноподаничеството на Кини?

Гибънс се загледа в източените нащърбени сенки върху отломките.

— Варга е доста изобретателен. Може да е вкарал нов момент в далаверата.

— Имаш ли някакви идеи?

Имаше, но още не искаше да ги казва на Тоци. Знаеше, че се докача на определени теми, а пък не си струваше да го оставя да се горещи, ако догадката му се окаже невярна.

— Нищо определено — отвърна той. — Утре ще видя какво мога да изровя в службата.

— Ами Айвърс? Няма ли да иска да узнае къде си бил цяла седмица?

— Вероятно.

— Ще му кажеш ли?

Гибънс сви рамене.

— Ако имам късмет, него няма да го има и няма да се наложи да го лъжа. Ще гледам да отида по-късничко. Той обикновено е зает със срещи след десет. Хайде, гърлото ми е пресъхнало. Имам нужда от нещо за пиене.

Те се запътиха обратно към полицейските барикади.

— Намерихте ли това, което търсехте? — попита полицайката. Дори не се опита да прикрие сарказма в гласа си. Гибънс си припомни времето, когато униформените ченгета си прехапваха езиците в присъствието на специалните агенти и единствените жени в униформа служеха като регулировчици.

— Съжалявам, но не мога да коментирам разследване, което не е приключено — отвърна той вежливо. — Между другото, какво става с вашия партньор, полицай?

— Използва си почивката за вечеря, нали ви казах.

— А, вярно. — Гибънс кимна и се почука по челото. — Наистина точно така казахте. Е добре, искате ли да останем, докато се върне?

— Вървете на майната си — изръмжа тя.

Тоци стисна носа си и прихна.

— Както обичате — каза Гибънс, обърна се и прекоси улицата.

Докато отминаваха с буика, видяха издължената й сянка върху тротоара — самотна фигура, която пазеше нищото. Слънцето залязваше горещо и оранжево зад неприветливите блокове. Чуваше барабани конга да бият по покривите, рап заливаше улицата от високоговорителите на гетото. Ама и партньорът й има едно чувство за хумор. Заради нея Гибънс се надяваше да има и малко милост.