Антъни Бруно
Лоши типове (32)

31.

Тоци надзърна иззад бучиниша, затънал в меката пръст, с опрян до дъсчената ограда гръб. Виждаше цялата къща от мястото си. Криси гледаше телевизия на долния стаж. Другите деца вероятно бяха в леглата наближаваше единадесет. Госпожа Кини правеше нещо в спалнята на горния етаж и се разхождаше из стаята по хавлия. Кини седеше зад бюрото в кабинета си. Не беше свалял слушалката на телефона от ухото си през последния половин час.

Тоци усещаше драскотината на бузата си там, където долният клон на някакво смърчово дърво с къси иглички го беше закачил, докато прескачаше една ограда няколко къщи по-надолу. Мислеше си за кучета в този момент и не внимаваше. Моравата отпред беше празна, но зад къщата имаше окачена жица, по която се движи куче. Притесняваше се някое загубено животно да не изскочи и да събуди целия квартал. То обаче, изглежда, се беше скрило вътре, тъй като пресече двора без проблем. Беше решил, че промъкването през задните дворове е единственият начин да стигне до къщата на Кини, без да го забележат. Всъщност даже не си беше дал труда да провери улицата. Не се съмняваше, че двама-трима от хората на Варга го причакват, седнали в колата си отпред. Разчиташе, че са оставили задния двор непокрит и не са разположили никого в къщата. Ако Кини поканеше биячите вътре, щеше да се затрудни, докато обясни на жена си. Бюрото не гледаше с добро око на извършването на служебна работа вкъщи — госпожа Варга навярно го знаеше — и ако всичките горили на Варга приличаха на двете лоени топки, които Тоци забеляза сутринта, Кини щеше да види зор, преди да я убеди, че тия типове са му колеги от ФБР.

Докато го гледаше през прозореца. Тоци стигна до извода, че някои от телефонните разговори са свързани със самия него. Сигурно пуска още бабаити да търсят „другия“.

Изминалите двадесет и четири часа бяха умопобъркващи. След като пицата пристигна в апартамента на Гибънс, Тоци се изнесе, без да губи нито секунда. Подозираше, че го наблюдават, но усещаше с кожата си, че няма да се опитат да го отвлекат. Все още не. Ситуацията беше твърде сгодна и Кини нямаше да я изпусне. Предполагаше се, че Тоци се укрива, а Гибънс го издирва. Ако главорезите на Кини успееха да спипат Тоци някъде без свидетели, можеха да го пречукат, а после да доведат Гибънс и да го застрелят с един от пистолетите на Тоци, така че цялата работа да заприлича на престрелка, в която добрият агент е получил смъртоносния куршум, докато се е опитвал да задържи отстъпника. Кини, разбира се, ще се представи за единствения свидетел и по този начин ще се превърне в герой, който най-накрая е успял да неутрализира маниака ренегат. Страшно на сгода. Не само че ще елиминира заплахата от разобличаване, но ще получи и златна звезда между другото и ще излезе начело на класа, копелето му мръсно.

След като напусна апартамента на Гибънс, Тоци бутна „Екскалибур“ при другите пистолети в багажника на буика и подкара на север покрай реката по местните шосета, за да може да забележи, ако има опашка. Когато стигна до моста „Джордж Вашингтон“ във Форт Ли, вече беше почти сигурен, че никой не го следи, но точно в този момент го обхвана паника. Изведнъж осъзна, че не разполага с никаква нишка, която да го отведе при Гибънс, а не можеше да престане да си мисли какво ли му причинява Кини. Кини беше ненормален, касапин. Ето тогава Тоци се усъмни в теорията си относно плана на Кини да инсценира престрелка. Може би той вече е накълцал Гибънс и е устроил нова версия на Ландо, Блейни и Новик. Може би не му пука какво знае Тоци, понеже смята, че никой от тия, които имат някаква тежест, няма да се вслуша в думите на агента ренегат. Може пък да е решил, че е по-добре да се отърве от Гибънс веднага и да се притеснява за Тоци по-късно.

Настъпил педала на буика в южна посока по продължението на магистралата, Тоци го беше обляла студена пот при мисълта за всичко това. На всяка цена трябваше да открие Гибънс, и то бързо. Хрумна му, че Кини може да е оставил някой да го причаква в мотела в Секокъс, където бе отседнал. Много се надяваше да го е направил. Даже и това да беше част от плана му да използва Гибънс, за да го пипне, на Тоци му беше все едно. Трябваше да поеме риска и да попадне на някаква следа за местонахождението на Гибънс, преди Кини отново да е превъртял с ножа.

Когато пристигна в Секокъс, спря на бензиностанцията на „Ексън“ до мотела „Почивка“ и каза на служителя да му напълни колата. Точно тогава ги забеляза. Гледаше право в тях, на не повече от метър от него. Две лигави гангстерчета втора употреба, седнали в морскосин „Тъндърбърд“ с оранжевокафяв покрив от винил, паркиран отстрани на мотела в очакване. Нямаше никакъв начин да установи със сигурност какви са, но инстинктът му го подсказваше. Биографиите им се четяха по муцуните им на невестулки — две малки бабаитчета, които горят от желание да направят впечатление на големия шеф и да увеличат шансовете си за издигане във фамилията Варга. Разпуснали си бяха ченетата един срещу друг като две възрасти дами в старчески дом. Само като ги гледаше, и пощръкляваше. Чудеше се дали тия дрисльовци ще знаят къде е Гибънс. Съмнително, реши. Едва ли щеше да си струва риска да ги поразтърси. Тоци започна да удря с юмруци по кормилото от безсилие. И все пак трябваше да направи нещо.

Служителят се появи на прозореца и той му плати за бензина с една двадесетачка. Докато човекът му връщаше рестото, на Тоци изведнъж му светна. Не някакъв план или стратегия, просто нещо, което щеше да свърши веднага и така щеше да изпрати предупреждение на Кини. Искаше той да знае, че се прикрива, но не се крие.

Картината се беше появила в главата му напълно оформена, все едно че гледа филм, и той просто направи същото и повтори това, което видя, без дори да мисли. Прекара буика зад бензиностанцията, мина през един насип с изгоряла трева до мястото за паркиране зад мотела, спря зад сградата, даде на заден ход и върна по пътеката леко, докато застана на около шест-седем метра от плямпащите бабаити. После я пришпори и блъсна тъндърбърда.

Продължи да натиска газта и да избутва колата им към движението по магистралата. Чу как бабаитите се разкрещяха, трясъка по предния калник, стърженето на гумите, а след това усети страхотния сблъсък по вибрирането на кормилото си, когато един тежкотоварен камион се заби в тъндърбърда и го завлече чак до табелата на мотела от другата страна на паркинга. Тоци завъртя кормилото, обърна и изскочи на шосето край нагънатите ламарини на потрошената кола, притисната между камиона и стоманените подпори на неоновата табела на „Почивка“.

Докато отминаваше, Тоци чак не можеше да повярва, че го е направил. Беше лудост. Невинни хора можеше да пострадат при сблъсъка. Беше ужасна глупост. Чу по радиото по-късно, че никой не е бил сериозно ранен. Говорителят си направи шега с твърдението на бабаитите, че нарочно са били изблъскани по средата на път №3. Полицията съобщи, че известно количество неидентифициран бял прах е било намерено в колата им. Тоци се надяваше, че скептицизмът на говорителя по радиото отразява настроенията на полицията относно версията им и никой не издирва меденокафяв „Буик Ле Сабр“, модел 1977 с огънат заден калник.

След случката при мотела Тоци просто продължи да шофира. Караше, за да може да помисли, да се ориентира, да си състави някакъв план. Първо, знаеше, че му трябва място, където да остане поне през нощта, и Джоан му се видя логичното разрешение на този проблем, но докато караше към дома й, започна да се съмнява в нея. Възможно е да не е чак такава света вода ненапита, помисли си той. Била е женена за Варга и независимо от всичко, което говореше за него, никога не са се развеждали официално. Може да сътрудничи на Варга, може просто да го е занимавала през онази първа нощ, която прекараха заедно, за да успеят хората на Варга да сложат бомбата в колата на братовчед му. Възможно е. Той промени намерението си и реши да не ходи при нея. Най-накрая прекара нощта в буика, паркиран до служебната отбивка „Винс Ломбарди“ встрани от магистралата. Но преди да задреме на предната седалка, отново си припомни отношението към нея. Пак го обземат маниите му за преследване, реши той. Виждал се беше с нея доста пъти през изминалите няколко седмици. Варга беше имал предостатъчно възможности да го премахне, докато беше с нея. Тя си беше наред все пак. Той просто се вманиачава по отношение на нея, това е всичко. Пък и така, както вървеше, той си беше доста вманиачен относно почти всичко.

Той стоеше в сянката на бучиниша и наблюдаваше Кини, вдигнал слушалката до лицето си. Кини не бързаше да духне кандилцето и Тоци беше сигурен, че не будува заради ФБР. Де да имаше едно микрофонче на телефона, помисли си той. Де да имаше! Тоци се придвижи тихичко зад бучиниша и мина по периметъра на двора през занемарената зеленчукова градинка. „Че на кого ли му е нужен микрофон?“ — помисли си.

Стигна до края на алеята за коли и като се промъкна между волвото и семейното микробусче, изкачи трите стъпала, които водеха към страничната врата. В кухнята беше тъмно. Спомни си, че до хладилника има стенен телефон, червен стенен телефон. Той внимателно отвори вратата с мрежата и провери вътрешната. Не беше заключена. Това вероятно беше задължение на Кини. Последният, който си ляга, заключва, а пък татко обикновено работи до късно.

Светлината от кабинета проникваше в иначе тъмната кухня и се отразяваше по лъскавите уреди. Чуваше звука от телевизора, някаква загубена рокаджийска песен, която му беше позната, но не можеше да определи. Криси навярно гледаше MTV. Той отиде до вратата и се взря в стаичката. Видя на екрана образа на някакъв рус тип с дълга коса, облечен в тесен клин и окъсано горнище, който подскачаше по сцената, тикаше муцуната си в камерата и, общо взето, се правеше на идиот. Над облегалката на дивана стърчаха коленете на Криси. Надяваше се, че няма намерение да стане и да си направи сандвич посред нощ.

Телефонът беше точно отдясно на вратата. На стената до него беше окачено пластмасово приспособление с отделни преградки за отрязъци от чекове, бележки, сметки и с тефтерче за пазаруване най-отдолу. На горния му лист бяха надраскани няколко неща, не съвсем достатъчни за цяло пазаруване. Тоци извади една купчина пликове от преградата за сметки и ги прехвърли. Нямаше нищо необичайно: газ и електричество. „Виза“^[1], местната аптека и сметката за телефона. Помисли си да вземе телефонната сметка, но после отхвърли идеята. Проследяването на междуградските разговори можеше да бъде полезно, но той не разполагаше нито с време, нито пък вече с възможността да накара да му го извършат. Това могат да го правят истинските агенти, а не той. Истинските агенти като Кини. Той върна сметките на мястото им.

После посегна към телефона и внимателно вдигна слушалката, покри я с ръка и я сложи до ухото си. Кини още не беше затворил.

— … на сметката ти, когато работата бъде свършена. Досега все така сме правили — казваше Кини.

— Да бе, да, директен депозит, знам, човече. Но имам малък проблем с един кожодер, загряваш ли? Трябват ми само два бона, за да си го махна от главата за известно време. Само толкова ми трябват, два бона аванс. Да не би много да искам?

Хленчещият глас от другата страна страшно приличаше на Поли Тортела.

— Не сме се уговаряли така — отвърна Кини студено.

— Мамината й на уговорката! Някога да съм те провалял? Не. Сега ти искам услуга, а ти ме пращаш за зелен хайвер. Как, по дяволите, да действам, като оня трошач на крака, нает от лихварина, ме следва по петите? Ти ми кажи!

Настъпи мълчание. Кини размишляваше.

— Добре — отстъпи най-накрая той. — Все едно, трябва да ти дам ключовете на ония в Бронкс. Знаеш ли къде е паркът „Кил Ван Къл“ в Байон?

— Къде?

— Паркът под моста „Байон“.

— Там, дето минават всички влекачи ли?

— Точно така. Чакай ме там утре по обед при игрищата за баскетбол. Ще ти нося парите.

— Страхотно. Благодарско, човече.

— И да не ти става навик, Поли. Нали?

— Аха, дадено. Никога повече. Ще се видим утре.

— Добре.

Те затвориха и Тоци набързо се сети да натисне вилката, та Кини да чуе сигнал за свободно. Зачака той да набере следващия номер. След една минута пусна вилката, но чу само дишането му. Сигурно търси някой номер, реши Тоци.

— Криси? — Гласът на Кини едновременно се чу по телефона и прокънтя в антрето.

— Какво?

— Опитвам се да работя, Криси. Мислех, че сме се разбрали за телефона, когато работя.

— Аз гледам телевизия, татко. Не съм припарвала до тъпия телефон.

О, по дяволите. Кини, изглежда, е забелязал някаква разлика в сигнала или нещо такова. Сигурно има добър слух. Тоци светкавично затвори и тръгна към вратата.

Точно когато посегна към топката й обаче, лампата на тавана примигна и се запали. Той се обърна и видя Кини на прага с чук за гвоздеи в ръка.

— Тоци — просъска той. В очите му се четеше злина. Лицето му не можеше да си намери изражение, по него минаваха спазми от борбата между садистично ликуване и свирепа ярост.

Тоци падна на коляно и тръгна да види тридесет и осмицата от кобура на глезена си, но Кини взе кухнята на един скок, размахал чука като дивак томахавката си. Понечи да се отдръпне, но ударът, предназначен за главата му, попадна с все сила върху рамото му и предизвика пронизваща болка в ръката и задната част на врата му. Той скочи рязко на крака в отговор на болката и с това си движение, неволно прекатури Кини по гръб. Когато видя възможността за отплата, му нанесе рязък удар с кокалчетата на пръстите си под мишницата и му изкара въздуха. Кини се опита да развърти чука, но Тоци натисна с колене гърдите му и му изви китката, и накрая той пусна чука. Тоци усети тежестта му в ръката си и съзря нова възможност. Вдигна го над главата си с намерението да му пръсне черепа. Искаше му се да види това лъжовно цивилизовано лице размазано на кървава каша. Искаше отмъщение, неговата мамица, за всичко.

— Тате! — изпищя Криси от прага. Ръката й беше вдигната пред устата от ужас.

Тоци замръзна. Кучият му син. Кара го да играе собствената му игра. Пръстите му се разхлабиха. Проклет да бъде, ако се остави да падне до нивото на Кини и да започне да се държи като психопат. Не, той е по-добър от Кини, дяволите да го вземат. Независимо какво казват, той не е такъв. Гибънс го знае, Гибънс. В момента не звучеше много смислено, но той си повтаряше, че Кини трябва да живее, за да не умре Гибънс.

Ръката на Тоци се тресеше. Мозъкът му не успяваше да анализира всичко, което инстинктът му подаваше. Искаше да нарани този мръсник, но мозъкът му неспирно повтаряше „не“, затрупвайки го с доводи, с които в момента не можеше да се оправи.

Момичето отново изпищя. Чуваше, че на горните етажи другите започват да се измъкват от леглата. Кини се мяташе, най-после първичните му инстинкти надделяха, той притисна ръката на противника си към пода и я зачука — един, два пъти — в лъскавия линолеум.

Кини изохка и се превъртя на стомах върху раната си. Тоци изтича към вратата точно когато в кухнята плетяха двете момчета.

Той прекоси на бегом моравата и прескочи оградата. Ако Кини е оставил бабаити да наблюдават пред къщата, надяваше се да са бавни и тъпи.