Антъни Бруно
Лоши типове (31)

30.

Гибънс стоеше на четири крака, с глава забита в гърдите и си поемаше дъх на бавни недълбоки глътки, за да намали болката, която пронизваше тялото му. Нищо повече не можеше да направи така, както бе хванат с белезници за тръбата. Пази си силите, непрекъснато си повтаряше. Но за какво? За още един тупаник с гумения маркуч? Погледна си часовника. Това продължаваше от петдесет минути, а той имаше чувството, че Кини тепърва се развихря.

В този момент нов убийствен удар се стовари все върху същото рамо. Непрекъснато си повтаряше, че то сигурно се е откачило, въпреки че нямаше никакво понятие какво трябва да усеща, ако е така.

Кипи изпълняваше номера си с дяволския черен маркуч като балетист — вдигаше се бавно на пръсти за всеки удар и го изпляскваше върху гърба и раменете на Гибънс с обърната назад ръка, като винаги внимаваше за завършека на движението. Не бързаше, премерваше ударите съвсем точно и спираше от време на време, за да обясни техниката си.

— С боя не бива да се прибързва, Бърт — каза той и се позабави отново, за да се прицели, като този път накара опашната кост на Гибънс да запулсира. — Скоростта притъпява усещането. Възприемаш един ритъм и жертвата мислено се подготвя да посрещне удара. Маркучът си върши своето, така е, но това е болка без страх и целта пропада. Твоят човек трябва да се чуди кога ще дойде следващият удар. Трябва да вкуси ужаса на очакването, Бърт. — Изведнъж маркучът се впи в тила на Гибънс. — Остави му време да си помисли, че може всичко да е свършило. Дай му надежда… и после му я отнеми.

Гибънс зачака, като гледаше как собствената му кръв капе по прашния дъсчен под. Чакаше и си казваше, че още не е свършило, отказваше да се вкопчи в надеждата. И тогава, без предупреждение, маркучът падна отпреде му, но без да го държи ръка. Беше съвсем наблизо.

Чу тихият смях на Кини. Погледна маркуча и се изкуши. Само да го перне веднъж здравичката, кучия му син, нищо повече. Само едно хубаво млатване по лицето. Може да му извади окото, мръсник такъв.

— Давай, Бърт. Вземи го — прошепна Кини подигравателно. — Не си чак толкова стар. Все още можеш да се погрижиш за себе си, нали така? Пресегни се.

И без да мисли, Гибънс посегна да сграбчи маркуча с изгарящо от омраза сърце, но преди пръстите му да го обгърнат, кракът на Кини се стрелна към гърлото му и върхът на черна обувка, която гледаше почти от час, уцели чувствителната вдлъбнатина точно над гръдната му кост.

Гибънс се сви на дъга и се хвана за гърдите със свободната си ръка, като си мислеше: „Сърдечен пристъп“. Тогава Кини му заби един як ъперкът в лицето, от който му потече кръв по скулата. Гибънс падна назад. Белезницата на дясната му китка издрънча в тръбата, когато се строполи по гръб.

Гибънс виждаше съвсем ясно лицето му през мъглата на вцепеняващата болка. Мръсникът го срита в ребрата и инстинктивно той се опита да сграбчи глезена му, за да го подкоси, но беше прекалено слаб и не действаше достатъчно бързо. Кини продължи да го рита. Очите му светеха радостно върху иначе безизразното му лице, което се сгърчваше в усмивка всеки път, когато му нанасяше удар. Безсмислената замръзнала усмивка на доберман, която Гибънс виждаше като в калейдоскоп между ритниците, отново и отново, непроменяща се като маска, издълбана от лед…

 

 

Когато отново дойде на себе си, навън бе тъмно. Той посегна да види часовника си, но циферблатът му беше натрошен. Главата му пулсираше, цялото тяло го болеше, усещаше местата около очите си вдървени и безжизнени. Значи така се чувства човек, когато му теглят два боя за един ден, помисли си той.

Отпусна се на пода с гръб към радиатора. Щом се опита да стане, главата му се завъртя. Посегна да хване слепоочията си, но белезниците му попречиха. За момент се загледа неразбиращо в тях. Беше ги забравил.

Когато се изправи бавно до седнало положение, можа да надзърне над касите на мръсните прозорци и да види панорамен изглед от гърба на Статуята на свободата и Световния търговски център в дъното. Близостта на госпожа Свобода му подсказа, че все още е в Джърси, в някой запустял крайбрежен склад в Джърси Сити или Байон. Не му се нравеше фактът, че не се опитват да държат в тайна местонахождението си. Не вещаеше нищо добро, както би се изразила Лорейн. Лицето му беше покрито с корички засъхнала кръв, особено около лявото око. От мръснишкия пръстен, колежанския, с граната.

Не си спомняше кога е припаднал, но от това как се чувстваше и от начина, по който се беше държал Кини, предположи, че копелето е продължило да го налага и след като е изпаднал в безсъзнание. Не беше трудно да се разбере защо му викат Хуна. Гибънс се запита дали Ландо, Блейни и Новик са били подложени на подобни мъчения, преди той да ги накълца. В стомаха му зейна огромна яма, когато си спомни доклада на следователя относно убийствата. Имаше късмет, че все още очите му си бяха на мястото.

— Ей, буден ли си, старче?

Гибънс вдигна очи. Някой се беше надвесил над него. В ръцете си държеше метален сгъваем стол. Инстинктивно Гибънс се хвана за главата.

— Спокойно бе, човек, спокойно. Няма да те удрям с него. — Той разпъна стола и го сложи до Гибънс. — Днес вече те ударих веднъж. Засега стига.

Гибънс се подпря на стола и мъчително се издърпа и седна на него. На слабата светлина разгледа лицето, което съпровождаше гласа със силния акцент. Мъжът беше нисък, тъмен и жилест, с подкастрени мустачки и святкащи очи. Тясната тениска пращеше на мускулестите му ръце, а в колана на панталона му беше затъкнат автоматичен пистолет точно на ципа. Спанъолски шик.

— Абе ей! Какво, по дяволите, се туткаш там?

Гибънс проследи новия глас до другия край на дългото помещение, където две фигури седяха прегърбени около някаква маса. До нея беше поставена лампа на стойка с опърпан абажур. Гибънс имаше усещането, че наднича от дъното на пещера.

— Тоя се е свестил бе — обади се „Абе ей“. — Какво трябва да го правим?

— Нищо.

„Абе ей“ скръсти ръце пред гърдите си и кимна.

— Не ме помниш, нали, пич?

— А трябва ли? — Изгаряше от желание да накара този малък дрисльо да си събира зъбите по пода.

— Значи въобще не ме забеляза? Даже и в страничното огледало, когато слезе от колата?

— Какви ги дрънкаш?

— Бях в багажника ти бе, пич. След като паркира в оная уличка, се измъкнах тихо и кротко оттам, приближих се отзад и прас! — трупясах те на земята. Супер, а?

— Медал ли искаш да ти дам?

— Какво? — усмивката на „Абе ей“ се стопи. — Какво каза?

Гибънс не отвърна. Знаеше, че латиноамериканците се побъркват, когато им се стори, че ги вземат на подбив, а пък английският им не е достатъчно добър и не са съвсем сигурни.

— Ей, вие двамата, какво сте се раздрънкали тук? — Другите се приближиха с нехайна походка и се надвесиха над Гибънс. Единият беше висок, слаб, пращеше от нервна енергия и се поклащаше на пръстите на краката си като Джими Кагни. Другият беше по-широк и бавен. И двамата обаче имаха ирландски селяшки лица. Издължени кокалести глави, очи като мъниста и широки ноздри. Гибънс предположи, че са братя.

— Тоя дядка се мисли за много страшен. — Мускулестият дребосък се подсмихна. — К’во шъ кажеш, Фини? Да му покажа ли аз колко съм страшен.

Слабият се усмихна с един куп конски зъби и продължи да се поклаща.

— Още не. Господин К. нареди да си починем малко, докато се върне.

Дребният сви рамене и затъпка на място.

— Нима? И кога ще стане това?

Фини вдигна рамене.

— Каза, че ще се върне преди сутринта. Луи, колко е часът?

Гибънс забеляза, че набитият глупак държи един от ония, шестсантиметровите телевизори в шепата си.

— Трябва да е шест часът. „Ето я Луси“ току-що започна. — Светлината от екрана играеше призрачно по лицето му и осветяваше вътрешността на ноздрите на Луи.

— В най-скоро време трябва да пристигне — обади се Фини. — Хайде. — Той се запъти обратно към масата, а другите двама тръгнаха предано по петите му.

Дрисльовци, помисли си ядосано Гибънс, но гневът само засили главоболието му. Опита се да седи кротко с надежда, че болката ще утихне. Каквото и да правеха опия негодници, правеха го тихо и тишината се отразяваше добре на главата му. След известно време забеляза, че нощта е отстъпила място на сива зора и се загледа в черно-белия свят около себе си, потънал в мисли. Запита се дали са хванали и Тоци.

Малко по-късно Гибънс беше изтръгнат от транса си от дрънченето на някакъв звънец. Веднага си представи ония евтини електрически звънци, дето учениците ги свързват с дванадесетволтови батерии за опитите в училище. На другия край на стаята „Абе ей“ и Луи скочиха и изтичаха при товарния асансьор. Фини, водачът, се отправи тежко към него. Когато бавният асансьор най-после пристигна, дребният вдигна решетката и отвътре пристъпи самият копелдак.

Кини носеше кесии от „Понички «Дънкин»“, които Луи веднага взе от ръцете му. Заедно с малкия мъж те двамата се натискаха около Кини като хлапета, чийто татко току-що се е върнал от работа. Фини се държеше на почтително разстояние. Той беше главатарят на бандата все пак.

Гибънс чу Кини да им казва да си вземат закуските и да излязат малко на въздух. Фини се дръпна настрана с шефа си за малко, преди да се присъедини към Луи и дребния в асансьора.

Когато те потеглиха, Кини се обърна към Гибънс. Сутрешната светлина от прозорците над главата на Гибънс обливаше златното момче, облечено този път в изгладен светлокафяв костюм.

— Добр’утро, Бърт — поздрави той дружелюбно, докато вземаше сгъваемия стол и отиваше към светлината. Носеше чаша от „Понички «Дънкин»“ в другата ръка.

Ако се приближи достатъчно, закани се наум Гибънс, ще си забия пръстите в очите на тоя мръсник и ще му смъкна кожата от лицето.

— Донесох ти кафе каза Кини и отвори стола.

— Нали знаеш какво да направиш с него?

Кини вдигна рамене и седна на обратно на стола. Докато той махаше внимателно капачето на чашата, Гибънс прецени разстоянието и реши, че е прекалено далече и няма шанс да го фрасне както трябва.

— Къде е Тоци?

Кини не обърна внимание на въпроса и отпи предпазливо. Гранатът на пръстена му хвърляше ярки отблясъци на слънчевата светлина.

— И моята глава ли се каниш да отрежеш?

Кини сви вежди.

— Не сме решили още, Бърт. — В момента говореше оня Кини за пред хората, бъдещият главен специален агент. Хунът се беше прибрал в ковчега си за през нощта. Гибънс не можа да се начуди колко различен е този Кини от животното, което го беше малтретирало предната вечер.

— Кажи ми защо? — попита Гибънс и го погледна внимателно.

— Какво защо? Защо минах на страната на мафията? Или защо убих Ландо, Блейни и Новик? — усмихна се Кини лъчезарно.

Стомахът на Гибънс гореше от неподправена омраза.

— И двете.

Кини затвори очи и се изсмя.

— Какво искаш да ти кажа? „Любов“ става ли? Тая винаги е минавала. Направих го от любов.

— Мисля, че си го направил, защото си побъркан идиот. Става ти, когато убиваш. Ти си болен.

— Прекалено елементарно, Бърт. Невменяемостта е изтъркана защита. Така приказват, когато няма върху какво друго да хвърлят вината. Знаеш го.

— Тогава защо?

— Защо правят каквото и да било в наши дни хората, Бърт? За пари. Съвсем просто.

— Варга така ли те привлече? Само с пари?

Кини изгледа продължително Гибънс, преди да му отговори.

— Когато бях внедрен в организацията във Фили, Ричи Варга и аз някак естествено бяхме привлечени един от друг. Той ужасно искаше да се издигне, но знаеше, че това никога няма да стане във филаделфийската фамилия, понеже го мислеха за смотаняк, който по една случайност е зет на Джулс Колесано. Ричи имаше доста добри идеи обаче и ми направи впечатление. Той ме попита дали ще го подкрепя. Аз отвърнах с да, но не му казах, че съм федерален, докато не прецака тъст си. Исках да съм абсолютно сигурен, че е изгряваща звезда, преди да се обвържа.

— Защо, по дяволите, ти се е доверил, след като си му казал, че си федерален?

— Както ти споменах, ние сме сродни души. Всъщност аз му дадох първоначално идеята да изпее нюйоркските босове. И главите бяха моя идея. Но трябва да разбереш нещо, Бърт. Ричи и аз сме си нужни един на друг. Той искаше власт, аз исках пари. Двамата заедно получихме това, което търсехме.

Гибънс се намръщи.

— У теб има само лайна. Не е било единствено заради парите.

Кини отпи от кафето си.

— Ти не би го разбрал, Бърт. Живееш като монах, определено не цениш материалните неща и най-важното — нямаш деца. Парите не означават за теб това, което означават за мен.

— Точно така. Сигурно майка ти се нуждае от операция.

— Таксите за колеж хвърчат нагоре, Бърт. В момента прилично образование в колеж излиза шейсет хиляди, при това само за степен „бакалавър“. Като имаме предвид инфлацията и възрастта на децата ми, ще са ми необходими, както смятам, поне шестстотин и петдесет хиляди, за да ги изпратя всичките в колеж. Знаеш какво получава един специален агент, Бърт. Даже и да ме направят директор утре, пак няма да мога да си го позволя.

— Изпрати ги в техникуми. Момичетата могат да станат фризьорки. — Каза го само за да го ядоса.

Кини се ухили.

— Не и моите деца, Бърт. Не, искам децата ми да имат поне това, което и аз съм получил. Понеже, бъди честен, светът става все по-жесток и те ще се сблъскат с много по-страшна конкуренция.

Гибънс само поклати глава. Не желаеше да придава достоверност на тези глупости, като им отговори. Невероятно как типове като него могат да намерят логично обяснение на всичко, дори убийството, стига да имат изгода от това. И не само да му намерят рационално обяснение, а и да го направят да изглежда толкова естествено и логично, колкото слизането от влака например. Да върви по дяволите!

— Повярвай ми — продължи Кини, — опитах се да измисля друг начин, но Варга ми даде шанс, който се пада веднъж в живота, дето се вика. Видях в него евентуално решение на финансовите си затруднения. Нямах друг избор наистина. Сигурен ли си, че не искаш кафе? Има едно в повече.

Гибънс погледна към краката си. Повдигаше му се от Кини.

Кини въздъхна шумно и стана.

— Е добре, ако това ще е някаква утеха за теб, инструктирал съм момчетата да не те закачат засега. Няма да предприемем нищо, докато не хванем приятелчето ти Тоци. После ще трябва само да реша кой кого ще гледа как умира. Естествено, дотогава може да съм измислил нещо, така че и двамата да можете да гледате. — Той отпи още една глътка. До скоро, Бърт.

Гибънс се заслуша в стъпките му, които се отдалечаваха през дългото помещение и усети такава омраза към този копелдак, каквато не беше изпитвал към никого другиго в живота си.