Антъни Бруно
Лоши типове (30)

29.

На Гибънс му тежаха какви ли не грижи. Докато вървеше по „Централна“, отново погледна часовника си. Беше десет и две-три минути сутринта. Кини щеше да закъснее за срещата си в канцеларията на министъра на правосъдието. Добре.

Горещината беше понамаляла, но Гибънс не забеляза. Направи му впечатление обаче, че движението е по-слабо от обикновено, а походката на пешеходците малко по-спокойна. Късният август в Манхатън винаги беше такъв — бавен и отпуснат.

Гибънс обаче не можеше да се отпусне. Мисълта му беше прекалено заета. Имената на децата на Кини се търкаляха из главата му като стъклени топчета и се блъскаха в смесицата от факти, които Тоци беше събрал за семейството му. Той си представяше осемте члена на фамилията и начина им на живот и главата му се превръщаше в голямата им къща във викториански стил. Задаваше си въпроси за тях. Чудеше се дали Илейн Кини си има понятие, че е женена за убиец. Чудеше се в какви ли каши ще се забъркат децата му, когато разберат истината за баща си. Питаше се кои от тях ще се ожесточат и ще възнегодуват срещу него и кои ще го защитават със сляпа привързаност. Питаше се дали за тях би било по-добре в Ню Йорк да прилагаха смъртното наказание, така че поне физическото присъствие на Кини да бъде заличено. Чудеше се за Криси и дали трябва да използва това, че е бременна. Чудеше се дали Тоци е намерил ключа или не. Питаше се дали той е взел всичко. Питаше се за какви ли не маловажни неща, само и само да не си задава въпроси за самия себе си. Защото, ако започнеше да се притеснява за самия себе си, няма начин да не замирише на стръв.

Продължи да върви по улицата, която се разшири и се вля в площад „Фоли“. Съдебната палата с редицата си от внушителни гръцки колони надвисна над площада и той изведнъж си спомни нещо, което една адвокатка му беше споменала някога. Качването по стъпалата на съда взима страха на всеки, чието дело се гледа тук, беше му казала тя. Видът на тези колони убива и последната надежда, останала му на човек, тъй като те предсказват бъдещето. Подзащитните съзират решетките на затвора в тях. Те виждат ченгета, застанали мирно, и дулата на оръжия. Тия, които вече са излежавали някаква присъда, пък съзират в тях твърди като камък пишки и потреперват при мисълта за връщане в затвора. Гибънс винаги си спомняше тези образи, когато минаваше оттук. Спомняше си и това, че тогава за пръв път чу жена да използва думата „пишка“. Тя вече беше съдия.

Той се запъти към малкото паркче срещу съда. Кини стоеше с крак на една пейка, точно там, където му беше заръчал Гибънс. Както обикновено изглеждаше уравновесен, спокоен и самоуверен. Приличаше на реклама за костюма на тънко райе, в който бе облечен. Въобще нямаше вид на човек, закъсняващ вече с петнадесет минути за важна среща.

— Какво толкова спешно има, Бърт? — В тона му имаше оная самодоволна нотка, която богатите влагат при разговорите си с работници, фалшиво приятелство, предназначено да подчертае чувството му, че владее положението. Гибънс се запита дали Варга не е използвал този тон спрямо него и сега Кини най-после е получил възможността да го употреби спрямо някой друг.

Той се загледа в съдебната палата.

— „Додж Караван“, осемдесет и пета, металносин, номер от Джърси AT1-79H.

Насмешката се изпари от лицето на Кини.

— Авеню „Свещената планина“ 68. Жълта къща във викториански стил със син кант.

— Жълтеникавокафява, а не жълта — каза Кини.

Гибънс съсредоточи погледа си на колоната точно отдясно на входната врата и продължи.

— Голямата спалия е в тъмносиньо и светлокафяво. Спиш в легло с колонки и резбовани ананаси. В банята ви има светлокафяви плочки на пръски. Предпочиташ маратонки за джогинг „Нов баланс“. Зад вратата висят мръсна сива тениска и сини найлонови шорти. Използваш паста за зъби „Цел“ и дезодорант „Мичъм“. Жена ти веднъж се е качвала на магаре и е носила сомбреро.

— Ако това е най-доброто, с което можеш да ме шантажираш, приятелю…

Гибънс го прекъсна.

— Грегъри и Бил-младши спят в една стая. И двамата ходят в средното училище „Фрелингхайсен“. Криси посещава гимназията на Монклер. Момиченцата учат в началното училище „Грувър Кливлънд“. Името на малкия е Шон и в стаята му има тапет с клоуни.

— Много глупаво, Бърт. Защо ми казваш, че Тоци се е вмъкнал в дома ми? Сега, като го знам, мислиш ли, че ще допусна да се повтори. Похаби най-добрата си карта.

Гибънс долавяше напрежението в гласа му. Кини се силеше да поддържа впечатлението за самодоволно превъзходство.

— Жената ти е боядисана блондинка, около метър петдесет и два — петдесет и пет. Пуши цигари „Тру“ и взима „Плацидил“ за нервите си. Използва диафрагма и желе.

— Определено не съм поразен, Бърт. Това е безсмислено, безполезно, отчаяна постъпка на обречен човек. Не, на двама обречени мъже.

Гибънс стисна юмруци. Нямаше избор. Кини трябваше да бъде разтърсен до краен предел.

— Дъщеря ти, Криси, не използва нищо — каза безизразно Гибсън. — Току-що е открила, че е бременна.

Чуваше насеченото дишане на Кини. Когато го погледна в лицето, най-после успя да зърне отражението на Стив „Хуна“ Пагано. По него се беше изписала цялата неподправена, безсмислена омраза на доберман пазач, оголил зъбите си срещу някой непознат. Ето това беше чудовището, заклало Ландо, Блейни и Новик.

Проблясъкът беше мимолетен и накара Гибънс да настръхне, но той беше доволен, че е постигнал целта си. Той изгледа Кини в очите, за да затвърди предизвикателството, после се обърна с гръб към съда и отмина. Моментът съвсем случайно съвпадна с едно от редките събития в града. По някаква прищявка на пътното движение не се чуваха никакви коли, автобуси или камиони наблизо и Гибънс бе съпроводен само от звука на собствените си стъпки по тротоара, докато се връщаше в управлението.

 

 

Имаше един играч на първа база и един на трета, а Гари Картър щеше да бие. Резултатът беше две на едно. Тоци протягаше врат към телевизора в хола, докато разопаковаше покупките в малката като килер кухничка на Гибънс. Проклетото стиснато копеле! Тридесет и четири сантиметров екран, черно-бял. Че кой продължава да гледа черно-бели телевизори.

Тоци не беше кой знае какъв бейзболен запалянко, но включи мача на „Метс“ веднага щом влезе в апартамента. Нервно му беше и се нуждаеше от малко шум. Адски му се искаше Картър да прати следващата в небето. Не можеше вече да трае без действие.

Той остави буркана с нескафе на кухненския плот и сложи големите пластмасови бутилки с „Кока-кола“ в хладилника. „Накупи много работи с кофеин“ — му беше поръчал Гибънс.

Консервите със „Спам“, бобът и зеленчуците отидоха в шкафа, заедно с една голяма кутия „Криско“. Тоци продължаваше да се отнася скептично към теориите на Гибънс за мазните храни. Той твърдеше, че преди, в лошите стари времена, когато бюрото си затваряло очите пред маратонските разпити, един от номерата бил да натъпчеш заподозрения с най-мазните боклуци, които успееш да намериш. Още щом утайката започнела да се събира в стомаха му, съпротивата му започвала да се стопява. Няколко дни с пържени „Криско“, всичко сервирано с бездънната чаша мътно кафе, често смазвали устните. Нещо твърде много му намирисваше на филма „Хайката“, но Гибънс се кълнеше, че по този начин са рухнали някои доста корави мошеници по негово време, а пък той като че ли много държеше да се оправи с Кини по стария начин. Тоци се беше настроил да яде доста готова храна вкъщи през следващите няколко дни.

От това, което знаеше за него обаче, Тоци се съмняваше, че тоя тип ще признае каквото и да било. Нямаше нищо против. Ако не иска да си признава, той беше готов да се оправи с него така, както беше сторил с Вини Мидата, оня педераст конгресмен и адвоката Лефковиц. Не вярваше, че Кини е единствената им възможност да се доберат до Варта. Смяташе за напълно възможно той да си стисне устата и просто да помръдне от това положение до края, тъй като навярно много добре знае, че не разполагат с нищо черно на бяло, което да бъде използвано срещу него в съда. Но и това го устройваше, понеже Тоци нямаше никакво намерение да го остави да се чупи независимо какво казва Гибънс. В този момент се тревожеше само дали Кини ще захапе стръвта и ще последва Гибънс в апартамента. Виждането на Тоци беше, че всичко ще зависи от това, доколко ще побеснее оня от посегателството върху личния му живот и дали ще се остави безразсъдството да го завладее. За съжаление обаче Кини не се обезпокояваше лесно. Беше страшно хладнокръвен. Тоци се надяваше Гибънс да е решил да му каже за дъщеричката.

Той грабна една бира от хладилника и седна на дивана. Питчърът хвърли топката и Картър само я изгледа как профучава край него. На Тоци му заприлича на пропуснат удар, но съдията я зачете. Картър потегли и базите се заеха.

— Да те таковам, Картър — изруга, докато отваряше кутията бира.

Тоци искаше да види точно попадение.

 

 

От входа на подземния паркинг на улица „Централна“ Гибънс можеше да наблюдава сребърното „Волво“ на Кини, неправилно паркирано преди пресечката. Всичко беше прекалено очебийно и това събуждаше подозрения у Гибънс. Надяваше се, че тази небрежност се дължи на яростта му. Иначе Кини определено се опитваше да го подмами, което означаваше, че се е обадил на Варга да изпрати подкрепление. Независимо от краткия срок Варга вероятно можеше да осигури убийци.

Гибънс разгледа района наоколо. Беше около пет и половина. Една групичка висши чиновници чакаше да им докарат колите. Налице беше и групата служители от паркинга. Минаваха куп пешеходци. Всеки от тях би могъл да бъде убиец и поне един би могъл да свърши като невинна жертва. Гибънс държеше дясната си ръка празна, в случай че „Екскалибур“ му притрябва бързо.

На рампата непрекъснато се появяваха коли и Гибънс се запита дали в някоя от тях не се крие убиец под задната седалка. Кини вероятно съжаляваше, че гаражът не е от тия, в които сам отиваш да си вземеш колата. Би било идеално място за удар. Кини щеше да може да се справи и без помощ.

Когато зеленият му „Форд ЛТД“ се появи, Гибънс се напрегна. Мина отзад на колата и провери задната седалка. Празно. Пуерториканецът сигурно си помисли, че Гибънс гледа дали не е откраднал нещо. Той излезе от автомобила и му тикна билета.

— Тринадесет седемдесет и пет — обяви войнствено. — Платете на касиера.

Гибънс вече си беше приготвил една двадесетачка.

— Ето, вие платете на касиера — каза той. — Аз бързам. Задръжте рестото.

Пуерториканецът не възрази. Гибънс не искаше да се занимава с ресто.

Той погледна задната седалка още веднъж, преди да се качи. Включи на скорост с дясната ръка, после завъртя кормилото с лявата и върна дясната на дръжката на оръжието под сакото си.

Мина край сребърното „Волво“ и хвана светофара на ъгъла. В огледалото за обратно виждане забеляза, че волвото се включи в движението и се нареди в колоната зад него. Помежду им имаше едно такси. Той изчака, като наблюдаваше огледалата. Щом светлината стана зелена, Гибънс зави наляво в някаква странична уличка и пое към „Църковна“. При „Църковна“ сви надясно и продължи на север. Когато прекоси „Канална“ движението стана малко по-добро и той хвана кормилото с другата ръка.

 

 

Тоци върна радиото на новинарската станция на Гибънс, а после го загаси. Отиде до прозореца в хола и погледна надолу към задната уличка и редицата места за паркиране, където Гибънс спираше колата си. Той му беше казал, че няма да може да види неговото от апартамента, понеже било по-нататък, близо до края на уличката, но Тоци погледна въпреки всичко. Знаеше, че Гибънс пече трябва да е на път за вкъщи. Ще мине през тунела „Линкълн“ ще завие по първото отклонение, после ще продължи по булевард „Източен“ към Уихокън до жилището си, само на една пресечка от скалите, които гледат към реката. Тоци виждаше най-високите сгради на хоризонта на Манхатън над покрива на блока от другата страна на уличката. Очите му се спряха право на двете кули близнаци на Световния търговски център. Той се намираше на около десет минути пеша от управлението.

Изгледа мача на „Метс“, докато загубиха в десетата част, а после превключи на срещата между „Янките“ и „Тигрите“, който току-що започваше в Детройт. Смоки Робинсън изпя химна и го интерпретира удивително мелодично. След две скучни, безрезултатни части Тоци изключи телевизора, настрои радиото на станция с рокендрол и прочете вестника. Слуша, докато не пуснаха „Суит: «Джу Сините очи»“, и го затвори. Беше намразил Кросби, Стил и Наш^[1] през шейсетте и все още ги мразеше. Планът беше доста прост. Тоци трябваше да чака скрит в апартамента на партньора си, а Гибънс щеше да подмами Кини да го последва до жилището му. Предположиха, че е възможно оня да извади пистолет и да му заповяда да се качи горе. Когато влезеха, Тоци щеше да ги нападне от засада и да го обезоръжи. Елементарно.

Точно така. Освен ако Кипи, разбира се, не се хване. Или пък не извика подкрепления. Или пък не скочи върху Гибънс, преди да стигнат апартамента. Или, или, или…

Имаше прекалено много възможности за провал. Може пък планът им да е простоват, а не прост. ФБР се придържа към три основни принципа: надмощие и броя на хората, огнево надмощие и елементът на изненада. Така го бяха учили в Куантико^[2]. Но когато се сетеше какво е направил Кини с Ландо, Блейни и Новик, не беше много сигурен, че двама срещу един е достатъчно преимущество. Тоци осъзна, че са пренебрегнали твърде много променливи. Разчитаха Кини да си изгуби ума, но досега той не беше давал никакви признаци, че може да загуби контрол над себе си. Ами Гибънс? Дали наистина има достатъчно сили? Възрастта му и времето, прекарано в пенсия трябва ли да бъдат взети предвид? Тоци се притесняваше, че май трябва.

Той спря климатичната инсталация и отвори един прозорец. Ако вътре е прекалено хладно, когато влязат, Кини ще се усъмни. Тоци отново надникна долу в уличката и взе вестника от масичката. Върна се на дивана и започна да чете малките съобщения, за да отвлече мислите си от притесненията за партньора си.

 

 

Гибънс сви по покритата с камък уличка. Единственото, което чуваше през шума на климатичната инсталация, беше думкането и скърцането на гумите по неравния паваж. Пиковото движение беше както обикновено ужасно и краткото пътуване по уличката винаги му носеше приятно облекчение. Но не и днес.

Беше изгубил сребърното волво някъде при подхода към тунела „Линкълн“, но това беше без значение. Кини беше умен тип и опитен агент. След като Гибънс бе успял да открие къде живее тоя тип, следователно той също можеше да открие къде живее Гибънс.

Докато паркираше на мястото си, се почуди дали е възможно Кини да го е изпреварил в тунела. Даде на задна и започна да вкарва колата в очертанията. Жаркото оранжево слънце се отразяваше в прозорците на сградата отсреща. Запита се дали Тоци е готов. В огледалото за обратно виждане се появиха хладните сенки на навеса, а после отблясъкът от задните му светлини върху броните на колите от двете му страни. Угаси двигателя, дръпна ръчната спирачка и просто остана така за момент. В купето беше тихо, тъмно и изолирано от външния свят. За малко Гибънс се почувства на сигурно място.

 

 

Тоци щеше да се побърка. Беше седем и двадесет, а никой не се появяваше. Нещо беше станало. Тревожеше се за Гибънс.

Изведнъж на вратата се потропа настойчиво, четири бързи почуквания. Защо чука? От къде на къде чука?

Чукането премина в дънене.

— Ей, има ли някой вкъщи? — извика през вратата един раздразнен глас.

Тоци си представи как тя се отваря със замах и се посипва дъжд от куршуми.

— Кой е? — попита той с разтуптяно сърце.

— Пица.

— Какво?

— Пица, пица. Нося пица за 6Д. Гибънс, нали?

Тоци се поколеба. Това беше капан, знаеше си. Той отиде бързо до вратата и сложи верижката. Застанал на няколко крачки от нея с приготвено оръжие, я открехна. Под нея стоеше рунтаво негърче с високи жълти маратонки и държеше кутия с пица. Името „Гибънс“ беше надраскано на капака с черен молив.

— Вземай я, човече. Платена е — каза момчето.

— Как така е платена?

— Виж бе, човек, аз само ги разнасям.

Тоци не помръдна.

— Слушай, Джак, нямам време за губене. Просто ще ти я остава тук, нали? — Момчето сложи кутията на пода и си замина.

Тоци впери очи в нея. Гърлото му така се беше стегнало, че чак го болеше. Ландо, Блейни и Новик. Божичко.

Той я гледа в продължение на няколко минути. Страхуваше се да отвори вратата, защото се страхуваше да отвори кутията. Трябваше обаче да знае. Той махна верижката, отвори вратата, надникна навън и се огледа наляво и надясно, като продължаваше да стиска тридесет и осмицата. Коридорът беше празен.

Вкара кутията с крак, а после затвори и заключи. Очите му се спряха на нея за малко, преди да я вдигне и сложи на масата. Разкъса лепенките отстрани и отпред и бавно вдигна капака.

По средата на пицата беше кацнал револвер, „Колт .38“, оръжието на Гибънс — „Екскалибур“. Лежеше на една страна в мазна локвичка с доматен цвят като мъртва риба.

Лентички сирене моцарела, полепнали по „Екскалибур“, увиснаха от пистолета, когато го вдигна. Ръката му трепереше, докато го разглеждаше.

— Мама му стара — промърмори той.