Антъни Бруно
Лоши типове (29)

28.

Тоци се мотаеше из голямата стара къща и запечатваше информацията навсякъде около себе си като видеокамера. Името на пубертетката беше Криси. Беше гравирано върху един медальон, който намери на бюрото й: „На Криси с цялата ни обич — мама и татко“. Две от момчетата спяха в една много разхвърляна стая с разположени едно над друго легла. На вратата им имаше ръчно направена табела: „Не преминавай! Всички нарушители ще бъдат застреляни на място! Грегъри Кини и Бил Кини-младши, собственици“. Двете по-малки момичета спяха в друга стая, много розова. Едната се казваше Вирджиния — Тоци видя името й, изписано по полетата на учебника по география. Името на другото момиче продължаваше да бъде загадка. В малка стаичка, не по-голяма от приличен по размери килер. Тоци откри спалнята на дребосъка. Намираше се на втория етаж, точно над антрето. Тоци се наведе над кошчето и отвори завесите с дулото на тридесет и осмицата си. Малко се притесняваше за буика. Стоеше в квартала от девет сутринта, а вече минаваше два. Не беше единствената кола, паркирана на улицата, обаче, така че ченгетата нямаха причина да се усъмнят. А и голямата стара черна лимузина изглеждаше тоя тип кола, която би могла да кара нечия прислужница.

Седнал в буика тази сутрин, той наблюдава къщата и видя как училищният автобус дойде за двете момчета и двете момичета, навярно за да ги отведе на дневен лагер. Съгледа млекаря да прави обиколките си, градинари и водопроводчици, които идваха и си отиваха, домакини, които излизаха и после се връщаха с торби, пълни с продукти. Наблюдението винаги е било отегчително и го изнервяше. Започна да се притеснява, че никога няма да успее да зърне съпругата на Кини. Но точно когато се канеше да зареже всичко и да хапне нещо за обяд, една дребна блондинка най-после излезе през предната врата. Водеше със себе си малкия и го държеше за ръчичка, докато вървяха по пътечката. Тоци забеляза, че му говори. Когато стигнаха до колата, тя го вдигна на ръце, целуна го и го сложи на детската седалка отзад на металносиния „Додж Караван“. После седна зад кормилото, включи двигателя и се изтегли на заден ход.

Жените никога не дават на колите да загреят, беше забелязал Тоци. Ако не оставиш маслото да поциркулира около минута, клапаните отиват на кино. Тоци си представи как Кини чете конско на жена си за това, колко скъпо струва поправката на клапаните. Никога не се беше срещал с него, но имаше впечатлението, че е надут критикар. Гибънс го описваше като възпитаник на Айви лигата. Като гледаше дома му. Тоци си го представи като преуспяващ млад бизнесмен. Но Кини беше и опитен професионалист със силни психопатски наклонности, способен на убийство в името на съмнителните си цели. Описание, което би прилегнало и на него самия, осъзна Тоци. Сигурен беше, че Айвърс именно така разглежда малката му самоотлъчка.

Гибънс му се обади късно снощи в мотела и му разказа за срещата си на закуска с Кини. Даде му някакъв адрес в Монклер, Ню Джърси — бил домашният адрес на Кипи.

— Провери мястото през деня — предложи Гибънс. — Наблюдавай жена му, дай ми нейно описание, на децата, също къде ходят на училище. Открий какви коли карат. Трябва да знам интимни подробности от семейния му живот, за да мога да го накарам да си премисли два пъти, преди да предприеме нещо. Ние също не се шегуваме. Искам да го разбере. В момента той смята, че сме лесна плячка като вързани кокошки. Трябва да го накараме да осъзнае, че ответните мерки са част от играта.

— Почваш да заприличваш на мен — каза Тоци.

Гибънс не отвърна.

— Как успя да се сдобиеш с адреса му? — Всички агенти задължително имаха телефонни номера, които не фигурират в указателя, и само главният специален агент и тузарите във Вашингтон имаха достъп до личните им досиета.

— Проследих го, когато излезе на обяд. Отиде до един магазин за спортни стоки на намалени цени близо до кметството и си купи чифт маратонки. Видях, че плати с кредитна карта. По-късно следобед го изчаках да отиде в библиотеката, а после се намъкнах в кабинката му. Маратонките бяха в найлонова торбичка зад бюрото му. Беше оставил бележка в торбичката. Както и очаквах, трябвало е да напише домашния си адрес и телефонния си номер на отрязъка.

— Човек би предположил, че ще бъде по-внимателен.

— Е да, ама не беше.

Докато се разхождаше из смълчаната къща. Тоци се чудеше и той ли би бил толкова небрежен. Едно такова просто недоглеждане би могло да му коства живота. Прехвърли в мислите си действията си от последните няколко дни, като търсеше фаталната грешка. Не се сети за нищо. Само че и Кини естествено няма да се сети навярно за пропуска си веднага. Не и преди да е станало твърде късно.

Тоци напусна стаята на малчугана и влезе в родителската спалня, над която властваше голямо легло с балдахин. Четирите му дъбови колонки бяха дебели и внушителни, завършваха с резбовани ананаси. Мина му през ум, че Кини може да е перверзен.

На тоалетната масичка стояха няколко семейни снимки. Тоци разгледа групова фотография на децата, седнали в редица един зад друг. Сигурно е била направена преди няколко години, тъй като Криси все още имаше вид на хлапе. В стаята й Тоци беше видял по-скорошна. Готина беше.

Имаше снимка на госпожа Кипи, възседнала магаре с голямо сомбреро на главата. Изглеждаше много по-щастлива на нея, отколкото на живо. Тук беше и сватбената им снимка, студиен портрет, той в смокинг надзърта иззад рамото на сияещата булка. Разгледа внимателно лицето на Кини. Имаше острите черти на натегач и прическа а ла Кенеди. Всъщност изглеждаше, сякаш би могъл да е някакъв далечен братовчед на семейство Кенеди. Лицето му излъчваше тази агресивност на привилегированите. Ако все още не притежава нещо, отива и си го взема.

Погледът му за кратко се върна на безцветната госпожа Кини, яхнала магарето, и той се замисли за Джоан. Защо се получава така, че типове като него винаги си имат всичко? Жена, семейство, хубава къща в заможен квартал. Даже и да не беше решил да се отцепва от бюрото, Тоци се съмняваше, че някога би могъл да има всичко това. Определено не и с Джоан. Може би ирландците се приспособяват по-добре от италианците. Италианците по рождение са подозрителни и тази тяхна подозрителност ги прави подозрителни в очите на другите, автоматично ги превръща в аутсайдери. Кой знае? Може пък просто да е избрал грешна посока. Станал е не този тип престъпник, който трябва. Един защитник на унижените и оскърбените на обществени начала просто не е достатъчно лош и не получава наградите, които се полагат на такива като Кини. Каква беше онази фраза, дето я видя веднъж на тениската на една проститутка? — „Добрите момиченца отиват на небето, а лошите си ходят навсякъде“.

В банята до родителската спалня намери чифт очукани маратонки „Нов Баланс“, десети номер. На закачалката зад вратата висяха сини найлонови шорти и плътна сива тениска. На врата на тениската имаше етикет от „Л. Л. Бийн“. На мивката беше оставена туба с паста за зъби „Цел“. Когато отвори шкафчето за лекарства, Тоци видя, че имат и „Апацин“, и „Тиленол“. Госпожа Кини разполагаше също с рецепта за „Плацидил“, леко успокоително. От рецептата разбра, че малкото и име е Илейн. Поровичка се още малко и намери диафрагмата на госпожа Кини до смачкана тубичка със спермицидно желе. Една жена с шест деца не е най-добрата реклама за използването на подобни средства, помисли си той.

Изведнъж чу нещо. Спря да диша, стиснал оръжието с вдигната нагоре цев. Разнесе се от долния етаж и прозвуча като затваряне на врата.

— Има ли някой вкъщи? — Гласът беше момичешки, най-вероятно на пубертетката Криси, но би могъл да е и на Илейн Кипи.

Тоци се върна в спалнята и застана до отворената врата, като се ослушваше.

— У дома ли сте си, кретени такива? — повтори тя горчиво. Очевидно беше тийнейджърката.

Тоци чу някакво изтрополяване и си я представи как току-що се е завърнала от лятната си месторабота или от лятното училище, пуска чантата си на дървения под и се влачи унило из къщата. Запита се какво ще прави, ако го открие. Тя беше просто едно хлапе, не представляваше заплаха, така че ако види лицето му — какво от това? И все пак, беше по-добре Криси да не се сблъсква с неканения гост. Кини трябва да си остане убеден в сигурността на семейството си. Така още повече ще се разтрепери, докато Гибънс му даде да разбере, че домът му е бил осквернен.

Тоци надникна през вратата и зачака Криси да му помогне да се ориентира къде се намира тя, за да реши как да се измъкне от къщата. После я видя в малкото старинно огледало, окачено на горния край на стълбите. Качваше се по тях. Държеше кутийка газирана вода в едната си ръка и цигара в другата.

Той се дръпна от вратата и се скри зад нея. Чу я да влиза в банята на площадката. Тя беше от другата страна на стената точно до гърба му. Усещаше присъствието й в помещението.

— Мамицата му — произнесе го с протяжно хленчене.

Долови стъпките й да излизат от банята. Придвижи се по-близо до вратата. Изчака. Когато се осмели отново да надникне в коридора, видя, че телефонът, оставен на масичката до стълбите, го няма, а шнурът се губи в стаята на Криси.

Добре, помисли си той, докато навиваше крачола на панталона си и прибираше пистолета в кобура на глезена. Щом тя се отплесне, ще може да се промъкне на долния стаж и да си тръгне през кухненската врата отстрани, по същия път, по които беше дошъл.

Като стъпваше внимателно, той излезе в коридора и се съсредоточи върху минаването си край стаята на Криси. С облекчение видя, че си е затворила вратата, и побърза да стигне до стълбите, но точно когато прескачаше шнура на телефона, я чу, че хлипа. Той долепи тихо гръб до стената и се заслуша.

— Не — изхленчи тя. — Нищо. Току-що проверих. Болезнени са ми вече цяла седмица… Не, не сутрин. Винаги точно преди вечеря. Струва ми се, никой не е забелязал, че повръщам всеки ден, но рано или късно ще разберат, сигурна съм. Какво да правя?

Плачът й беше сърцераздирателен. Тоци остана и продължи да слуша.

— Не, не става… Как можеш да говориш така, Джени? Не го е направил нарочно… Не мога да му кажа, да не си луда? Не искам никой да знае. Хайде, Джени, измисли нещо. Смяташ ли, че сестра ти ще ми позволи да използвам шофьорската й книжка?… За да ми разрешат аборт без съгласието на родителите ми, затова. Понякога си толкова глупава…

Тоци погледна към стълбите. Беше чул достатъчно и историята му беше пределно ясна. Само не беше сигурен дали ще каже на Гибънс. Кини определено ще бъде потресен да научи за бременността на дъщеря си от устата на Гибънс, но на Тоци му беше някак неловко. Не вървеше да се възползват от положението на хлапето. Тя си имаше достатъчно проблеми. Ще трябва да си помисли по въпроса.

Той слезе по стъпалата и се насочи към кухнята. Изглеждаше като излязла от някоя телевизионна реклама за паркетол, чистичка и лъскава. Уредите имаха сравнително нов вид и въпреки че плотовете бяха отрупани и на вратичката на хладилника имаше цяла изложба от рисунки с цветни моливи, закрепени с магнити с форма на домашни животни, тази кухня просто не беше достатъчно амортизирана, както би следвало да се получи при едно осемчленно семейство. Тоци я ненавиждаше заради безупречното й състояние. Беше толкова съвършена, толкова измамна. Съпругата на Ландо поддържаше кухнята им без нито едно петънце, но той не заслужаваше подобно съвършенство. Всеки, който е способен да убива така, както Кини беше убил Ландо, Блейни и Новик, би трябвало да се храни в кланица.

Изведнъж чу предната врата да се отваря. Високи гласове, момчетата. Погледът на Тоци се защура из стаята за нещо, което би могъл да открадне, нещо, което да отнеме на Кипи. Искаше му се да нарани това чудовище, да му го върне тъпкано по някакъв начин.

Сутрешната поща лежеше на кухненския плот: няколко сметки, едно писмо, последният брой на „Редбук“, рекламна листовка на магазина „Шопрайт“. Тоци грабна набързо пликовете и се шмугна през страничната врата. Главата му пулсираше, докато се криеше в храстите и изчакваше хлапетата на Кини да влязат и да затворят. Изглежда, се бяха върнали от дневния лагер. Когато децата се прибраха вътре, а автобусът отмина, той прекоси чевръсто моравата и отиде при буика. Стискаше смачканите пликове в ръката си. Беше бесен. Тоя мръсник Кини не заслужаваше всичко това. Не беше честно.