Антъни Бруно
Лоши типове (25)

24.

Костюмът му висеше сам-самичък в гардероба. Куфарът му лежеше отворен на тюркоазенозеления стол от винил, на гърба, на който беше преметната официална синя риза. Чистите му дрехи бяха в него, мръсните — струпани на купчина на пода. Под чистото бельо имаше три кутии с патрони: 38-и калибър с кухи главички, 44-ти калибър с омекотен удар и деветмилиметрови подсилени. На леглото беше подреден арсеналът му върху парчета от вчерашния „Дейли Нюс“. Деветмилиметровата автоматична „Берета“ и 44-калибровия „Чартър Армс Булдог“ лежаха оставени настрана. 38-калибровият „Руджър Спешъл“ беше разглобен за почистване. От оръжейната смазка бяха останали петна по хартията. Те изтъкваха малката снимка на Джим Брислин до коментаторската му колонка.

Навън цареше мръснишка жега и дяволската климатична инсталация беше почти безполезна. Дори на най-високата си степен едва създаваше някаква въздушна струйка. Донякъде успяваше да намали влажността в стаята, но шумът й не беше достатъчно висок и не можеше да изолира звъненето в съседната бензиностанция. Вечерният час пик беше настъпил и проклетият звънец дрънчеше непрекъснато.

Тоци започваше да се побърква. Чистеше си оръжието, защото не можеше да си измисли никакво по-свястно занимание. Подсъзнателно смяташе, че ако се подготви да му се случи нещо, то наистина ще стане. Беше като писател в творческа криза, който си подостря цял куп моливи със скритата надежда, че докато стигне до последния, ще го осени някаква идея. Това беше бойскаутската логика: „Бъди готов“. Проблемът обаче при подобен начин на мислене беше, че в крайна сметка подготовката може да се превърне в самоцел и нищо вече да не бъде доведено докрай. Тоци го осъзна, докато чистеше с малка телена четчица около барабана на револвера, и това само засили нетърпението му.

Вече седмица и половина се мотаеше в този въшлив мотел и го беше намразил, но не искаше да се мести, преди да говори с Гибънс, а проклетият му Гибънс не си вдигаше телефона от няколко дни. Тоци го псува целия ден, задето не си е сложил телефонен секретар, въпреки че вероятно би се замислил, преди да остави гласа си на лента и по този начин да създаде веществено доказателство, което би могло да бъде използвано в съда срещу тях.

Тоци обикновено не знаеше какво да си прави свободното време и така е било винаги. Започваше да си мисли затова и онова, да анализира живота си, а това винаги го докарваше до депресия. Фактът, че всичко, което притежава на света, се намира в тази западнала мотелска стая, го депресираше. Фактът, че има повече оръжия, отколкото чифтове обувки, го депресираше. Фактът, че е преминал всички възможни граници и няма връщане назад, страшно го депресираше.

Тоци се регистрира в четвъртък, след като намери Гибънс да гледа телевизия в апартамента на леля си. В петък той му се обади у Лорейн да го уведоми къде е, а после се разходи до магазина на Бобо за видеокасети под наем. Бобо направо щеше да се насере в гащите, когато го видя да влиза, но когато Тоци го заведе в задната стаичка, не можа да му каже нищо ново, освен че Поли Тортела бил прибран за подпалването на онзи магазин в Удбридж и че сега бил пуснат под гаранция.

В събота сутринта той се качи в колата и просто я подкара, като се насочи по заобиколен начин към жилището на Джоан, защото не искаше да си признае, че много му се иска да я види. Когато забеляза магазин на „Понички «Дънкин»“ по пътя, спря и купи шест кроасана. Реши, че тя вероятно ги предпочита пред поничките, от тоя тип хора беше. Кроасаните щяха да му послужат за повод да се отбие на късна закуска.

Когато пристигна, тя надникна в кесията и го попита защо не е купил понички. Каза да има предвид в бъдеще, че най-много харесва пирожки с канела. След кафето и кроасаните той излезе с нея на пазар. Тя предложи да направи „Бьоф Строганов“. Той изгледа мача на „Метс“, докато тя готвеше. Остана на вечеря и някъде по средата на втората бутилка „Божоле“ се гушнаха на дивана на включен телевизор. Когато той обърна на MTV, тя му се присмя, че харесва изцяло рокаджийски видеоканал, но той каза, че не го е гледал досега и му е любопитно. Видеоклиповете са обида за интелигентността, каза тя, но той не сменяше канала, ето защо тя започна да масажира чатала му и нямаше намерение да спира. Точно в този момент пуснаха клипа на Тина Търнър „Какво общо има любовта тук“ и Джоан го възседна, като се цупеше, правеше му муцунки в лицето и се преструваше, че пее с телевизора. Те се сборичкаха на дивана, като се смееха и натискаха, и си дърпаха един на друг дрехите от гърба. Когато най-после успяха да спрат да се кискат, го направиха на пода. Той имаше нужда да се посмее здравата. Всичко свърши с това, че той остана да преспи.

Винаги му беше приятно да си прекарва времето в компанията на Джоан, но този път това го депресира впоследствие, и сега продължаваше да му е криво. Не можеше да си изкара от главата възможността да свърже по някакъв начин живота си с нейния. Опита се да си представи стъпка по стъпка как би могъл да върне живота си в нормалното му русло. Търсеха го за убийство. Беше се отлъчил от бюрото. Даже и да се оправи с обвиненията в убийство, как би си намерил работа? Кой би го наел? Какво друго знаеше да прави, освен да залавя мръсните типове? Навярно би могъл да се присъедини към синдиката и да стане строителен работник. Но някак си не се виждаше как се връща в жилището на Джоан с прашни работни ботуши и каска. Това едва ли беше нейната мечта за съпруг. Представи си, че си раждат деца, ала тази възможност беше толкова далечна, че не си струваше да я обмисля.

Всичко в живота му изглеждаше разхвърляно, полузавършено, невъзможно. Сутринта беше обикалял с колата из родния си квартал в Нюарк, като се опитваше да си припомни годините, когато нещата бяха наред. Хапна един доста вкусен сандвич с чушки и яйца в малко магазинче в подлеза, което навремето беше „Китайската пералня на Ли“. Майка му и леля му никога не носеха при стария господин Ли друго, освен захабени чаршафи. Твърдяха, че тези китайци вършели чудеса със спалното бельо, но останалата част от прането те двете момеели да изперат по-добре. Господин Ли трябва да е умрял вече. Тоци се върна в мотела след обяда и реши да си почисти оръжията. Изпитваше нужда да постави нещо в ред.

Той върна барабана в корпуса на трийсет и осмицата с рязко изщракване. Звънецът на бензиностанцията „Ексън“ отново започна да звъни, но този път не спря.

— По дяволите — измърмори Тоци. Когато звъненето въпреки всичко не престана, той скочи от леглото, като размахваше револвера си, сякаш е въоръжен бандит. Отиде до мръсния прозорец и видя някаква жена в бял фолксваген, спряла предните му гуми точно върху черния маркуч. Нямаше представа, че именно тя вдига всичкия този шум. — Махни се от звънеца — изкрещя той през затворения прозорец. — Глупава кучко, изтегли се!

Ръцете му трепереха и в яда си той насочи оръжието към предното й стъкло и се прицели.

— Изтегли се! — кресна той.

Изведнъж натисна спусъка и се сепна в очакване стъклото да се пръсне на парчета. Но оръжието не беше заредено. Изщракването на езичето едва не накара сърцето му да спре. Той се отдръпна от прозореца и седна на леглото с разтуптяно сърце, като си представяше онази глупава жена отпусната на кормилото със заляна в кръв рокля. Чудеше се какво, по дяволите, му има.

Опомни се, когато телефонът иззвъня. Стана да го вдигне и хвърли бърз поглед през прозореца. Белият фолксваген си беше заминал.

— Ало?

— Не мислех, че ще те намеря. — Гибънс беше.

— Къде, по дяволите, смяташе, че ще бъда? — озъби му се Тоци. — Цяла седмица те чакам да се обадиш. Къде, мамицата ти, беше бе, човек?

Гибънс не отговори веднага.

— Смяташ да се кандидатираш за „Оскар“ ли, какво?

Тоци въздъхна и разтри стегнатите мускули в основата на врата си.

— Какво става?

— Мисля, че го открих.

— Какво?

— Стягай се. Отиваме на разходка.

— Как така си го открил? — Тоци стана и започна да ходи из стаята.

— Отидох на гости на един федерален пристав, когото познавам. Направих вярно предположение, че той е свръзката на нашия приятел с Програмата за закрила на свидетелите.

— И тоя тип ти каза просто ей така къде да го намериш?

— Не, глупако, слушай ме. Изрових тефтерчето с телефоните му в хладилника. Под буквата „В“ бяха записани две имена — някакъв господин Хенеси и господин М. Дейвис. И срещу двамата имаше телефонни номера без адреси…

— Обади се на телефонните справки. Ще ти дадат адресите на тези номера. Не се притеснявай. Те направо се разтапят, когато чуят за ФБР.

— Знам си работата. Само си затвори устата и ме остави да говоря — отвърна Гибънс. — Вече имам адресите им. Единият е в Пенсилвания, Източен Струдсбърг, а другият в Сейнт Пол, Минесота…

— Добре де, кой от двамата искаш?

— Абе казвам ти, задръж за секунда. Спестих малко работа на краката ни.

— Какво направи?

— Обадих се на няколко компании за преценка на платежоспособността в района. Представих се, че продавам къщата си сам, без посредник и искам да направя проверка на кредита, за да съм сигурен, че евентуалният купувач не е някой мошеник… Разправих им разни врели-некипели, че съм пенсионер и гледам по-бързо да си продам къщата, за да се оттегля във Флорида. Срещу допълнителна такса те ми казаха, че могат да ускорят нещата. Изпратих им парите и разпечатките пристигнаха днес по пощата.

— Не се ли усъмниха малко, че адресът ти е в жилищен блок, а не частна къща?

— Използвах адреса на Лорейн.

— И какво откри?

— Господин Хенеси притежава около десет бона, пръснати из куп кредитни карти — отвърна Гибънс. — Формулярът за господин Дейвис беше празен.

— Дейвис няма кредитна справка? — попита Тоци скептично. — Мислех, че в правосъдието са се сетили за тия неща. Предполага се, че заедно с новите им самоличности дават на свидетелите и измислени кредитни справки, за да могат да получават заеми и тем подобни.

— Тая история с подправянето на кредитните им справки е от последните няколко години. Моето предположение е, че Хенеси е отскорошен член на клуба. Дейвис трябва да е ветеран в програмата и министерството не е опряло до оправянето на кредитните документи на хората, които са в нея от по-дълго време.

— Значи мислиш, че Дейвис е нашият човек.

— Възможно е да е… — Думите на Гибънс бяха прекъснати от запис, който го уведоми, че трите му минути са изтекли и трябва да подаде знак, щом свърши, заради допълнителната такса.

— Ало? Там ли си още? — попита Тоци.

— Да, чувам. Слушай, ще дойда да те взема около седем.

— Къде отиваме?

— В Източен Струдсбърг. В къщата на господин Марк Дейвис.

Тоци кимна.

— Окей. Ще се видим в седем.

— Бива.

Тоци затвори. Звънецът на бензиностанцията „Ексън“ отново започна да звъни, но той вече не го чуваше. Продължаваше да стиска трийсет и осмицата в ръката си. Несъзнателно вдигна езичето и натисна спусъка, заслушан в изтракването на метал върху метала. Направи го отново и отново. Мислеше си за Варта. Подготвяше се.