Антъни Бруно
Лоши типове (24)

23.

На вратата кратко се почука и черното момче с франкенщайнската^[1] подстрижка и двете обеци на ухото влезе в стаята. Носеше купчина видеокасети.

— Намерих ви още касети, господин Гибънс.

— Благодаря ти, Джеймс.

Гибънс взе касетите и ги сложи при тези, които още не беше прегледал. Джеймс е добро момче, независимо от обеците. Имаше нещо много леко и приятно в държанието му, което се беше сторило фалшиво на Гибънс, когато за пръв път се запозна с него. Сега просто смяташе, че Джеймс е хомо.

На телевизионния монитор тълпа мъже слизаха по стъпалата на съдебната палата. Всички се бяха скупчили около един човек — Ричи Варга. Репортерите му пъхаха микрофоните си и крещяха въпроси, но Варга само ги гледаше с мързеливо презрение. Обкръжилите го прокурори и пазачи, които го придружаваха при влизането и излизането му от съда всеки ден, държаха репортерите на една ръка разстояние. Гибънс беше изгледал телевизионните репортажи за няколко седмици от процесите на Варга и във всеки от тях фигурираха едни и същи лица.

Джеймс и Гибънс проследиха в мълчание как Варга, следван от камерите, се качва отзад в една голяма черна лимузина и потегля с ескорта си от федерални пристави. В следващия кадър дребен смугъл мъж с прекалено черна за възрастта му коса и тъмни торбички под очите стоеше пред заобиколената от множеството съдебна палата и говореше с микрофон в ръка. Джеймс увеличи звука.

— … утре, когато Ричи Варга трябва отново да застане на свидетелското място, този път срещу предполагаемия престъпен бос Сабатини Мистрета. — Това беше Морт Нюман с репортаж от Бруклин.

Една привлекателна блондинка, седнала на мястото на водещия на новините, се появи на екрана след него. Гибънс се пресегна към видеото и пусна касетата на бърза скорост.

— Вие с господин Нюман сте стари приятели, нали? — попита Джеймс.

— А как иначе мислиш се озовах тук? — Гибънс отново намали звука. Пускаше и спираше лентата, търсейки репортажа от следващия ден за процеса на Варта.

— Вярно ли е, че сте агент от ФБР?

Гибънс хвърли бърз поглед към Джеймс, който се беше облегнал със скръстени ръце на стената.

— Така ли ти каза Морти?

Джеймс кимна.

— Тогава значи е вярно.

— Той вика, че имал да ви връща услуга. Да не сте от неговите осведомители?

Очите на Гибънс следяха екрана.

— Не. Той е от моите осведомители.

— Хайде де! Морти е репортер от тридесет години. Не е чак толкова непочтен, че… да…

— Че да, какво? Че да подшушва това-онова на федерален?

— Ами… да…

— Морти и аз се познаваме от много отдавна. При нас това е по-скоро въпрос на „Услужи ми, за да ти услужа“.

— Вие ли му помогнахте в оная история с Бърни Хоровиц?

Гибънс се извърна и го погледна. Бърни Хоровиц беше масов убиец, който уби четиринадесет млади жени в района на Ню Йорк за период от единадесет месеца през 1974–1975. Луд тип, който твърдеше, че Дева Мария го накарала да го направи е се свързала с него чрез котката му. Морти Нюман беше първият репортер, който изнесе подробностите от залавянето на Хоровиц и арестуването му в собствения му апартамент в Куинс. А също и единственият репортер, чийто снимачен екип беше допуснат там. Всъщност само до прага на жилището, но операторът можа да заснеме котката в близък план. Морти навъртя доста лента покрай нея. Хубава мъничка писанка, доколкото Гибънс си я спомняше.

— Не — отвърна Гибънс. — Нямам пръст в тая работа. — Той разгледа лицето на Джеймс. Май беше твърде млад, за да си спомня случая Хоровиц. Черните обаче са странна порода. Не остаряват така, както белите. Най-често през целия си живот изглеждат почти на една и съща възраст, а после изведнъж се състаряват, когато им чукнат седемдесетте. Беше го забелязал с годините от разглеждането на полицейските снимки по афишите за издирване на престъпници. Винаги се изненадваше, когато видеше снимката на някой негър, а после прочетеше датата му на раждане, което сякаш беше сбъркана с десет-петнадесет години. Може въобще да не е момче. А може и да не е обратен.

— Слушай, Джеймс, мога ли да завъртя един телефон? — Гибънс кимна към бежовия апарат на бюрото.

— Разбира се. — Негърът натисна едно неосветено копче, взе слушалката и набра деветка, за да излезе на външна линия. Той я подаде на Гибънс. — Карай.

Гибънс си промени мнението. Джеймс определено беше хомо.

Той пое слушалката и се обади на телефонни справки, за да вземе номера на „Амтрак“ на гара Пен, а после позвъни и в самата компания.

— В колко часа е следващият влак за Вашингтон? — Наблюдаваше монитора, докато изчакваше информацията. Варга отново излизаше от съда, облечен този път в лъскав стоманеносин костюм. Гибънс хвърли поглед към часовника си. Служителката на другия край на жицата му каза, че следващият влак за Вашингтон, заминаващ от гара Пен, е в десет вечерта. Той погледна часовника си, а после и благодари за информацията.

— Отивате да се срещнете с шефовете във Вашингтон ли? — попита Джеймс, след като Гибънс затвори.

Гибънс се усмихна с крокодилската си усмивка.

— Нищо подобно. Отивам да се срещна с този тип. — Той бутна пръста си в стъклото на монитора и посочи един от мъжете, обградили Варга. Само главата му се виждаше на кадъра. Приличаше на надебелял Попай^[2].

Джеймс се намръщи.

— Има вид на брутално копеле.

Гибънс се, изсмя.

 

 

Гибънс наля по още два пръста уиски във всяка от чашите. Джордж Ламбърт вдигна своята, подсмихна се саркастично, погледна го с присвити очи, а после пресуши половината от съдържанието на чашата си. Той премлясна и изтри устни с опакото на ръката си. Гибънс почти очакваше да изгрухти: „Да пукна дано“, с всяко обръщане на чашката. Радваше се, че не си е пропилял парите за нещо по-добро, а е купил „Четири рози“. Ламбърт не беше пияч с особено изтънчен вкус.

— И така, какво, по дяволите, всъщност те води в моя скромен дом, Гиб? — Ламбърт завъртя чашата между месестите си длани и го изгледа косо.

Гибънс му показа крокодилската си усмивка.

— ФБР се нуждае от неколцина свестни мъже, Джордж. Изпратиха ме да те вербувам.

Ламбърт сви вежди.

— Върви на майната си.

Гибънс знаеше, че го е ударил по болното място. Ламбърт беше неудовлетворен от живота си държавен служител, с много високо мнение за себе си. През кариерата си като федерален пристав се беше опитал няколко пъти да се прехвърли в бюрото, но там не го искаха. Беше приблизително на възрастта на Гибънс и вече само гледаше да отбие номера, докато го пенсионират. Обаче човекът все още мечтаеше за изпълнения с опасности и събития живот на специалния агент. Службата му като пристав трябва да е била много тежко поносима за него. Той се появяваше чак след като другите федерални агенти си свършеха работата, тъй като повечето пристави са си по същество пазачи. Те бдят като майчици над свидетелите, влизат в ролята на работници от социалните служби за тези, които охраняват и се грижат за поддръжката на недвижимите имоти, отнети от престъпниците като НПИ — незаконно придобито имущество. Едно от скорошните задължения на Джордж беше ресторант в семеен стил в Сутланд, Мериленд. Това щеше да го тормози, докато собственикът, който продавал кокаин от кухнята, не изчерпеше възможностите си за обжалване, а дотогава Джордж можеше да стигне до пенсия.

Гибънс наля на Ламбърт нова доза. Заверяването на поръчки за месо и разговорите с настойчиви снабдители бяха адски скапан завършек за кариерата на един бабанко. Гибънс искрено го съжаляваше.

Ламбърт внезапно се изправи на крака.

— Ей сега ще се върна — измърмори той и се отправи към тоалетната. Гибънс вече беше посетил кенефа. Страхотно място за повръщане, ако това се канеше да прави. Жената на Джордж, Дора, го беше напуснала преди години, но цялата къща все още носеше следи от престоя й. Завеси с къдрички в хола. Кремавобяла гарнитура в стил „Чипъндейл“^[3] с позлатени заврънкулки в трапезарията. И лилав комплект в банята. Ламбърт не си беше мръднал пръста да промени нещо в къщата и сега всичко имаше еднакво занемарен и износен вид. Може би като оставяше дома си да запада, той посвоему си връщаше на Дора. И все пак Гибънс не можеше да си представи да става всяка заран и да пикае в лилава тоалетна чиния.

Когато Ламбърт се върна, Гибънс забеляза, че не се държи много стабилно на краката си. Той беше едър мъжага и по тази причина пазенето на равновесие изглеждаше много по-несигурна работа при него. Той се добра до масата и се тръшна на мястото си. Столът изстена.

— Помниш ли Пит Янели? — попита Гибънс. Знаеше, че Ламбърт ще си го спомни. Янели беше един от първите, които влязоха в Програмата за закрила на свидетелите, мошеник от Лас Вегас, който реши да свидетелства срещу мафията, за да се отърве от невероятен дълг на хазарт. Министерството на правосъдието реши да го изпрати на изток, като смяташе, че ще бъде по-лесно да го скрие в гъсто населен район. Ламбърт му бе назначен за бавачка и понеже програмата беше нова, на Гибънс му беше наредено да помогне с настаняването на Янели на новото му местоживеене в Бетпейдж, Лонг Айлънд.

Ламбърт се засмя.

— Ама че трън в задника беше тоя тип. Знаеш ли, че след всичко това се наложи да го преместим в Ню Йорк?

— Не — отвърна Гибънс. Всъщност знаеше. В Кентъки.

— Тоя кретен не можеше да си държи лапацалото затворено. Кучият му син си мреше от удоволствие да бие тъпаните и да разправя на всеки каква голяма работа е бил в Лас Вегас. Твърдеше, че е казал само на милата стара дама от италианския магазин за деликатеси, откъдето си купуваше студено пушеното месо. Виждала му се била просто мила стара дама. И какво мислиш — веднага след това почват да ми звънят спешно от ФБР във Вегас. Едно от вашите внедрени момчета съобщило, че тамошната организация знае къде се укрива Янели и се канят да го пречукат. Наложи се да отида в Бетпейдж и да го измъкна оттам на бегом. Кой знае колко близо до него бяха стигнали? Аз му спасих живота на този малък кретен.

Джордж нямаше грешка — винаги можеше да ти представи едно пътуване с кола от Вашингтон до Лонг Айлънд, сякаш е страхотна спасителна операция.

— Янели още ли е жив?

— О, да. — Ламбърт въздъхна и поклати глава като мъдър стар патриарх на голямо разклонено семейство. — И продължава да е от случаите, за които отговарям. — Той пресуши чашата си и си наля още малко.

Гибънс предполагаше, че и Варга е от неговите случаи. Ако това се окажеше вярно, Варга сигурно беше звездата сред клиентите му, най-големият баровец, с когото някога се е занимавал. Наблюдението на Ричи Варга би могло да бъде шансът му да се прослави. Именно то му даваше право да пие с батковците.

Гибънс гледаше как Ламбърт доближава уискито до устните си и стиска здраво малките си очета, когато гълта, като че ли пиячката му причинява болка. В бутилката бяха останали само около четири пръста. Тоя дивак наистина го биваше в къркането. На Гибънс главата също малко му се въртеше. Разбира се, беше се наложило да си изпие дажбата, за да дава тон. Адски му се искаше тоя идиот да се катурне, преди да трябва да минат на втората бутилка, която нямаше как да не бъде от запасите на Ламбърт. Той обичаше евтиния джин, чист, а за Гибънс да пие чист джин беше все едно да се налива с антифриз.

Той си помисли пак дали да не го запита направо, но знаеше какъв ще бъде отговорът. Ламбърт ще започне да важничи с мазно изражение и да му цитира буква по буква правилата на Министерството на правосъдието за отправяне на официални запитвания относно намиращите се под защитата на програмата свидетели. Освен това Ламбърт ще иска да научи защо се интересува от Ричи Варга и ако Гибънс го познаваше добре, ще го издрънка не само на старата дама, от която си купува студено пушено, а на много повече хора. Страхотно му се искаше тоя тип най-после да побърза да се просне.

— Хей, Джордж — повика го Гибънс.

Ламбърт вторачи оцъклените си очи в Гибънс.

— Какво?

— Дора да ти се е обаждала?

Ламбърт изсумтя и промърмори:

— Кой дава пукната пара за нея? — избърбори неясно той. Изведнъж заприлича на много пиян човек.

Ама че тъпак е този Ламбърт. Трябвало е да закърпи отношенията си с нея. Дора не беше лоша. Като изключим вкуса й във вътрешното обзавеждане, винаги е изглеждала свястна.

— Красива жена — отбеляза Гибънс с нотка на съжаление. — Последния път, когато я видях, още бяхте заедно. Повечето жени се оставят да заприличат на вещици, след като минат няколко години от брака им, обаче Дора не беше такава. Фигурата й си я биваше. Трябва да признаеш, че изглеждаше много добре, Джордж.

— Щото не си живял с нея.

— Вярно е. — Гибънс не живееше с никого, но не му се говореше за това. Сети се за Лорейн. Готов беше да се закълне, че тя никога не би сложила лилава тоалетна чиния. — Вярно е — повтори той тъжно.

— Не желая да говорим за Дора — нареди сърдито Ламбърт. Той се изправи с усилие от стола си, обърна остатъка от бутилката в чашата си и се запъти безцелно към хола. Тръшна се на едно кафяво кресло от винил с биещо на очи скъсано парче на една от облегалките. Гибънс подозираше, че креслото се е появило след напускането на Дора, като първи опит да си отмъсти чрез мебелировката.

— Искаш ли още? — извика той на Гибънс. — В кухнята е, в дъното на шкафчето. Имам джин, може би и още нещо, де да знам, виж в дъното.

— Добре. — Гибънс влезе в кухнята, очевидно премебелирана от Дора, когато жълто-зеленото и кафяво-оранжевото са били на мода, и започна да отваря шкафовете, докато не намери пиячката. Имаше половин галон^[4] „Джилби“, една 750-грамова „Гордън“ и също такава неотворена бутилка „Будълс“. Сигурно си го пази за някой специален случай. Зад джина се виждаха няколко прашни шишета. Гибънс извади една много стара бутилка ром „Лемън Харт“ освен тая с „Джилби“. Ако се наложеше да я карат все така, нямаше никакво намерение да се налива с чист джин.

Той отвори хладилника и се огледа за нещо за ядене. Прецени, че няма да е зле да хапне няколко залъка, за да попият алкохола, иначе може и той да се просне и да прибави още едно идиотско провалено пътуване в списъка си. Планът му беше да претърси жилището за бележник с адреси, някаква тетрадка, нещо, което да му подскаже къде правителството крие Варга. Да можеше само тоя дяволски Ламбърт да даде почивка на черния си дроб и да заспи.

Намери крайшник бял хляб и найлонова торбичка и малко лебервурст и си направи сандвич с много салам върху филийка хляб. Хлябът беше страшно сух. След първата хапка той си отвори буркан с майонеза и започна да си топи сандвича в нея.

Точно когато се канеше да се върне при Ламбърт, му хрумна, че би могъл да вземе малко лед за рома. Отвори камерата и посегна към пластмасовата кофичка, пълна със свободно нахвърляни кубчета. Загреба с шепа, но пръстът му закачи нещо. Когато издърпа ръката си, на кутрето му висеше неголяма найлонова кесийка. Вътре в нея имаше малко черно бележниче.

— Мама му стара — ухили се Гибънс.

Развързването на здравия възел на кесийката беше истинско изпитание в сегашното му състояние, но най-накрая Гибънс се справи. Както подозираше, това беше тефтерче за адреси. Гибънс го прелисти. В него имаше само имена и телефонни номера, но без адресите. Веднага забеляза, че имената не са написани под съответните букви. Господин Торвал беше на страница „Ф“, а госпожа Майерс на „Г“. Първото име на „Д“ беше Дора. То беше единственото, придружено е адрес.

Гибънс поклати глава. Не можеше да повярва, че Ламбърт ще остави бележника си на такова очевидно място като хладилника. Ама че глупак. Гибънс се догади, че имената и тефтерчето са новите самоличности на закриляните свидетели под негова опека. Вероятно ги вписваше по последната буква от истинските им инициали, които смяташе, че не може да забрави.

На страница „В“ имаше само двама записани: единият — Джим Хенеси, другият — Марк Дейвис. Гибънс си извади бележника и набързо надраска имената и телефонните им номера. Ако се окажеше прав за системата на Ламбърт, единият от тези типове беше Ричи Варга.

Когато свърши да преписва, Гибънс набута обратно кесийката с тефтерчето в дъното на хладилника и я покри с кубчета лед. После върна леда от чашата си в кофичката, за да не се досети Ламбърт, че е бъркал в камерата.

— Ей, какво, по дяволите, правиш там вътре? — извика той от хола.

— Приготвям си сандвич? Искаш ли един?

— Не.

Ламбърт продължаваше да седи абсолютно неподвижен на креслото, когато Гибънс се върна. Приличаше на статуята на Линкълн на мемориала му. Ейб Линкълн с празна чаша в ръка.

— Ако те попитам нещо, Гиб, ще ми кажеш ли истината?

— Разбира се, защо да не ти я кажа?

— Някога спал ли си с Дора?

— Можеш да си сигурен, че не съм, Джордж.

Ламбърт въздъхна и погледна в празната си чаша. Гибънс отиде да му налее малко джин, но той го отблъсна. Истинска картинка на човек, който има неприятности.

Гибънс зави обратно капачката на бутилката. Изведнъж и на него му стана криво.

— Ти си добър човек, Джордж.