Антъни Бруно
Лоши типове (22)

21.

Когато Тоци влезе в кабинета й, Джоан се отпусна на високата облегалка на стола си и го погледна с полупритворени очи.

— Да не би да е празникът на Вси светии? — попита тя. Намекваше за костюма му от гардероба на „господин Томпсън“.

Неочакваният й сарказъм го жилна. Не се чувстваше много сигурен, току-що се беше нанесъл в мотела „Почивка“ близо до магистралата в Секокъс, като взе само това, което можа да натъпче в един малък куфар и найлонова торбичка от магазина „Мейси“. В стаята имаше мъничко прозорче, обърнато към денонощната бензиностанция на „Ексън“. Шумът от минаващите коли беше силен, но равномерен. Обаче всеки път, когато някоя кола се отбиеше на бензиностанцията и минеше през кабелите, в гаража почваше да звъни звънец и това го държа буден почти през цялата нощ.

Тоци си беше сложил костюма, защото му се видя редно да се облече подходящо за посещение във фирма. Достатъчно беше, че се отбива непредвидено, не можеше и да я постави в неудобно положение, като се появи приличащ на — какво? — цивилно ченге, шмекер, жиголо? Освен това трябваше да изглежда прилично, тъй като хранеше смътната надежда, че тя може да го покани да остане при нея за известно време поне.

Тя се пресегна за цигара към пакета „Нюпорт“ на бюрото си, взе една и я задържа между пръстите си с приготвена газова запалка в другата.

— Е, и? — каза най-накрая тя.

Тоци се усмихна вяло.

— Или ме излъжи, или ми дай нещо.^[1] — Той седна на сивия диван с цвят на овесени ядки и се отпусна на възглавниците. Можеше да заспи, така както си седи там.

Тя запали цигарата си и присви очи зад виещия се дим.

— Изглеждаш отвратително. Какво се е случило?

Тоци разтри очи с опакото на ръцете си и се изсмя късо и горчиво. Поколеба се, преди да й каже каквото и да било, но после се реши и все пак й разказа всичко.

— Тоя твой бивш, някогашен съпруг, как там се казваше — оня тип, дето не трябва да му споменавам името пред теб, — иска да ми свети маслото. Наложи се да напусна жилището си, защото го беше открил.

— Ти не си с всичкия си. — По гласа й не личеше да е учудена или пък загрижена.

— Трябва да видиш резките от струна за пиано по врата на приятеля ми, малък подарък от една от горилите на Ричи. И ти нямаше да си с всичкия си.

— Мъртъв ли е? — Най-после изглеждаше обезпокоена.

Тоци поклати глава.

— Откъде знаеш, че Ричи е отговорен?

Тоци отново се поколеба.

— Дяволите те взели — сопна му се изведнъж тя. — Идваш тук с танцова стъпка, търсиш съчувствие, а ми нямаш достатъчно доверие да ми разкажеш цялата история. Ами добре тогава, омитай се оттук.

Тоци я погледна и въздъхна. Така му се искаше просто да заспи.

— Ричи ме преследва, понеже аз го преследвам.

Тя стисна устни и започна да чука с лакираните си нокти по коженото крайче на попивателната си. От цигарата й се издигаше тънка вълниста струйка дим.

— Това го разбрах много отдавна — каза тя нетърпеливо.

— Какво друго тогава искаш да знаеш? — Не това беше начинът, по който се беше надявал да се развият нещата.

— За кого работиш?

— За никого. Сам съм.

— Хайде бе. Ти да си вълк единак? Ангел на отмъщението? За колко глупава ме смяташ?

Той я погледна в очите.

— Никога не съм те мислил за глупава. Точно обратното.

Тя рязко обърна страницата на календара си и измести ядосано няколко листа.

— Тогава какво правиш тук? Какво искаш от мен?

— Не знам — отвърна той. — Просто ми се прищя да те видя.

— Тая реплика от времето, когато ходеше по дискотеки ли ти е останала?

Той пренебрегна обидата.

— При първата ни среща ти каза, че всеки враг на Ричи Варга е твой приятел.

— И какво от това?

— Ами помогни ми.

Тя изви поглед настрани, гледаше всичко друго, но не и него. Имаше чувството, че нарочно се опитва да подклажда гнева си.

— Защо не ме оставиш на мира? Вече пет пари не давам за него. Няма го в живота ми. И не искам да се връща. Не можеш ли да го разбереш?

Тоци забеляза, че ръката й се тресе.

— Напълно те разбирам. Но ти трябва да осъзнаеш, че…

— Не съм длъжна нищо да осъзнавам. Не ме интересува какво прави Ричи.

Тоци впери очи в ръката й и се почуди дали да не изиграе картата, която имаше предвид. Едва ли вече можеше да изгуби нещо.

„А интересува ли те какво иска да направи с мен? Все едно ли ти е, че иска да ме убие?“

Тя се извъртя настрани на стола си и бавно дръпна от цигарата си. Лицето й се открояваше на фона на високата кожена облегалка. Неизвестно по каква причина Тоци си припомни профила на Алфред Хичкок в началото на оная стара телевизионна програма.

В този момент телефонът й иззвъня, издавайки някакво цвърчащо пърпорене вместо истинско звънене. Тя го остави да позвъни пет пъти, преди да реши да го вдигне.

— Да? — обади се с уморено звучащ глас. Все още беше в профил, докато изслушваше този, който се обаждаше. — Добре. Прехвърли го.

— Здравей, Дейл. Как си? — Изведнъж тя се превърна в друг човек, госпожа Варга, вицепрезидент. Тонът й не беше нито приветлив, нито неприветлив. Беше любезно делови. Сдържано внимание, интерес, но без истинска топлина.

— Да, точно така. Можем да пуснем данните, по какъвто начин си изберете и, разбира се, както говорихме, те могат да бъдат обработени според нуждите пи.

Тоци легна на дивана и си вдигна краката на страничната облегалка. Беше му много удобно, само дето нямаше възглавница под главата си. Той подложи ръка под тила си и се загледа как работи Джоан през натежали клепачи.

— Предлагаме основен пакет за болници, който се оказва много ефикасен. Медицинските картони се съхраняват отделно от сметките, така че хората от различните отделения имат достъп само до това, което има пряка връзка с работата им. На ръководните кадри се осигуряват кодови названия, които дават достъп до цялата информация при нужда. Ведомостта за заплатите и данните за персонала могат или да бъдат включени в пакета, или да продължите със сегашната си практика и да ги оставите отделно. Струва ми се, ви казах обаче, че разходите по издаването на чекове за заплати на всеки две седмици значително се снижават, ако прехвърлите персонала и ведомостта към цялостния пакет на услугата.

Тоци реши, че се опитва да продаде допълнителни услуги на някоя болница, която вече използва „Дейта Рич“ за изплащането на заплати. Беше впечатлен от приказките й. Не се натискаше да продава, а наблягаше на твърдите факти. Тоци познаваше този подход. Ще ти изложи всичко толкова логично и толкова безпристрастно, че оня тип по телефона ще се почувства пълен глупак, ако не купи пакета. По този начин умните ченгета скланяха мошениците, които са заловили на местопрестъплението, да издават приятелчетата си. Казвам им какво могат да очакват, ако окажат съдействие на полицията и какво ако откажат. Казваш им точно каква информация ти е необходима. Изработваш ги леко и внимателно като офталмолог, който измерва диоптри за очила. Свеждаш нещата до две възможности: „Това ли е по-доброто? Или това?“ Ако можеш да го свършиш в малките часове на развиделяване, преди служебният защитник да си довлече задника в участъка, в девет случая от десет престъпникът се спира на логичния избор и си изпява и майчиното мляко.

— Така, знаете, че като част от пакета изпращаме нашите контрольори да преглеждат системата ви на всеки шест месеца. Те проверяват за неточности, лоши резултати, съвпадения в услугите и изтичане на данни. Ако открият някакъв проблем, ние или ще поправим нещата, или ще ви препоръчаме промени в основната услуга, които ще отговорят по-добре на вашите нужди.

Тоци затвори очи. Само десет минутки. Толкова би било хубаво.

— Великолепно — каза тя по телефона. — Сигурна съм, ще останете доволен, че сте се спрели на целия пакет. Алън Лури е систем аналитикът ни, който се занимала с медицинското обслужване. Ще го накарам да ви се обади днес, за да си уредите среща и да прегледате нуждите си с него, да решите дали ще трябва да се съставят специални програми и да прецените състоянието на наличния ви хардуер. Така добре ли е?… Чудесно. Ако имате въпроси, ми се обадете. Ще държим връзка, Дейл. Дочуване.

Джоан се завъртя с лице към телефонния пулт. Тя прекъсна връзката, а после набра четири цифри.

— Алън? Джоан е. Медицинският център „Царица на мира“ най-после са се решили. Спрели са се на целия пакет.

В гласа й се усещаше триумфална нотка. Горе-долу, колкото би си позволила една добра бизнесдама, предположи той.

Тя слуша в продължение на минута, а после отхвърли главата си назад и се засмя. Приличаше на участничка в телевизионната реклама на „Бел Телефон“, в която някой си умира от удоволствие, че се е обадил на любимия си роднина в милата стара родина. Служебният й смях беше почти толкова искрен, колкото телевизионна реклама.

— Прав си по този въпрос — каза тя и рязко намали градуса на веселието. — Обади ми се, след като се чуеш с него.

Джоан затвори и се облегна на стола си с усмивка на задоволство. Изглежда, никак не я интересуваше, че Тоци се е изтегнал на дивана й полузаспал.

— Голяма сделка? — попита той.

— Много голяма — отвърна тя.

Вече нямаше толкова вкиснат вид. Сигурно доста парици зависеха от тази история с болницата. А може би и хубавичка премия за нея.

— Май е по-добре да си ходя — каза той, но не се опита да стане. Чувстваше се прекалено удобно.

Тя се изправи и заобиколи бюрото си. Когато седна на края на дивана, на мястото, където бяха опънати краката му, деветмилиметровата „Берета“ в кобура на глезена му се заби в гърба й. Тя се отдръпна и хвърли презрителен поглед към крака му.

— Наистина ли си я загазил с Ричи? — попита.

— Не само с Ричи — отвърна й той.

— Ако ми кажеш истината, ще ти помогна с каквото мога.

Сега вече тонът й звучеше искрен. Нямаше нищо общо с жената, която току-що бе слушал да говори по телефона.

— Аз съм специален агент от ФБР каза той… — Всъщност бях. Бюрото не дава благословията си на „независими предприемачи“.

Джоан кимна.

— И аз имах такова усещане — промърмори тя. — Но защо? Защо преследваш Ричи? Защо работиш сам, по този начин?

— Това е много дълга история. Ричи по същество е лош тип. Бюрото невинаги забелязва лошите типове веднага. А понякога и не иска да ги забележи. Проблемът ми е, че аз забелязвам всичко. Просто съм си такъв.

— С какво мога да ти помота?

Той поклати глава.

— Всъщност — с нищо. Само искам да знам, че мога да разчитам на теб като спасителна мрежа, ако ме разбираш. Застанал съм на ръба. Нуждая се от сигурността, че ако се подхлъзна, ще има къде да падна.

Тя масажираше леко гърдите му с длан. Изглеждаше, като че ли го прави несъзнателно.

— Имаш ли къде да се подслониш? Можеш да дойдеш у дома.

Той си помисли малко и промени решението си.

— Не. Би било твърде рисковано и за двама ни. Сигурен съм, че Ричи е наясно къде живееш.

— Мислиш ли, че знае за нас двамата?

— Всичко е възможно.

Тя се усмихна съчувствено.

— Той не е господ, нали така. Не е вездесъщ.

Тоци се вгледа в очите й. Той измъкна ръка изпод главата си, дръпна я върху себе си и я целуна нежно. Косата й падна около него и го обгърна като палатка. Езикът му примами нейния и тя забрави къде се намира и се отдаде напълно на усещанията си. Не му се искаше да я пуска. Чувстваше се стоплен, защитен и приятно възбуден под тази разкошна черна грива. Стори му се, че може би с Гибънс ще успеят да доведат нещата докрай въпреки всичко. Усети положителна нагласа към това, което прави, и положително предчувствие по отношение на Джоан. Почувства се сто пъти по-добре, отколкото миналата нощ, когато затвори вратата на лелиния си апартамент, просмукан от миризмата на нейните сосове и сладки с анасон, пълен със снимки на хора, които някога е познавал много повече. Снощи се чувстваше отвратително. Сега си помисли, че може би нещата ще се оправят.

Тя разтърка мускулите от вътрешната страна на бедрата му и се запита колко ли остава, докато хората на Ричи го убият най-после. Стисна топките му и натисна езика в неговия като тайничко се надяваше да не е много скоро.